Наца

Наца ходеше по улицата с широки крачки, а ниското токче на обувката й се заклещваше между разнебитените павета. Дърпаше якето си надолу и току се озърташе, докато слагаше кичури тъмна коса зад ушите си. Гледаше между къщите и нервно свиваше и отпускаше юмрук, скрит в джоба. Беше в средата на двадесетте си години, стройна, но малко ниска, със странна походка и съсредоточен поглед. Беше облякла дълга до глезените фуста, а върху нея беше наметнала яке, да я пази от свирещия пролетен вятър. Обувките, изглежда, бе обула набързо, защото бяха неугледни, с квадратни върхове и странни токове. На фона на домашното й облекло, лицето й беше светло и гладко, с ясно изписани тъмни очи и вежди, които сега изглежда бяха неспокойни. Кръстеше ръце пред гърдите си и нервно гледаше ту наляво, ту надясно, изпод черния бретон виснал над челото й.
Майка й я беше изпратила при баба й в квартал Филиповци. Къщата на баба й беше ниска, но хубава, а Наца не идваше да се застоява. От тази къща беше взела грозните обувки и с тях шляпаше към следващата й цел, а именно гледачката Дана, към която баба й я беше изпратила. Видяла се в отчаяние и безизходица, Наца търсеше някой, който да й каже защо не й върви в любовта и какво трябва да направи, за да срещне отново някой, който да обикне. Преди две години се беше разделила с последния си приятел. Той беше наполовина италианец и се казваше Джозепе. Майка му - Марта, беше българка а баща му ги беше изоставил още в детството на Джозепе. Те живееха в предградията на София, в красив дом с огромен двор и високи тъмно кафяви порти. В тоя двор Наца прекарваше някога ежедневието си и изпълваше главата си с мисли за бъдещето за нея и Джозепе. Как ще си имат деца и някога сигурно ще отидат в Италия, а той ще научи пак италиански (беше го забравил, защото не беше много будно момче, а и отдавна не се беше връщал в другата си родина). Джозепе беше със слабо и бяло лице, обиколено от гъста, тъмна коса. Обожаваше Наца и я гледаше като писано яйце, всяка сутрин я посрещаха кафявите му очи. През деня над тях се сключваха сериозни черни вежди, които само за нея се вдигаха нагоре на челото му и се смееха заедно с цялото му лице. Тя също го обичаше и макар постоянното чувство на странна и необяснима тежест, което чувствуваше по време на цялата им връзка, не го оставяше. Тая тежест в устата на Наца имаше вкус на чувство за незавършеност и на нея понякога й се искаше да го събуди нощем, да го разтърси силно и да го накара да избягат някъде. После поглеждаше тъмните му мигли и как трептяха в съня, обръщаше се на другата страна и пак заспиваше успокоена. Така прекараха заедно много време, докато не се видя и този край. Наца беше съкрушена, а Джозепе взе да не се мярка вече по местата на които обичайно ходеше в София. Минаха се дни, след тях месеци, а накрая Наца започна полека да забравя ръцете на Джозепе. След него опита много пъти с много различни мъже, някои от тях по-млади, други по-стари, но всеки път нещо се объркваше. Две години по-късно, потисната и самотна, Наца се усети длъжна да потърси изход от тая, изглежда, безизходна ситуация.
