Исидро и Алвера Тапѝя

Исидро Тапия беше роден в югоизточна Испания. Той обичаше Андалусия с цялото си сърце, а Алмерия с цялата си душа. Прекарваше всяко лято на работа в Малага, продаваше сладолед и захарен памук на минувачите, а те му се усмихваха и го обичаха, както той боготвореше Испания. Летата му минаваха бързо и неусетно, а той се прибираше вкъщи доволен от изкараните пари, колкото и малко да бяха. През останалите сезони, времето си прекарваше в Кордоба, в къщата на баба му, която беше най-впечатляващата жена в цяла Европа, според негова преценка. Живееше само с нея, защото родителите му и сестра му отдавна се бяха преместили в Англия, за да започнат бизнес и да развиват работа различна от тази, която вирее в Алмерия. Той отказа да направи това още в ученическите си години и се съгласи да живее при баба си, стига да го посещават всяка зима за поне няколко дни. Сестра му, Алвера, никога не идваше защото си имаше някакви проблеми, но той не се притесняваше от това, стигаше му да я чува през седмица по телефона. 

Района на Кордоба беше плодороден и горещ, а жените и мъжете усмихнати и спокойни в действията си. Ходеха бавно по улиците, а за работа закъсняваха. Къщите там бяха ниски и отрупани с цветя, а Исидро можеше да прекара цял един живот в съзерцаване на рисунките по саксиите, виснали величествено от тесните прозорци на къщата на баба му. 

За всеобщо нещастие бабата на Тапия се поразболя и залиня, взе да излиза все по-рядко, а цветята по прозорците й да изсъхват все по-често. Жената беше на над деветдесет години, а двадесет годишната глава на Исидро не можеше да побере какво е това небе, дето иска да вземе у себе си толкова добра и така нужна на земята жена. Все му се струваше, че щом баба му си отиде, земята в Кордоба ще спре да бъде тъй напоена с любов и ще хване да ражда грозни и червиви плодове, лоши на вкус и негодни за ядене. Лятото на миналата година той остана вкъщи, да се грижи за баба си, а остави улиците в Малага на другите продавачи на сладолед - конкуренцията, която така му липсваше и с която така обичаше да пие вечер. Една вечер тя го повика в стаята си, когато икономката вече си беше отишла вкъщи. Като влезе в стаята й, Исидро се уплаши, понеже всичките килими бяха свити, а картините бяха покрити с копринени шалове. Точно като по филм, баба му го повика да седне на ръба на леглото, а той се подчини.

- Виж Исидро, аз си отивам сега, понеже така ми се иска. Видях достатъчно от красотата на Андалусия и тя ме обичаше с целите си горещини и ухания. Ти не се плаши, а като си отида събери тези съкровища от стаята ми и ги пренеси при родителите ти. Не оставяй килимите и картините за случайните минувачи, аз ги обичам и ги ценя, оцени ги и ти. - после с ярко оцветените си устни го целуна по двете бузи и го отпрати да си върви. Той само я гледаше учудено, даже не знаеше как да заплаче. Няколко пъти му махна с ръка, а той все стоеше и я гледаше в очите. - Хайде, Исидро, отиди да лягаш. Лека нощ. - му каза и се обърна настрана.

На следващия ден по обяд тя почина, а Исидро остана сам в огромната къща и сякаш сам в цяла Испания. Нито хората, нито цветята се промениха, но той вече не усещаше уханията им и любовта им както преди. Слънцето не го топлеше, а го пареше, а уличния глъч му се струваше досаден и му причиняваше ненужни главоболия. Знаеше, че е време да напусне Кордоба.

Погребението беше огромно и красиво, стотици цветя обсипваха ковчега на баба му и това му се хареса. Баща му и майка му плачеха, а Алвера идваше в Испания за пръв път от години. Тя също гледаше цветята и ги броеше с очи, едно по едно, а когато някой сложеше ново, се ядосваше, че не го познава. Тя беше по-голяма от него с две години и живееше сама, отделно от родителите им. Не беше свикнала да е заобиколена от семейство и приятели и сякаш присъствието им я дразнеше, но тя също обичаше баба им и знаеше, че трябва да бъде там.

В завещанието беше описано, че килимите и шаловете отиват при бащата и майката на Исидро и Алвера, картините - при Исидро, а скъпоценностите - при Алвера.

***

Още следващия месец, заедно с настъпващата есен, Исидро прецени, че е по-добре да отиде в Англия и да се опита да забрави Малага, Андалусия или каквото и да е от предишния му дом, за да може да излекува душата си от липсващата му баба. Знаеше, че не може да остане с родителите си, затова помоли Алвера да го приюти. Тя веднага се съгласи, защото го обичаше и уважаваше, макар да не говореха често. Алвера живееше в Борнмут, на брега на океана, в средно голяма тъмно червена къща. Имаше колонка в местния вестник и в няколко сайта, беше учила литература, психология и журналистика и в нея се кореняха много таланти, които тя не пресъздаваше в действия, понеже тялото й ума й бяха уморени и пренаситени от страхове.Живееше с натрапчивите си мисли всеки ден, които не й позволяваха да излиза повече от веднъж, да се храни повече от два пъти и всякакви други неща, които Исидро не разбираше и искрено се ядосваше, че ще трябва да ги гледа в следващите няколко месеца. Въпреки всичко, тя беше усмихната и изключително умна.

