Любов 2

''И те обичам.''
Така завършваха всички разкази, които Зита беше оставила в апартамента ми. Аз стоях в едно от помещенията на този апартамент и търсех някакъв кабел. Бърках в дълбоко чекмедже и като напипах някакви листа, реших да ги извадя. Имах навика да прибирам всички документи на едно и също място, нямаше хвърчащи листове никъде и обикновено нямаше листове в дома ми. Горе долу всичко оставях на електронен носител, за да знам, че няма да го загубя. Затова когато ръката ми докосна тънката хартия се изненадах. Като ги извадих веднага познах наклонения почерк и чертичките върху буквата 'т', която написана ръкописно приличаше повече на буквата 'ш' и ако някой непознат четеше тия листове, сигурно щеше да се затрудни и подразни. Текстът беше написан със синя химикалка без да се натиска върху листа, с леки движения, все едно само си драскаш. Тя така пишеше - когато хванеше химикалка почваше с кръгообразни и бавни движения да я върти върху листа, а изпод нея излизаха наклонени, но еднакви по размер букви. Спомних си, че не обичаше да пише на ръка, точно защото почерка й не й харесва, но въпреки това, почти всичко, което ми беше написала беше на ръка. Нямам идея защо. Откакто родителите ми се изнесоха и оставиха целия апартамент на мен, всички нейни разкази прибрах на сигурно място, където никой да не може да ги намери, най-вече аз. Не обичах да ги чета защото изреченията й бяха прекалено дълги и ми припомняха за това колко объркана звучеше докато говореше с мене. Винаги когато четях нещо нейно изпитвах нуждата да извадя молив и да започна да драскам и подчертавам навсякъде, където намеря грешка. Писанията й ме дразнеха основно понеже пишеше често за мен, а всяка публична изява ми беше неприятна, не обичах да ме превъплъщават в нещо неживо и едновременно с това по-живо от мен. Когато ме рисуваше също се чувствах неудобно, но знаех, че тя намира утеха в това. Много харесвах поемите й, една от тях сложих в рамка и научих наизуст още когато бяхме деца. Тя самата не ги пишеше често, защото смяташе, че разказите й са по-добри. Разбрах, че напоследък наистина са - преди не бяха.
Седях на стола и четях ситно изписания лист. Не ми горчеше, както повечето спомени, не го усещах в гърлото, а по-скоро в стомаха. Като балон който се издува и спада бавно в червата ми, всяка нейна дума указваше различно влияние на тялото ми. Някои от тях ми се чинеха излишни и грозно сложени сред текста, а други ме топлеха и ми припомняха добри времена на спокойствие и уют. Със Зита се разделихме преди повече от една година, а точно след раздялата ни брат й Ерни замина да работи в чужбина, което я остави горе долу сама в ръцете на заобикалящия я свят. Тя се натъжи, спря да носи рокли и хвана да облича само джинси и дънкови панталони, които на мен се струваха грозни и груби, неприсъщи за жена като нея. Не съжалявах, че се разделихме, но никога не разбирах какво точно става между нас. Сега когато стоях и четях един от стотиците й разкази за мене, вдигах през няколко реда поглед и си спомнях лицето й. За по-лесно се обърнах назад, където беше балконската ми врата, точно от ляво на гардероба и погледнах към тухлената тераса. Там тя седеше и гледаше към двора на жилищната кооперация. Беше по-ниска отколкото хората си мислят, с малки ръце и къси пръсти. Обичах тялото й, понеже се възхищавах на всякакви женски черти, но никога не можех да кажа това на хората, понеже те свързваха това възхищение с разврата, а за мен то беше чисто и по-морално от останалите ми мисли. Косата й беше мръсно руса, винаги пусната и малко несресана, игрива и буйна. Като седеше на балкона вятъра я раздухваше и я караше да гали лицето си с ръце, за да махне кичурите от очите си. Те бяха общо взето пъстри, но ми бяха любими когато плачеше. Всеки път щом Зита заплачеше очите й ставаха отровно тревно зелени и можеха да ме накарат да направя всичко на този свят, зеленото отразяваше от себе си други цветове. Цветове които обичах да си представям, че отразяват само за мен. Мислех си как когато плаче пред други хора очите й остават просто пъстри, избистрени от жълто и кафяво, а когато плаче за мен светят така отровни и пълни с разни неща непознати за мене. Кожата на лицето й беше много бледа, а на устата й почти синя, но тя винаги носеше червило и никой не знаеше това освен аз. Носът й беше малък и чип, като естествено продължение на винаги изпънатото й от увереност тяло, изглеждаше сякаш натурално носът й да стои все вирнат. Тя никога не се криеше и никога не вървеше бавно, напротив, стъпките й бяха бързи и с голям разкрач, ръцете й се носеха свободно около тялото и тя беше усвоила изкуството на сигурността почти напълно. Върху вирнатия й нос често стояха големи очила. Зрението й беше много увредено, наред с още няколко малки проблеми в здравето й, но тя не се притесняваше от него. Винаги като я гледах как бута очилата си с кокалчето на показалеца си мислех колко е умна и как разбира от всичко, което прави. В действителност далеч не беше така, а тя понякога се изхвърляше съвсем и вършеше неща, от които хал хабер си няма. Когато ме прегръщаше, увиваше ръце около врата ми и на мен винаги ми беше неудобно, понеже трябваше да се привеждам за да сляза до нейния ръст. Но прегръдките й ми даваха утеха и ги обичах.
После обърнах поглед на другата страна и обходих цялата стая с него. Беше пълна с нейни вещи, скрити или не. Харесваше ми да ги крия. Харесвах да крия неща като цяло, тайните ми бяха приятни и исках да имам повече от тях. Споменът за Зита беше една от най-големите ми тайни. Тя скоро щеше да отиде да учи надалеч, в друга държава, а ние с нея отдавна не си бяхме говорили. Подозирах, че още ме обича, но не исках да се връщам при нея или поне ме беше страх. По време на цялата ни връзка тя беше много нестабилна и ми беше трудно да движа личността си толкова бързо, колкото се движеше нейната. Със Зита се разделихме поради много причини, както вече казах, но когато четях тия листове си припомнях за нея. Тя често ме нараняваше без да го разбира, защото беше по детски агресивна и наивна, а детската любов е много груба и недодялана. Тая недодяланост не ми се нравеше и ми пречеше, понеже обичах изпипаните неща. Макар че дългите й изречения ме дразнеха и винаги ми се налагаше да я моля да се смее по-тихо, особено навън, нещо ме караше да я обичам и аз сляпо се подчинявах на това нещо. Не мислех за любовта и какво е, защото знаех, че дори да мисля, няма никакво значение за никой - дори за мен. Само й се подчинявах и тя ме караше да повтарям 'Обичам те, обичам те, обичам те.' И наистина я обичах. Повече от всичко. Но това все не ми стигаше. Може би и на нея. Затова пишеше всички тия текстове с накривен почерк и затова постоянно ги носеше и ги оставяше на масата ми. Аз не исках и не можех да пиша, но изкуството ме вдъхновяваше и ми даваше сили, които не черпех от друго нещо на този свят, намирах го за изумително и се му се възхищавах във всяка негова форма. Понякога взимах от нейните книги и подчертавах в тях изречения, които ме впечатляваха, водех си записки в празните места отстрани - така си представях, че аз също оставям у нея някаква форма на изкуство, макар изкривена и наслагана върху друга.
И до днес понякога се чудя, дали се появявам още в разказите й. Веднъж й казах:
''На този свят обичам три неща - свободата, изкуството и теб.''
Отне ми много време да разбера, че тия три неща са едно и също.