Сега момичето стоеше пред дървената врата на баба Дана и с малкия си юмрук тропаше бързо и настоятелно. Скоро вратата се отвори и я посрещна образа на ниска старица, с лилава забрадка и дълги сиви косми стърчащи от брадата и носа й. Усмихна се широко и направо хвана Наца за ръката, като я поведе навътре в къщата. Минаха през няколко малки стаи, докато стигнат до последната, където прозорците бяха затулени от дебели пердета. Наца имаше чувството, че ако ги плесне с ръка ще вдигнат такива облаци прах, че бабичката ще се задуши и ще падне на шарения килим. Всяка дървена повърхност в тая стая беше покрита с грозни бели плетеници от тънка прежда, а по побелелите стени имаше малки икони. Струваше й се, че в тая стая баба Дана беше изградила собствения си ковчег, пълен с тайни малки работи, пазени от години и скатавани в стъклените ракли. В тоя ковчег бабичката беше затворила спомени за време, което вече не съществува и така завистливо ги вардеше, че стаята беше задушлива и Наца усети веднага колко време не е била чистена.
- Седай детенце, седай. - заговори Дана със скърцащия си, старчески глас. Наца не се страхуваше, защото знаеше, че е приятелка на собствената й баба. Страхуваше се само какво ще й каже. - Думай що те мъчи.
- Бабо Дане, аз от две години... - поколеба се малко - от две години не съм била с никой. Самичка съм и ми е малко мъчно, та реших да дойда да те питам...
- Знам! - отсече малката баба и размаха сбръчкания си пръст под носа на Наца. - Я знам какво е.
Малко време Дана галеше с палци ръката на Наца, правеше и струваше неща с някакви билки и малки хартийки по масата. Дланите на Наца се потяха, а десния й крак подскачаше под масата покрита с накапана мушама.
- Преди две годин' си опуснала що ти е требвало, Нацо. Човек убав, с църни очи и коси и бело, чисто лице. Опуснала си го, Нацо и нищо не че да намериш след него, под дърво и камик да тражиш, нема що да намериш. Човеко си обичала и он тебе те е обичал, тражи го него, детенце. Тражи го и като го намериш, тъдева ли ще е, по чужбина ли ще е, заобичай го пак тоя човек.
Очите на Наца се наляха с горчиви сълзи, които ненадейно почнаха да се търкалят по бледите й страни. Баба Дана видя, че се е разстроила и стана, па направи чай и изведе момичето от прашната стая. Сложи я да седне в кухнята и нареди пред нея лимонови резенки и локум, да се почерпи. Наца не докосна сладките, отпи няколко бързи глътки от чая и после взе припряно да бърше лицето си с късове домакинска хартия. В главата й беше изплувал образа на Джозепе, описан почти с точност от баба Дана и не искаше да напусне мислите й. След още няколко минути, които изчака от благоприличие, Наца стана и поблагодари на баба Дана и се отправи към вратата. На излизане подпети обувките си, обърна се да прегърне бабичката, а тя я гледаше умилено със замъглените си очи. В погледа й имаше тайнственост и очакване.
Наца на бегом премина пътя до къщата на собствената й баба. Там разказа всичко и вечерта легна с мисълта за Джозепе.
На сутринта се събуди, решена да го намери. Това решение беше и за негово, и за нейно добро. Беше обмислила, че щом тя не ще намери никой друг в живота, това значи, че и той ще остане сам. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че като тръгне да го търси прави услуга и на двама им, като приема съдбата и поема инициативата. На тръгване от Филиповци, даже мислеше как той в момента е някъде и е решил също да я търси.