Когато пристигнаха в Англия, Исидро не беше изобщо впечатлен нито от времето, нито от хората. Земята изглежда не беше много плодородна, а хълмовете бяха полегати и ниски, липсваха планини и височини. Алвера го уверяваше, че Борнмут е по-различен град и със сигурност ще му хареса. Противно на нейните очаквания, Борнмут подразни Исидро още повече, поради наличието на море, но невъзможността да се изкъпеш в него. Плажовете бяха сякаш изпуснати там от Бог, сякаш изобщо не е искал да ги постави в тази мрачна и грозна страна. Стояха зле сложени, а морето беше ядосано, че се докосва до този грозен бряг, затова винаги шумеше и не позволяваше на хората да го докосват. Палмите също изглеждаха пресилено подредени по краищата на улиците. Нещото, което притесни Исидро най-много бяха къщите - така еднакви и добре подредени, те правеха Алвера толкова щастлива и спокойна, но него изкарваха извън равновесие. Беше свикнал с неподредените провинции на Испания и силната миризма на манджи, струяща от всеки прозорец, с горещия асфалт и босите деца по него. Алвера го развеждаше и го запознаваше с всеки край на нейния любим град, а той не се впечатляваше от ни една нейна дума.

Следващите седмици бяха мъчителни за него, защото единствено я гледаше как пише, как готви и как гледа през прозореца. Всичко това, всеки ден, по едно и също време. Почти му се струваше невъзможно изпод ръцете на този така статичен човек да излязат истории заслужаващи прочит, но тя пишеше толкова прекрасни неща. Викаха я в университети, по конференции, но тя все отказваше и все пишеше в тази колонка. Това го влудяваше, той й се караше, а после й говореше спокойно, но тя винаги отговаряше с все едно и също. 

- Исидро защо ми е да излизам, когато тук ми е добре? Защо ми е да правя каквото и да било, щом мога да изкарвам пари и да пиша? Аз само това искам Исидро, само това... - все така повтаряше. Само това искам. И Исидро се съгласяваше. 

Единственото време от деня, в който Алвера беше по-интересна за наблюдение, беше в ранния следобед, когато си правеше чаша чай и сядаше до големите прозорци на първия етаж. Пускаше си телевизията за фонов шум и само гледаше минувачите, а за всеки казваше по нещо. Не ги познаваше, но измисляше истории за всеки от тях, коя от коя по-динамични и интересни. Исидро я слушаше подпрян на юмруците си и само се усмихваше. Алвера говореше за всеки един, освен за едно високо момче, което минаваше с бърза крачка по улицата по това време.

- Алвера, ти защо не говориш за този? За него какво мислиш? - питаше я.

- Исидро не ме занимавай, нямам си на представа, аз дори не го познавам! - започваше да вика сестра му и смеейки се изсипваше остатъка от чая в мивката и пак се залавяше да пише. Всеки ден, когато той минеше, усмивката й ставаше по-широка, а статията след него по-интересна. 

Един ден Исидро излезе на улицата под сивото английско небе и като претича по средата й, спря минувача с широкия си разкрач. 

- Спри де! - каза му със силен испански акцент. Момчето пред него се усмихна веднага, струваше му се на двадесет и нещо. С голяма дупка между предните два зъба, ясно изразени скули и огромни кафяви очи, на Исидро му стана тежко само като го гледа в лицето малко по-дълго време. Веднага му се прииска да му каже колко силни черти има и как това е впечатляващо, понеже знаеше, че баба му би искала това да се спомене, но не знаеше как да го каже на английски, затова замълча.

- Кажете? - заговори. Също имаше странен акцент, не като този на продавачките в магазините и на минувачите в Борнмут, нещо по-различно. Исидро нямаше на идея какво да му каже.

- Искате ли да дойдете за чай? - попита високо. Последва кратко мълчание. 

- Ами да! - отвърна непознатия. 

Като влязоха в къщата Алвера вдигна поглед от книгата, която четеше и се вцепени. 

- Исидро какво си направил? - избълва бързо на испански и почна да отмахва кестенявата си коса кичур по кичур от лицето. 

- Запознай се. Може да ти дойде някоя история, нали нищо не знаеш за него. - отвърна Исидро, отново на испански. Непознатият седна на масата и тогава и тримата заговориха на английски. Исидро главно мълчеше, понеже нямаше много богат речник, но сестра му се разговори и би било трудно на непознат да чуе, че е испанка. Момчето се представи, казваше се Рафърти Шърдън и беше чист ирландец, което обясни резките черти на лицето му. Носът му беше прав и дълъг, а пръстите на ръцете дълги. Самият той беше висок и сравнително слаб, когато отпиваше от чая сърбаше силно и се усмихваше на всяка дума, която Алвера изговаряше. Отвръщаше й с не по-кратък разказ и говореше за пътуванията си из Англия. 

- Не ти ли липсва Ирландия? - попита Исидро, понеже той самият все още не можеше да се отърве от мисълта за родината си и разказите на Рафърти му се струваха украсени, дори измислени.

- Това, че обичаш нещо не означава да останеш с него за цял живот! Така лишаваш всичко друго годно за обичане от твоята обич. - отвърна му Рафърти и пак продължи да говори за някаква книга, която чете в момента. Исидро не попита нищо до края на разказа, защото Рафърти говореше много силно и бързо, а даже и малко го плашеше. За сметка на това сестра му изглежда беше доволна от разговора, защото не я беше виждал да говори толкова много от месеци. Това го радваше. 

С течение на времето, Рафърти всеки ден започна да идва в къщата им. Всеки ден пиеше различен чай, което изненадващо не дразнеше Алвера. Един ден тя самата се осмели да сипе горещата напитка в чаши различни от тези предния ден. Всеки ден говореха за различни неща и обсъждаха различни световни теми, понякога викаха. Тя разбира се го надвикваше, защото беше испанка и се палеше лесно, но Рафърти само й се смееше. Изобщо не й позволяваше да е права, както Исидро. Той не се притесняваше от нейното състояние и смяташе натрапчивите й мисли за 'глупави' и 'ненужни'. Ако някой друг й кажеше това, тя започваше скандал, но когато той й го кажеше, тя се съгласяваше и кимаше с глава. Всеки ден я учеше, че не е права за някои неща и я караше да променя местоположението на поне един предмет в къщата. До няколко месеца всички стаи бяха разменени - кухнята беше станала дневна, а спалнята беше станала нещо неузнаваемо, пълно с книги и картини. Когато други хора подценяваха състоянието на Алвера тя се ядосваше и се впускаше в обяснения колко е истинско, но Рафърти я караше да не му обръща внимание - омаловажаваше го до неузнаваемост, а на нея това й харесваше. Исидро вече дори не стоеше в стаята докато говореха, но се радваше на напредъка на сестра му.

Лятото на следващата година поканиха Алвера в едно предаване, което се снима в Лондон, във връзка с една от статиите й. Тя, учудващо за всички (освен за Рафърти) - прие. Същата вечер седна на масата с Исидро и му обясни, че иска да замине и да живее там. Разказа му как като малка е обожавала Уестминстър и винаги е искала да се върне при реката и при окото. Исидро се усмихваше и само я прегръщаше. Идната седмица Алвера и Рафърти бяха стегнали багажа и стояха на прага на къщата в Борнмут.

- Е, Исидро, тръгвам. Това е то. - каза Алвера на испански и го целуна по бузата. После с пръст се опита да махне червилото, но само го размаза. Докато натискаше с пръст бузата му се смееше и плачеше. После се врътна бързо и затегли куфара си към колата. Рафърти остана на прага още малко.

- Благодаря ви, господин Шърдън. - усмихна се Исидро и прегърна Рафърти. Те си говореха на 'господин'.

- Няма защо, господин Тапия. За мен беше огромно удоволствие. И, ей, виж, ще ти кажа една моя тайна... - наведе се и се доближи до ухото му. Исидро напрегна цялото си тяло, очакваше да чуе нещо ужасяващо, което да развали всичко. - Движението е живот! - каза с ясния си глас Рафърти в ухото му. Тия думи влезнаха от там и минаха през цялото тяло на Тапия, убодоха пръстите на ръцете му и изкараха сълзи в очите му. 

Рафърти после го прегърна силно и влезе в колата. 

Исидро отново беше сам. Задъхан, още развълнуван от думите на Рафърти, извади портфейла от джоба на якето си и изтича в задния двор. С треперещи ръце разрови мократа земя. Росата и тревата влизаха под ноктите му, а той бързо изрови малка дупка. Отвори портфейла и извади голямо сиво камъче. Беше го взел от Кордоба, от улицата на баба му. Все имаше чувството, че щом носи това камъче, някой ден ще се върне. Бързо го тикна в меката пръст и го затрупа. После се изправи, заподсмърча и хвана да бърше сълзите си. Огледа се и изведнъж еднаквите къщи му се струваха хубави и добре сложени една до друга, океанския бриз не му се струваше студен и неприятен, а освежаващ. Качи се на втория етаж и си купи билет за влака за Саутхемптън. ''Движението е живот!'' каза си и се усмихна.

***

До ден днешен Исидро и Алвера Тапия обикалят света и обичат всяко негово кътче. Обичта не ги задържа, а ги движи.