Любов 2

''И те обичам.''
Така завършваха всички разкази, които Зита беше оставила в апартамента ми. Аз стоях в едно от помещенията на този апартамент и търсех някакъв кабел. Бърках в дълбоко чекмедже и като напипах някакви листа, реших да ги извадя. Имах навика да прибирам всички документи на едно и също място, нямаше хвърчащи листове никъде и обикновено нямаше листове в дома ми. Горе долу всичко оставях на електронен носител, за да знам, че няма да го загубя. Затова когато ръката ми докосна тънката хартия се изненадах. Като ги извадих веднага познах наклонения почерк и чертичките върху буквата 'т', която написана ръкописно приличаше повече на буквата 'ш' и ако някой непознат четеше тия листове, сигурно щеше да се затрудни и подразни. Текстът беше написан със синя химикалка без да се натиска върху листа, с леки движения, все едно само си драскаш. Тя така пишеше - когато хванеше химикалка почваше с кръгообразни и бавни движения да я върти върху листа, а изпод нея излизаха наклонени, но еднакви по размер букви. Спомних си, че не обичаше да пише на ръка, точно защото почерка й не й харесва, но въпреки това, почти всичко, което ми беше написала беше на ръка. Нямам идея защо. Откакто родителите ми се изнесоха и оставиха целия апартамент на мен, всички нейни разкази прибрах на сигурно място, където никой да не може да ги намери, най-вече аз. Не обичах да ги чета защото изреченията й бяха прекалено дълги и ми припомняха за това колко объркана звучеше докато говореше с мене. Винаги когато четях нещо нейно изпитвах нуждата да извадя молив и да започна да драскам и подчертавам навсякъде, където намеря грешка. Писанията й ме дразнеха основно понеже пишеше често за мен, а всяка публична изява ми беше неприятна, не обичах да ме превъплъщават в нещо неживо и едновременно с това по-живо от мен. Когато ме рисуваше също се чувствах неудобно, но знаех, че тя намира утеха в това. Много харесвах поемите й, една от тях сложих в рамка и научих наизуст още когато бяхме деца. Тя самата не ги пишеше често, защото смяташе, че разказите й са по-добри. Разбрах, че напоследък наистина са - преди не бяха.
Седях на стола и четях ситно изписания лист. Не ми горчеше, както повечето спомени, не го усещах в гърлото, а по-скоро в стомаха. Като балон който се издува и спада бавно в червата ми, всяка нейна дума указваше различно влияние на тялото ми. Някои от тях ми се чинеха излишни и грозно сложени сред текста, а други ме топлеха и ми припомняха добри времена на спокойствие и уют. Със Зита се разделихме преди повече от една година, а точно след раздялата ни брат й Ерни замина да работи в чужбина, което я остави горе долу сама в ръцете на заобикалящия я свят. Тя се натъжи, спря да носи рокли и хвана да облича само джинси и дънкови панталони, които на мен се струваха грозни и груби, неприсъщи за жена като нея. Не съжалявах, че се разделихме, но никога не разбирах какво точно става между нас. Сега когато стоях и четях един от стотиците й разкази за мене, вдигах през няколко реда поглед и си спомнях лицето й. За по-лесно се обърнах назад, където беше балконската ми врата, точно от ляво на гардероба и погледнах към тухлената тераса. Там тя седеше и гледаше към двора на жилищната кооперация. Беше по-ниска отколкото хората си мислят, с малки ръце и къси пръсти. Обичах тялото й, понеже се възхищавах на всякакви женски черти, но никога не можех да кажа това на хората, понеже те свързваха това възхищение с разврата, а за мен то беше чисто и по-морално от останалите ми мисли. Косата й беше мръсно руса, винаги пусната и малко несресана, игрива и буйна. Като седеше на балкона вятъра я раздухваше и я караше да гали лицето си с ръце, за да махне кичурите от очите си. Те бяха общо взето пъстри, но ми бяха любими когато плачеше. Всеки път щом Зита заплачеше очите й ставаха отровно тревно зелени и можеха да ме накарат да направя всичко на този свят, зеленото отразяваше от себе си други цветове. Цветове които обичах да си представям, че отразяват само за мен. Мислех си как когато плаче пред други хора очите й остават просто пъстри, избистрени от жълто и кафяво, а когато плаче за мен светят така отровни и пълни с разни неща непознати за мене. Кожата на лицето й беше много бледа, а на устата й почти синя, но тя винаги носеше червило и никой не знаеше това освен аз. Носът й беше малък и чип, като естествено продължение на винаги изпънатото й от увереност тяло, изглеждаше сякаш натурално носът й да стои все вирнат. Тя никога не се криеше и никога не вървеше бавно, напротив, стъпките й бяха бързи и с голям разкрач, ръцете й се носеха свободно около тялото и тя беше усвоила изкуството на сигурността почти напълно. Върху вирнатия й нос често стояха големи очила. Зрението й беше много увредено, наред с още няколко малки проблеми в здравето й, но тя не се притесняваше от него. Винаги като я гледах как бута очилата си с кокалчето на показалеца си мислех колко е умна и как разбира от всичко, което прави. В действителност далеч не беше така, а тя понякога се изхвърляше съвсем и вършеше неща, от които хал хабер си няма. Когато ме прегръщаше, увиваше ръце около врата ми и на мен винаги ми беше неудобно, понеже трябваше да се привеждам за да сляза до нейния ръст. Но прегръдките й ми даваха утеха и ги обичах.
