Тази година беше последната ми учебна година от гимназиален етап. Предните пет години от живота ми прекарах в средно училище в София, учейки два чужди езика. Днес беше и вторият държавен зрелостен изпит, който държах.
Напълно естествено и в реда на нещата е, когато човек завърши определен етап от живота си и е с всичкия си, да му се прииска да се обърне назад и да хвърли един общ поглед над наученото и преживяното. Аз ще направя това накратко, за моето и вашето благо - ако сте кандидат-гимназисти, ако вашите деца са такива или пък ако отдавна сте завършили и просто обичате да си спомняте.
Преди пет години избирането на гимназия ми се струваше един от най-сериозните избори в живота ми, а за времето вероятно е и бил. В студените коридори на кварталното училище се суетяха деца, четяха списъци, родители викаха и изобщо беше страшна суматоха покрай точно този избор. Избор, който рядко има значение. Погрешно схващане е, че гимназията, която ще избереш ще повлияе на университета или работата ти. Няма. Ще повлияят единствено оценките, изкарани в тази гимназия. ''Елита'' на гимназиите е абсолютно измислен и единственото, което има значение е ако човек иска да се специализира в определена наука или език - от там насетне, гледайте колко приятно място е училището. Аз тогава не знаех за тези неща и въпреки всичко се опитвах да вляза в елитно учебно заведение, чийто елит е определен от непонятна за мен сила.
След като започнах обучението си в осми клас, установих, че елита няма значение основно защото навсякъде децата са...объркани. Понякога тъжни. Често немотивирани. Не ме разбирайте погрешно - гимназията, в която попаднах далеч не е лошо място откъм преподаване или оборудване. Така е навсякъде. Понякога ми се струваше, че дори децата, които изкарваха отлични оценки, ги изкарваха с нежелание и някак си на сила. Без да им е интересно, за идеята. През първите две или три години бях много сърдита на образователната системата и обвинявах изцяло нея за това състояние на децата. В действителност материала не е нито много, нито труден, а повечето учители са склонни на компромиси ако видят разбиране и добро отношение. Със сигурност системата може да бъде подобрена в много аспекти, като например да се обръща индивидуално внимание на учениците и като цяло програмата на обучение да не е толкова всеобхватна, но не съм тук за да пиша това. Все пак, точно заради тази всеобхватна учебна програма всички българи сме професори по всичко и всичко знаем!
Елитните гимназии са пълни с притиснати ученици и учители поради редица причини. Поради дрогата, която се разпространява свободно в учебните заведения между ученици, поради ниските заплати на учителите, поради възрастта в която се намират учениците, поради липсата на дискусия между ученик и учител, поради неприятната обстановка в старите и неподдържани сгради на повечето училища. Гимназията е друг свят, балонче, в което ученици и учители живеят заедно напълно изолирани от останалите. Родителите имат само бегла представа за случващото се в училище и правят каквото могат - предупреждават децата си за опасностите и за нуждата от образование, говорят каквото знаят от личен опит. Но това е проблема с гимназията - променя се заедно с гимназистите. И ако нашите родители преди години са се страхували от едно, сега е съвсем друго. Като вълни, тенденциите всеки ден изхвърлят депресирани, разстроени и счупени ученици. На бряг пълен с неудовлетворени и ядосани учители. В това балонче, гимназията, се случват неща непонятни за простото око. Събират се хиляди хора в двете най-критични възрасти от човешкия живот и сблъскват стотици интереси с всичка сила един в друг, чупейки собствените си морални ценности на парченца. Зад тухлената фасада на любимото училище стоят посещения при психолози, двойки, цигари, смях и сълзи. В балончето на гимназията се случва най-голямата промяна в живота на децата. А промяната неизбежно боли. За да дойде новото, старото трябва да умре. А то умира в огън.
И там, някъде в този огън, в тези червени пламъци гори Люцкан. Нежна душа, неопетнена и детска, един интелигентен и заинтересован ученик се бори с тия неизбежни пламъци. А редом с него между тях крачи...е, как кой? Бай Ганьо. Той още е сред нас. Той живее във всеки от нас, някои избираме да му запушим устата, а други сме научени да го пускаме да вилнее. Той дори през пламъците на гимназията минава с измами и заобикалки, на гърба на Люцкановците. Пред тия двама типа ученика се предоставя една и съща книга, един и същ учител, един и същ чин. И при все това, единият чете ''Септември'' и трепне от вдъхновение в някоя късна нощ, а за другия е вечно месец май, предваканционно и спокойно ежедневие полято обилно с кафе и бира. Накрая, точно преди балончето да се спука пред тези двама ученика е представен един и същ зрелостен изпит. Зрелостен изпит по-строго контролиран от изборите в нашата държава. Едни не смеят да мръднат. А Бай Ганьо пак е там. Стои на задния чин. Платил или не, спокоен, минал между капките някак си пак, хили се и се върти.
Балончето се пука под пушек на димки пред училищния двор и крясъци до дванадесет. Изпращането. Чалга ритми и просташки изпълнения, пиянство, дрога - сякаш се повтарят последните дванадесет години, само че на бърз кадър за два часа. Дванадесет години борба в червени пламъци. След това учителите влизат в друго балонче - на следващия випуск, някои от тях все така изморени. Учениците цопват във водата на живота.
С този текст, направих кратко резюме на предишните години от моя живот и от живота на хиляди други деца в България. Обръщам се към читателите. Ако сте родители - вслушвайте се в децата си и ги обичайте в период, достатъчно труден и без допълнителни препятствия. Дори да са отлични ученици, интересувайте се живо от случващото се в балончето, защото даже тогава голяма част от грозното лице на гимназиалния курс ще остане скрит за вас. Поне се опитайте. Към учителите - имах щастието да познавам учители, които няма да забравя никога. Вдъхновени и смирени, горящи в пламъците с учениците си. Интересни характери, незабравими хора. Не се предавайте. Разпознайте важността на тази професия и осъзнайте, че вие създавате човешки животи, имате силата да промените всички нас, вие сте един от най-важните водачи на обществото и нацията към по-добър свят.
Към моите съученици - счупете Бай Ганьо. Намерете го в себе си и го счупете. Като българи, всеки от нас го държи в някой таен кът у себе си. Било то в няколко скатани лева, било то в караница с учител, било в преписване на държавен зрелостен изпит. В това балонче, което ви предоставя цялата информация на света - намерете онова, което ви вдъхновява. Намерете интерес. Четете литературата, която ви се предоставя, защото тя е красива. Дръжте се едни за други и най-вече - за себе си.
Но Бай Ганьо сигурно не чете това. Той е в студентски град и празнува завършването. Нека празнува. Когато излезе от пламъците на гимназията, дори да е малко опърлен, ще се удари няколко пъти в гърдите и ще скочи във водите на живота.
В крайна сметка изборът на гимназия няма значение - има значение какъв човек влизаш, какъв ще излезеш и какво ще промениш в това малко балонче. Постарай се!
Честито завършване на всички. Честито и на теб, Ганьо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар