Вихрена и Огнян

''Съвсем възможно е още да те обичам. Няма да кажа на никого, защото ме е срам. Че минаха години, а аз още се занимавам със същото нещо, с което се занимавах тогава. И като муха летя в кръг около лепкавата лента, а накрая пак кацам там. Малко е тъжно, малко е смешно. Затова и не казвам на никой. Хората, които познавам тук не знаят името ти. Хора с които се виждам всеки ден нямат представа, че съществуваш, нито пък ти имаш представа за тях. Това ми се харесва. Приятно ми е да те пазя в тайна. Освен това, никой не го е грижа. Не съм се прибирал вкъщи от месеци, понеже малко ме е страх да не те видя...''

Оги седеше на студените плочки пред някакъв широк бял вход на тухлена жилищна сграда. На коленете си държеше червена тетрадка с твърди корици, а върху нея лист хартия, както изглежда, пишеше писмо. На всяко изречение спираше и триеше устата си с ръка, все едно сам се чудеше на глупостта си. Момчето беше добре сложено, около двадесетте години. Изглежда беше идвал тук и преди, понеже жената от кафенето в дясно от входа го гледаше мило и от време на време го питаше нещо. Той само се усмихваше и й махаше с ръка, да се маха, да продължи да пише. От време на време крака му почваше да подскача и той пак почваше да трие устата си. Изпускаше струйка смях, като че на самия него и пак се залавяше да пише ситните букви.
Последните две години беше живял и учил в Небраска, по-точно университета Линкълн. Учеше английски и режисура, а когато роднините му питаха какво точно учи той се смееше и викаше ''Филми!'' Мислеше си, че е много смешно да се връща в България и да се занимава с хора, които нямат представа за живота му в Америка. Полюсното разположение на българските села и американските градчета в главата му, му беше много приятно. Обичаше да прави паралел между мястото на което се беше родил и онова, на което сега живееше. Нямаше за какво да се връща в България, понеже родителите му така или иначе летяха често до Америка. Преди да замине баба му плака горещо и го увещаваше да не ходи. ''Огняне, огняне. Къде си тръгнал, да ти берем страх тука сама. Седи си вкъщи, малко ли е учението тука.'' Нейните доводи бяха глупави и Оги се дразнеше, не обичаше да слуша стари хора особено в България. Те бяха предубедени и живееха старините си само с мисълта, че вече нищо не могат да правят. Но самият той се страхуваше от малък от Америка. Мислеше си колко е голяма и как там са всички - който не е някъде другаде по света, със сигурност е в Америка, нали? Знаеше, че там има много хора и го беше страх да не се изгуби. Отидеше ли там, му се струваше, че ще пропадне в огромна бездна пълна с човешки ръце, които ще поделят душата и тялото му и ще го погълнат. Ще обвият съзнанието му в Американската Мечта и той ще погуби цялостта си, няма да може да се събере вече и ще изчезне от лицето на земята размит в масата на всичките мечтатели в Америка. Не искаше да ходи. Но последната година от гимназията любовта на живота му го изостави. Тя се казваше Вихрена и имаше къса кестенява коса подстригана под ушите. Между предните й два зъба имаше малка дупка, а ръцете й бяха тънки и студени. Пред другите се държеше винаги дръпнато и беше тихичка, но хората я обичаха. Като останеха сами с Огнян всеки път щом го погледнеше или като го слушаше се усмихваше неудържимо. Пред другите се сдържаше, защото смяташе, че като се засмее така изглежда глупава.