После обърнах поглед на другата страна и обходих цялата стая с него. Беше пълна с нейни вещи, скрити или не. Харесваше ми да ги крия. Харесвах да крия неща като цяло, тайните ми бяха приятни и исках да имам повече от тях. Споменът за Зита беше една от най-големите ми тайни. Тя скоро щеше да отиде да учи надалеч, в друга държава, а ние с нея отдавна не си бяхме говорили. Подозирах, че още ме обича, но не исках да се връщам при нея или поне ме беше страх. По време на цялата ни връзка тя беше много нестабилна и ми беше трудно да движа личността си толкова бързо, колкото се движеше нейната. Със Зита се разделихме поради много причини, както вече казах, но когато четях тия листове си припомнях за нея. Тя често ме нараняваше без да го разбира, защото беше по детски агресивна и наивна, а детската любов е много груба и недодялана. Тая недодяланост не ми се нравеше и ми пречеше, понеже обичах изпипаните неща. Макар че дългите й изречения ме дразнеха и винаги ми се налагаше да я моля да се смее по-тихо, особено навън, нещо ме караше да я обичам и аз сляпо се подчинявах на това нещо. Не мислех за любовта и какво е, защото знаех, че дори да мисля, няма никакво значение за никой - дори за мен. Само й се подчинявах и тя ме караше да повтарям 'Обичам те, обичам те, обичам те.' И наистина я обичах. Повече от всичко. Но това все не ми стигаше. Може би и на нея. Затова пишеше всички тия текстове с накривен почерк и затова постоянно ги носеше и ги оставяше на масата ми. Аз не исках и не можех да пиша, но изкуството ме вдъхновяваше и ми даваше сили, които не черпех от друго нещо на този свят, намирах го за изумително и се му се възхищавах във всяка негова форма. Понякога взимах от нейните книги и подчертавах в тях изречения, които ме впечатляваха, водех си записки в празните места отстрани - така си представях, че аз също оставям у нея някаква форма на изкуство, макар изкривена и наслагана върху друга.
И до днес понякога се чудя, дали се появявам още в разказите й. Веднъж й казах:
''На този свят обичам три неща - свободата, изкуството и теб.''
Отне ми много време да разбера, че тия три неща са едно и също.

Любов

''И от някоя планета са изпратили някакво извънземно, имам предвид извънземно, което е учен, разбираш ли? Изпратили са го тук, при нас, да ни инжектира, да речем, някой вирус. Така де, болест. Да проследи развитието й върху нас и да види колко време ще деяним преди да ни умори, разбираш ли? Понеже очевидно всички останали в космоса по другите планети са видели що за стока сме и са били наясно, че нашето съществуване може и да е безполезно, са решили поне да ни превърнат в някакъв, така де, експеримент. Та пратили са това извънземно учен при нас, обаче същия ден то е имало и друга работа, на някоя друга планета, населявана от вид светлинни години по-висш от нашия. Трябвало е да отиде при тях и на тях да инжектира любовта, за да види как те ще се развият чрез нея, понеже до този момент любовта е била най-великото изобретение на космоса и е била предназначена за най-висшите му обитатели, разбираш ли? Били я създали, за да я дадат на ония и те да разцъфнат от нея, да се възвишат още повече. Та епруветката с любовта е била заедно с епруветката с нашия вирус, а извънземното не е сложило етикети и когато е слязло при нас не е успяло да ги различи. В крайна сметка ни е инжектирало любовта и тя е плъзнала по човеците, сиреч нас, но преди да успеят да се усетят всички други в космоса е било вече твърде късно. Висшата раса така и не си получили обещаната епруветка, а любовта останала да ни тече по вените и до днес. Когато извънземното учен се качило обратно на неговата планета се захванало да гледа развитието ни, но това, което инжектираната любов ни карала да правим му се сторило крайно и гротескно. Решило, че няма какво повече да се направи с нас, затова оставило нещата каквито били и до ден днешен причудливите ефекти на една объркана епруветка плуват по нашия вид и ни карат да правим нечовешки неща. Разбираш ли?''

