Любов

''И от някоя планета са изпратили някакво извънземно, имам предвид извънземно, което е учен, разбираш ли? Изпратили са го тук, при нас, да ни инжектира, да речем, някой вирус. Така де, болест. Да проследи развитието й върху нас и да види колко време ще деяним преди да ни умори, разбираш ли? Понеже очевидно всички останали в космоса по другите планети са видели що за стока сме и са били наясно, че нашето съществуване може и да е безполезно, са решили поне да ни превърнат в някакъв, така де, експеримент. Та пратили са това извънземно учен при нас, обаче същия ден то е имало и друга работа, на някоя друга планета, населявана от вид светлинни години по-висш от нашия. Трябвало е да отиде при тях и на тях да инжектира любовта, за да види как те ще се развият чрез нея, понеже до този момент любовта е била най-великото изобретение на космоса и е била предназначена за най-висшите му обитатели, разбираш ли? Били я създали, за да я дадат на ония и те да разцъфнат от нея, да се възвишат още повече. Та епруветката с любовта е била заедно с епруветката с нашия вирус, а извънземното не е сложило етикети и когато е слязло при нас не е успяло да ги различи. В крайна сметка ни е инжектирало любовта и тя е плъзнала по човеците, сиреч нас, но преди да успеят да се усетят всички други в космоса е било вече твърде късно. Висшата раса така и не си получили обещаната епруветка, а любовта останала да ни тече по вените и до днес. Когато извънземното учен се качило обратно на неговата планета се захванало да гледа развитието ни, но това, което инжектираната любов ни карала да правим му се сторило крайно и гротескно. Решило, че няма какво повече да се направи с нас, затова оставило нещата каквито били и до ден днешен причудливите ефекти на една объркана епруветка плуват по нашия вид и ни карат да правим нечовешки неща. Разбираш ли?''

Обменях си имейли с брат ми Ерни от едно известно време по всякакви малко по-дълбоки теми, но той беше зает човек и не отговаряше на голяма част от тях, а аз пращах по няколко на веднъж. Не можех да спя вечер и мислех за нещата от живота и на ум ми идваха всякакви глупости, а когато сам се очаровах от мислите си, просто сядах и пишех всичко на Ерни. Знаех, че той ги чете всяка сутрин, когато пътува към работата си, но му е трудно да пише през телефона, затова изчаквах търпеливо по цели дни докато той се добере до свястна клавиатура и ми отговори с пълен правилно написан имейл. До тогава общо взето се побърквах, ядах обикновени бисквити и слушах музика. Бях една година преди университета и точно по това време трябваше да уча повече от обикновено, защото бях избрал да кандидатствам в южна Англия, а ми трябваше стипендия, за да мога да си платя престоя. Обичах Англия и ми харесваше как на всяка улица къщите са еднакви, а хората винаги гледат да ти е добре, дори когато не те харесват. Там от където бяхме аз и Ерни, такива неща нямаше. Хората не се харесваха и рядко си помагаха. Даже когато бях малък, паднах на някаква малка детска площадка и си счупих крака, изплаках си очите и крещях като заклан, а майките с децата си само седяха, бутаха количките и ме гледаха като цапардосани. Още тогава си казах, че щом навърша пълнолетие ще избягам от тия отчуждени и тъмни субекти и ще намеря място, където хората, макар чрез фалш, все гледат да ти е добре.
Та, както казвах, по това време трябваше да залягам над книгите и да положа изпит по английски, но вместо да правя което и да е от тези неща, аз само слушах музика и пишех имейли на брат ми. Понякога ги правех много поетични. Обичах да пиша и литературата ми доставяше искрено удоволствие, което не изпитвах от почти нищо друго. В университета исках да уча журналистика и креативно писане, за да изявя тази своя заложба пред други хора. Пишех и поезия, но тя беше само за мен, не толкова, защото ме беше срам от нея, а по-скоро защото не ми се занимаваше да търся някой, на когото би била интересна.
До това състояние и тия летаргии, дълги нощи прекарани пред компютъра, ме беше докарала само една случка, а това беше раздялата с моята бивша приятелка. Аз на никого не казвах за това, понеже ми се струваше тъпо и много често срещано. Бях с нея през половината от престоя ми в гимназията и през цялото време я обичах безумно, а дребната ми душица не разбираше що е това любов и аз все се питах кога ще свърши и защо няма край това чудо, та от къде го черпя и как успявам всяка нощ да го презаредя у гърдите ми, та на сутринта да се събудя пак с едничката мисъл за тая жена. Тя сама по себе си беше прекрасна. Казваше се Карлин с фамилия Руби. Беше висока, а ръцете й бяха тънки и дълги. Косата й винаги падаше пред лицето и стоеше начупена, в краищата - къдрава, а в корените гъста. Тъмно кестенява, прилична на мургавата й кожа обсипана със синини от какви ли не препятствия и дребни белези от порязвания и одирания. Челото й стоеше спокойно и рядко се бръчкаше, а кожата на лицето й беше опъната и държеше в себе си две големи силно хлътнали кафяви очи, забулени от гъсти черни мигли и вежди ниско над тях. Клепките й бяха тежки и дебели, но веждите й рядко позволяваха това да се види. Цвета на очите й беше специално кафяво, което преди не забелязвах, но откакто се запознах с нея разправях на всички, че е като утайката в чашата с кафе - горчиво и утаено, силно на вкус. Скулите й бяха вдигнати високо, а под тях се врязваха бузите й водещи до красива уста, рядко разтягана в искрена усмивка, разкриваща голяма дупка между предните два зъба. Брадичката й стърчеше пред всичко останало в профил, но само като се усмихнеше. Носа й беше дълъг и напомняше птичи клюн, с малка гърбица по средата. Тя самата не беше зядлива и беше истинска дама, знаеше кога да мълчи и кога какво трябва да се каже. Не беше патриархална нито спадаше към някакви норми понеже аз не обичам да се казва на жените какви трябва да са за да са 'дами' сиреч 'достойни жени', но тя някак си беше точно това. Когато се ядосаше ставаше досадна и педантична, караше човека срещу й да повтаря всяка нейна дума като папагал, а ако не повтореше нещо правилно му се караше и казваше 'По това личи колко ме слушаш!' Беше тромава в походката си, но тялото й беше изящно, а осанката - тънка и почти призрачна, красива за гледане и трудна, чуплива на пипане. Макар крехката възраст на която срещнах Карлин и до днес в съзнанието ми тя е най-красивата жена съществувала някога на този свят.