Преди това той беше много горд със себе си и обичаше това, което беше изградил като характер. Щом тя си тръгна от него, реши, че не си заслужава никой друг да го вижда. Почна да спира да носи книгите, които четеше със себе си. Не показваше на никой музиката, която слушаше. София му се струваше мрачна, а хората кухи и невзрачни. Подаде си документите и понеже имаше много хубави оценки, а и родителите му имаха достатъчно пари, веднага след дванадесети клас отлетя за Америка и волево се загуби сред масата народ там. Противно на всички очаквания, се влюби в Небраска и манталитета на американците, както и на всички, готови да се променят заради тях. Тълпите му се харесваха и той разбра лекотата на липсващия прожектор, държеше се добре с всички и се носеше с масата. Всичко беше леко. Представяше си Америка като голям автобус претъпкан с хора. В София автобуса беше празен и Огнян трябваше да се държи за да не падне. В Америка беше толкова препълнен, че на всеки рязък завой имаше на кой да се облегнеш. Нямаше нужда да се държиш за нещо. На него това му повлия добре и той сля с еднородната смес на американца. Въпреки това не спря да мисли за Вихрена. Жените в Линкълн бяха хубави, но него това не го интересуваше. Те не бяха като нея.
Като си идваше в България все беше усмихнат. Както преди. Не се преструваше, смееше се на всичко и на всички, гледаше на българите с лъжичка ирония, понеже те от преди още му се струваха смешни и недодялани. На себе си също понякога гледаше така. Затова и сега, докато пишеше това писмо току се подсмихваше под нос.
Не се беше прибирал от близо пет месеца, понеже вече усещаше тежестта на Вихрена в главата му и как обзема съзнанието му по болезнен начин. Когато беше в Небраска мислеше за нея, а като се върнеше в София се страхуваше да не я види. Мислеше си, че ако това се случи ще припадне в краката й или ще се свие на геврек на земята, а тя само ще го прескочи с малките си крачета и ще продължи по пътя си. Спомените му за връзката им също бяха смешни. Като българите - недодялани. В момента на случването им Вихрена и Огнян плачеха, драматизираха, биеха се и викаха. Сега, като си ги спомняше късно вечер той едвам се сдържаше да не прихне в тъмнината. Горчеше му, но и му беше смешно. Работите, за които са се карали и тогава направо им се е чинело, че ще умрат от мъка, сега изглеждаха дребни и толкова пресилени. Начина по който Вихрена го плескаше по раменете с една голяма червена папка, в която си носеше домашните за училище, когато се караха. Начина по който Оги тропаше на вратата й късно вечер а майка й отвътре тихо и уморено, но с усмивка в гласа казваше ''Огняне, моля те, върви да си легнеш.''
След много мисли по въпроса, Оги беше решил какво ще направи. Сега стоеше пред входа на Вихрена и пишеше писмо. Щеше да излъже, че не е бил тука, а го е пратил по пощата - в действителност, той не знаеше адреса й. В писмото освен гореописаното, беше споменал и колко смехотворна е била връзката им, сякаш че вече е толкова надраснал тия времена. Питаше я как е и дали е започнала да учи ''компютри''. Като довърши писмото го сгъна внимателно и го пъхна в плика. Стана. Позавъртя се. Почуди се, като още си търкаше устата с ръка.
Тъкмо да го пусне в кутията, па се обърна и даже малко със смях взе един голям камък от улицата. Издърпа връзките от едната си маратонка и припряно върза писмото за камъка. От улицата се засили и го хвърли към третия етаж. Камъка пръсна стъклото и отвътре се дочу реч. Звучеше като брата на Вихрена. Ломотеше на висок глас. Огнян веднага се усети какво е направил и понечи да се обърне и да избяга, а зад него от прозореца се чу:
- Огняне!? Ти какво правиш бе? - кресна Вихрена и взе да отчупя стъклата от строшения прозорец и да ги хвърля по него, а те се пръскаха на пясък по улицата.
- Вихре, моля ти се! Ела с мене! Ела с мене в Америка! - викна Огнян сам изненадан от думите си. Толкова се изненада, че го напуши смях.
Вихрена веднага спря да чупи от стъклото и замръзна на място. После като го видя как се усмихва хвана да се смее с глас. Толкова се смя, че слабото й лице почервеня, а късата й кестенява коса падаше пред очите.
- Чакай, чакай да сляза.

Тая трагедия беше весела.