Обменях си имейли с брат ми Ерни от едно известно време по всякакви малко по-дълбоки теми, но той беше зает човек и не отговаряше на голяма част от тях, а аз пращах по няколко на веднъж. Не можех да спя вечер и мислех за нещата от живота и на ум ми идваха всякакви глупости, а когато сам се очаровах от мислите си, просто сядах и пишех всичко на Ерни. Знаех, че той ги чете всяка сутрин, когато пътува към работата си, но му е трудно да пише през телефона, затова изчаквах търпеливо по цели дни докато той се добере до свястна клавиатура и ми отговори с пълен правилно написан имейл. До тогава общо взето се побърквах, ядах обикновени бисквити и слушах музика. Бях една година преди университета и точно по това време трябваше да уча повече от обикновено, защото бях избрал да кандидатствам в южна Англия, а ми трябваше стипендия, за да мога да си платя престоя. Обичах Англия и ми харесваше как на всяка улица къщите са еднакви, а хората винаги гледат да ти е добре, дори когато не те харесват. Там от където бяхме аз и Ерни, такива неща нямаше. Хората не се харесваха и рядко си помагаха. Даже когато бях малък, паднах на някаква малка детска площадка и си счупих крака, изплаках си очите и крещях като заклан, а майките с децата си само седяха, бутаха количките и ме гледаха като цапардосани. Още тогава си казах, че щом навърша пълнолетие ще избягам от тия отчуждени и тъмни субекти и ще намеря място, където хората, макар чрез фалш, все гледат да ти е добре.
Та, както казвах, по това време трябваше да залягам над книгите и да положа изпит по английски, но вместо да правя което и да е от тези неща, аз само слушах музика и пишех имейли на брат ми. Понякога ги правех много поетични. Обичах да пиша и литературата ми доставяше искрено удоволствие, което не изпитвах от почти нищо друго. В университета исках да уча журналистика и креативно писане, за да изявя тази своя заложба пред други хора. Пишех и поезия, но тя беше само за мен, не толкова, защото ме беше срам от нея, а по-скоро защото не ми се занимаваше да търся някой, на когото би била интересна.
До това състояние и тия летаргии, дълги нощи прекарани пред компютъра, ме беше докарала само една случка, а това беше раздялата с моята бивша приятелка. Аз на никого не казвах за това, понеже ми се струваше тъпо и много често срещано. Бях с нея през половината от престоя ми в гимназията и през цялото време я обичах безумно, а дребната ми душица не разбираше що е това любов и аз все се питах кога ще свърши и защо няма край това чудо, та от къде го черпя и как успявам всяка нощ да го презаредя у гърдите ми, та на сутринта да се събудя пак с едничката мисъл за тая жена. Тя сама по себе си беше прекрасна. Казваше се Карлин с фамилия Руби. Беше висока, а ръцете й бяха тънки и дълги. Косата й винаги падаше пред лицето и стоеше начупена, в краищата - къдрава, а в корените гъста. Тъмно кестенява, прилична на мургавата й кожа обсипана със синини от какви ли не препятствия и дребни белези от порязвания и одирания. Челото й стоеше спокойно и рядко се бръчкаше, а кожата на лицето й беше опъната и държеше в себе си две големи силно хлътнали кафяви очи, забулени от гъсти черни мигли и вежди ниско над тях. Клепките й бяха тежки и дебели, но веждите й рядко позволяваха това да се види. Цвета на очите й беше специално кафяво, което преди не забелязвах, но откакто се запознах с нея разправях на всички, че е като утайката в чашата с кафе - горчиво и утаено, силно на вкус. Скулите й бяха вдигнати високо, а под тях се врязваха бузите й водещи до красива уста, рядко разтягана в искрена усмивка, разкриваща голяма дупка между предните два зъба. Брадичката й стърчеше пред всичко останало в профил, но само като се усмихнеше. Носа й беше дълъг и напомняше птичи клюн, с малка гърбица по средата. Тя самата не беше зядлива и беше истинска дама, знаеше кога да мълчи и кога какво трябва да се каже. Не беше патриархална нито спадаше към някакви норми понеже аз не обичам да се казва на жените какви трябва да са за да са 'дами' сиреч 'достойни жени', но тя някак си беше точно това. Когато се ядосаше ставаше досадна и педантична, караше човека срещу й да повтаря всяка нейна дума като папагал, а ако не повтореше нещо правилно му се караше и казваше 'По това личи колко ме слушаш!' Беше тромава в походката си, но тялото й беше изящно, а осанката - тънка и почти призрачна, красива за гледане и трудна, чуплива на пипане. Макар крехката възраст на която срещнах Карлин и до днес в съзнанието ми тя е най-красивата жена съществувала някога на този свят.
Бяхме се разделили след дълга и трудна връзка препятствана от недоразвитите ни детски глави и буйствата ни от емоционална гледна точка. Не знаехме как да поддържаме нормални човешки взаимоотношения, защото точно това извънземно чувство - любовта - влизаше под кожите ни и ни разкъсваше от вътре, а ние като две деца не знаехме какво да правим с нея. Понеже всяко човешко чувство, всяка човещинка има своя пик и спад. Приятелството, като най-човешкото чувство според моя опит, винаги е имало своеобразната си кулминация изразяваща се (за мен) в едно споделено мълчание между двама човека, без то да бъде неловко или неприятно за един от двамата. Когато това ми се случи, приятелството с другия тип някак си в главата ми претърпяваше велик апогей и обогатяваше малката ми човешка душица. Но кулминация, пик, връх или каквото и да е от този разред, аз не успях да достигна в любовта. А това толкова нечовешко чувство пълзеше и пъплеше като стотици мравки под кожата ми и по вените ми, караше ме да искам да изляза извън себе си, понеже беше толкова силно, най-силното нещо, което някога ми се случи. Исках да покажа на Карлин колко много я обичам, но думите никога не ми стигаха. Преди да й кажа, че я обичам си мислех, че когато изрека онези две думи, ще ми стане леко, моята любов ще вземе връх и когато я избия в думи, ще хване да отслабва и да ме оставя на спокойствие. Но и това не се случи. Дълго време с моята Карлин си повтаряхме, че се обичаме. Тя хващаше лицето ми в шепи и с тънките си палци галеше бузите ми и казваше:
- Обичам те.
- И аз те обичам, Карлин. - отвръщах й аз със сълзи на очи.
- Не, аз много те обичам. - казваше тя. - Колкото и пъти да го кажа, няма да бъде достатъчно. - клатеше глава немощно тя. Явно и тя го усещаше, защото много пъти я хващах да ми повтаря тези думи часове наред докато накрая не заспеше унесена от собствените си приказки. И тя искаше да се отърве от това нечовешко чувство и то да я остави в покой поне за минута, но дори когато ми казваше колко ме обича, единствено го засилваше и то я удряше като треска, а хлътналите й бузи поруменяваха и дълбоките й кафяви очи се наливаха със сладки сълзи.
После се опитвах да изкажа любовта си чрез подаръци и цветя, купувах й всичко върху що попаднеха очите и ръцете ми, давах й го и тя искрено се радваше, но колкото повече го правех толкова повече исках да я виждам да се усмихва и да се радва. Минаваха седмици и след тях се нижеха месеци, а ние с Карлин се опитвахме да постигнем пика на нашата любов и да изразим поне малка част от нея, но все неуспешно. В един момент реших, че когато преспя с нея може би това ще осмисли цялото действие и обичта ще вземе нова форма, ще излезе в нов вариант и ние накрая ще легнем изнемощели един до друг и ще можем да спрем да си повтаряме колко много се обичаме, защото сме си показали.
И това не проработи. Колкото повече спях с нея, толкова повече я обичах и цялото ми тяло гореше отвътре и отвън. Не знаех нито какво да правя със себе си, нито какво да правя с нея.
Както при всички млади хора, в един момент дойде денят в който аз и Карлин се разделихме. В седмицата преди това аз почти загубих ума си, а тя някак си ми се чинеше изстинала и някак далечна. Позволих й да си отиде, сякаш имах друг избор. Но това далеч не значеше, че любовта ми към нея също си е отишла, напротив - тогава аз открих единия начин да избия тази болест и да дам излаз на това нечовешко чувство от моето така човешко тяло. Започнах да пиша за нея. И знаейки, че моето изкуство, моята поезия и литература, са най-висшето нещо що моите човешки ръце и ум могат да произведат, беше просто натурално и в реда на събитията, Карлин, като другото най-велико и висше нещо в моя живот, да се съберат в едно. И когато за пръв път писах за нея ръцете ми трепереха и летяха по клавишите, плачех и се смеех едновременно, но усетих нещо, което не се беше случвало до преди. Нищожна част от тази любов успях да излея у моите творения за Карлин и тя намери своя отдих и своето почетно място в едното висше нещо, което моето нисше човешко тяло може - изкуството. И тогава аз разбрах, че любовта е изкуство. Не е чувство, не е човещина, а е сложно изкуство. Обичаните хора принадлежат в песни, стихове и разкази, а любовта принадлежи на друга раса - по развита и красива от нас.
До ден днешен Карлин тича между редовете на моите творения и разпилява гъстите си кестеняви коси върху черните букви. Докато бях с нея на всички повтарях, че единствения начин да разбереш, че обичаш някой е, че когато го погледнеш право в очите единственото, което ти идва на ум е 'Обичам те'. Но сега, след толкова години, разбрах друго.
Когато гледам тези страници. Когато гледам небето. Когато гледам площада. Единственото, което ми идва на ум е:
- Обичам те, Карлин.