Бяхме се разделили след дълга и трудна връзка препятствана от недоразвитите ни детски глави и буйствата ни от емоционална гледна точка. Не знаехме как да поддържаме нормални човешки взаимоотношения, защото точно това извънземно чувство - любовта - влизаше под кожите ни и ни разкъсваше от вътре, а ние като две деца не знаехме какво да правим с нея. Понеже всяко човешко чувство, всяка човещинка има своя пик и спад. Приятелството, като най-човешкото чувство според моя опит, винаги е имало своеобразната си кулминация изразяваща се (за мен) в едно споделено мълчание между двама човека, без то да бъде неловко или неприятно за един от двамата. Когато това ми се случи, приятелството с другия тип някак си в главата ми претърпяваше велик апогей и обогатяваше малката ми човешка душица. Но кулминация, пик, връх или каквото и да е от този разред, аз не успях да достигна в любовта. А това толкова нечовешко чувство пълзеше и пъплеше като стотици мравки под кожата ми и по вените ми, караше ме да искам да изляза извън себе си, понеже беше толкова силно, най-силното нещо, което някога ми се случи. Исках да покажа на Карлин колко много я обичам, но думите никога не ми стигаха. Преди да й кажа, че я обичам си мислех, че когато изрека онези две думи, ще ми стане леко, моята любов ще вземе връх и когато я избия в думи, ще хване да отслабва и да ме оставя на спокойствие. Но и това не се случи. Дълго време с моята Карлин си повтаряхме, че се обичаме. Тя хващаше лицето ми в шепи и с тънките си палци галеше бузите ми и казваше:
- Обичам те.
- И аз те обичам, Карлин. - отвръщах й аз със сълзи на очи.
- Не, аз много те обичам. - казваше тя. - Колкото и пъти да го кажа, няма да бъде достатъчно. - клатеше глава немощно тя. Явно и тя го усещаше, защото много пъти я хващах да ми повтаря тези думи часове наред докато накрая не заспеше унесена от собствените си приказки. И тя искаше да се отърве от това нечовешко чувство и то да я остави в покой поне за минута, но дори когато ми казваше колко ме обича, единствено го засилваше и то я удряше като треска, а хлътналите й бузи поруменяваха и дълбоките й кафяви очи се наливаха със сладки сълзи.
После се опитвах да изкажа любовта си чрез подаръци и цветя, купувах й всичко върху що попаднеха очите и ръцете ми, давах й го и тя искрено се радваше, но колкото повече го правех толкова повече исках да я виждам да се усмихва и да се радва. Минаваха седмици и след тях се нижеха месеци, а ние с Карлин се опитвахме да постигнем пика на нашата любов и да изразим поне малка част от нея, но все неуспешно. В един момент реших, че когато преспя с нея може би това ще осмисли цялото действие и обичта ще вземе нова форма, ще излезе в нов вариант и ние накрая ще легнем изнемощели един до друг и ще можем да спрем да си повтаряме колко много се обичаме, защото сме си показали.
И това не проработи. Колкото повече спях с нея, толкова повече я обичах и цялото ми тяло гореше отвътре и отвън. Не знаех нито какво да правя със себе си, нито какво да правя с нея.
Както при всички млади хора, в един момент дойде денят в който аз и Карлин се разделихме. В седмицата преди това аз почти загубих ума си, а тя някак си ми се чинеше изстинала и някак далечна. Позволих й да си отиде, сякаш имах друг избор. Но това далеч не значеше, че любовта ми към нея също си е отишла, напротив - тогава аз открих единия начин да избия тази болест и да дам излаз на това нечовешко чувство от моето така човешко тяло. Започнах да пиша за нея. И знаейки, че моето изкуство, моята поезия и литература, са най-висшето нещо що моите човешки ръце и ум могат да произведат, беше просто натурално и в реда на събитията, Карлин, като другото най-велико и висше нещо в моя живот, да се съберат в едно. И когато за пръв път писах за нея ръцете ми трепереха и летяха по клавишите, плачех и се смеех едновременно, но усетих нещо, което не се беше случвало до преди. Нищожна част от тази любов успях да излея у моите творения за Карлин и тя намери своя отдих и своето почетно място в едното висше нещо, което моето нисше човешко тяло може - изкуството. И тогава аз разбрах, че любовта е изкуство. Не е чувство, не е човещина, а е сложно изкуство. Обичаните хора принадлежат в песни, стихове и разкази, а любовта принадлежи на друга раса - по развита и красива от нас.
До ден днешен Карлин тича между редовете на моите творения и разпилява гъстите си кестеняви коси върху черните букви. Докато бях с нея на всички повтарях, че единствения начин да разбереш, че обичаш някой е, че когато го погледнеш право в очите единственото, което ти идва на ум е 'Обичам те'. Но сега, след толкова години, разбрах друго.
Когато гледам тези страници. Когато гледам небето. Когато гледам площада. Единственото, което ми идва на ум е:
- Обичам те, Карлин.