***

Знаеше се, че Джозепе е заминал извън България. Почти веднага след раздялата им, той каза на единствения им останал общ приятел, че отива в Австрия да работи и да 'разгледа'. След себе си остави самотната му майка, която сега изглежда се беше отдала на изкуство и пътуване по българското черноморие. Дори да беше останала в София, Наца нямаше да се допита до Марта, защото искаше да изненада Джозепе, когато се появи при него в Австрия, а майка му щеше да му издаде всичко. Около седмица след посещението при баба Дана, Наца се срещна с гореспоменатия общ приятел - Денислав. Той се чуваше с Джозепе от дъжд на вятър и дори се виждаха, когато се прибираше в София. Случаите бяха редки, затова Денислав не можеше да обясни на Наца как стоят нещата в подробности. Разказа й, че Джозепе сега живее в град на име Кремс, в Долна Австрия и се занимава с предприемачество. На Наца от това й стана смешно, защото не смяташе, че Джозепе е способен да се занимава с подобно нещо, но запази тия коментари за себе си. Като се разделиха с Денислав го прегърна силно и му благодари няколко пъти.
- Нацо ти си откачена. - каза й той докато се смееше и свиваше рамене. - Няма да излезе много от тая работа. - но Наца не го слушаше вече. Тя вече мислеше как да стигне до Кремс. Денислав не знаеше за баба Дана и за гадателските й умения, нито че самата Наца нямаше друг избор в живота.
Момичето прекара следващите две-три седмици да търси билети, хотели и тям подобни неща в Кремс. Беше ходила в Австрия като по-млада, но само във Виена и не за нещо подобно. Сега щеше да отиде в друга държава, съвсем сама, да догони любовта на живота си. Тая мисъл я вълнуваше и даваше цвят на иначе на първо гледане невзрачния й живот. До късно вечер стоеше пред компютъра и светлината от екрана грееше на слабичкото й лице, а тъмните й, ясни очи играеха по буквите.
След като се погрижи за всички детайли като път на отиване и връщане, хотел, храна и други такива, Наца се захвана за един месец в сладкарницата на баща й като сервитьорка. Сладкарницата беше близо до Пиротска и много от приятелите й минаваха често от там. Питаха я защо изведнъж е решила да захване това, но тя никога не им казваше истината. Харесваше й да пази тази цел в тайна, все едно е голям и дълго мислен подарък. Работеше само за да изкара достатъчно пари, че да може да премести билета за връщане за по-далечна дата, ако Джозепе я помоли да остане с него за по-дълго време. В главата на Наца нямаше вариант, в който той вече е с друга и не я иска. Собственото й отчаяние я беше стиснало в здравата си хватка и не й даваше да отмести поглед от тоя блян. Самотата за Наца беше страшно нещо и тя се вълнуваше не толкова защото искаше да се върне при Джозепе, а повече защото искаше да избяга от себе си.

***

Месец по-късно Наца се возеше в таксито от летището към града. Беше си съвсем същата, само че сега слабичкото й светло лице беше изпълнено с надежда и вълнение. Сърцето й трептеше и тя кършеше пръсти в скута си. Докато гледаше през прозореца на колата, красивата Австрийска природа само се отразяваше в очите й, без да я вижда, Наца мислеше само за това, за което беше дошла. Така хубави бяха тия планини и гори отразени в кафявите Нацини очи, но те бяха вече пълни с друго и нямаха място да обхванат онова, което беше реално и истинско около им. Под всичките мисли за любовта и бъдещето, в главата на Наца се пробуждаше от време на време една по-малка мисъл за несигурност и тих страх, бързо затисната и уморена от тежките опити на Наца да избяга от самотата и да се върне към сигурната любов. Тая любов се беше вече изродила и променила формата си. За всеки здравомислещ наблюдател би станало ясно, че тя не беше естествена и натурално породена у Нациното сърце, а беше само маскировка на нейната несигурност и липсата й на самодостатъчност.
Когато пристигна в Кремс, нямаше време да разгледа града. Денислав й беше дал имената на няколко от местата, на които Джозепе прекарваше времето си в този град. Една библиотека, няколко офиса и един бар. В следващата седмица Наца кръстосваше постоянно между тези места. Дори не намери време да извади дрехите от куфара и да ги подреди на рафтовете в хотелската стая. Хранеше се на крак и научи всички автобусни линии, които свързват местата, на които Джозепе ходи. Всеки ден се събуждаше с трепетно очакване, а всяка вечер заспиваше с още по-голяма жажда за успех. В банята на хотелската й стая имаше голямо и красиво огледало, със силна лампа над него. Сутрин го подминаваше бързо и не обръщаше внимание на дрехите или обувките, които носеше. Джозепе и неговата любов бяха обсебили ума й.
Един ден, Наца беше решила да пътува с автобус от единия офис до другия. Да се развърта около единия до обяд и след обяд да отиде пред другия. За беля, почти изпусна автобуса, затова й се наложи да се затича.
Като се качи вътре, нямаше място да седне, затова застана права до прозореца и загледа празно в хората около нея. Задъхана, рееше погледа си сред австрийците и оправяше бретона си с ръка. Тогава видя.
Очите й срещнаха други, кафяви и топли, скрити под сключени черни вежди. За секунда. А после тишина. Та това беше Джозепе! Точно там, в другия край на автобуса, седеше до прозореца и гледаше навън. Наца имаше чувството, че ще се пръсне. Обзе я страшно вълнение, а върху лицето й се разтегли широка усмивка. С малките си, слаби ръце, взе да избутва бавно хората от пътя си и да върви към него. Ето, това щеше да е новото им начало! Той не я виждаше, но беше толкова близо до нея. Дъхът й излизаше на пресекулки, а сърцето й искаше да избие извън гърдите й.
Ала нещо стана в душата на Наца докато ходеше към Джозепе в тоя автобус. С всяка следваща крачка, приближаваща Наца към огъня на любовта, вълнението разтапяше пластмасовата си маска и разкриваше истинското си лице. Наца гледаше Джозепе и се чудеше защо тялото й не иска да я заведе при него, обзе я паника и яд, че толкова време и труд бе вложила в този момент, а сега самата тя го саботираше. Хората в автобуса бавно взеха да изчезват. Телата им избледняха и скоро съвсем ги нямаше, а красивата Австрия навън заглуши цветовете си, за да може Наца да помисли.
''Ала всички ги няма вече! Навън няма нищо! Той защо не ме поглежда?''
Джозепе все още гледаше през прозореца. Наца стоеше права, на няколко метра от него. Слушаше тишината. Дори собственото й сърце сякаш се беше заставило да забави ритъм, за да може тя да чуе тая свещена тишина. Тишина, толкова на мястото си, че всяко пукване на огъня на любовта би звучало излишно и грозно. Момичето гледаше Джозепе и усещаше нежеланието да отиде при него. Тя не го искаше. Приключилите отношения между тях бяха приключили с причина, която Наца сега не можеше да избегне. Бяха минали години. Неспокойствието и яда започнаха бавно да се заместват от примирение. Тогава Джозепе срещна очи с нейните за по-дълго време. Разпозна я.
Образите на хората се появяваха бавно така, както ги бяха оставили. Австрия пусна звуковете и се оцвети отново.
Джозепе и Наца бяха тайна в тоя автобус. В тоя град. В тая държава. Никой там не знаеше, че те са споделяли такава велика любов някога и никой нямаше да разбере. Идеята за тази тайна толкова се хареса на Наца. И в тоя момент, когато никой друг не знаеше за тях освен самите те, връзката им й се стори по-истинска от всякога. Нищо не можеше да я прекъсне или нарани, защото тя не съществуваше за никой друг освен за тях. Те двамата бяха заедно само като спомен. Като подарък след дълъг път. Като тишина. Недокоснати от хората и от света, сега те бяха по-близки от преди. Толкова по-свещена бе тази среща, когато само те двамата знаеха за нея. Наца сега държеше живота си в ръце. Усмихваше се тихо и не откъсваше очи от Джозепе. Знаеше, че предпочита това да остане тайна.
На следващата спирка се обърна и излезе от автобуса.

***

На път за хотела Наца вървя пеша и плака силно. Хлипаше по улицата и търкаше лицето си с ръце. Не беше тъжна. Плачеше от облекчение. Чак когато влезе в хотелската си стая изведнъж усети колко са я болели краката през цялото време. Изхлузи обувките си и влезе в банята. Ми лицето си със студена вода дълго време и накрая вдигна глава.
В огледалото я посрещна собственото й отражение.
Красиво лице на хубав човек. С черни очи и коси и бяло, светло лице. На устата й изгря усмивка. Намери се.