събота, 15 юли 2017 г.

Това не е феминизъм

Разговорите за равенство винаги болят и винаги има обиден, обикновено този, който е на по-високата позиция. Сякаш винаги на този, на когото му се казва, че е привилегирован е толкова уплашен и дори обиден от привилегията си, че бърза да се изтупа от нея като от дебел слой прах, да се предпази с ръка, да отрече. По-често, заслужената привилегия се носи гордо, с вирнат нос, когато те сложат лице в лице с нея ти кимаш с усмивка и си казваш ''Да!'' без да се страхуваш от нея. Радваш й се.

Историята, която ще ви разкажа не включва привилегия, нито желанието ми да я имам. Включва недостатък и желанието ми да се отърва от него.
Часът е малко след дванадесет на обяд, с моя приятелка стоим прави пред баничарница съвсем близо до Славейков. И двете сме малко над осемнадесет години. Денят е красив, времето е топло и по улицата има добро количество хора. Обядваме подпрени на една от високите масички пред които стоиш прав пред заведенията за бързо хранене. Приказваме си докато разглеждаме минувачите, когато на отсрещния тротоар минава мъж, който хваща погледите ни и се усмихва. Бута колело. Може би на близо тридесет години. Продължава напред, а ние продължаваме да се храним. След около десет минути виждам как зад приятелката ми се появява същия мъж и се приближава към нас. Вече съм наясно каква сценка ще се разиграе, затова казвам на приятелката ми да мълчи и да не го гледа.
Той идва. Обляга се на масата на която се храним.
- Здравейте. - казва надвесен към нас. Приятелката ми мълчи и не го поглежда. Той повтаря поздрава още няколко пъти, като всеки път се надвесва малко повече над масичката към нас.
- Здравей. - отговорих.
- Как се казвате? - или въпрос от подобен разред. Нещо свързано с обменяне на лична информация.
- Може ли да ни оставиш, моля те. - казвам му. Приятелката ми все още не го гледа. Той първоначално леко се подсмихва, сякаш не му се вярва какво съм казала, но после, като вижда, че не променям изражението си, направо изпада в шок. Вдига вежди и ме гледа в очите. Казва нещо, но аз не го чувам, защото трамваят минава по улицата зад него.
- Моля? - питам го.
- Ти сериозно ли? - пита той в отговор. Сякаш му бях ударила шамар, а не го бях помолила да напусне личното ми пространство докато се храня с човек на масата.
- Да, напълно сериозно. - отвърнах му. До този момент не се бях държала по никакъв начин неучтиво, макар че дори да бях щеше да бъде абсолютно заслужено и на място. Въпреки всичко, той отговори така:
- Ти си ебати изродката... - докато със същото шокирано, вече малко отвратено изражение взе да бута колелото надолу по улицата. Момичето до мен също беше в шок от обидата и взе да ме пита ''Ти чу ли го какво каза?'' Чух много добре. Тогава не ми се стори изобщо странно, даже вътрешно си отдъхнах, че се разминахме само с това.
Вътрешно си отдъхнах, че този почти тридесет годишен мъж благоволи само да ме нарече ''изродка'', защото отказах да му дам информация за себе си и го помолих да напусне личното ми пространство. Преди да разкажа историята уточних, че е 12 на обяд, светло е, има хора по улиците. Налага ми се да давам тези уточнения. Ако беше 12 в полунощ, беше тъмно и нямаше никой на улицата, някой щеше да каже ''нормално е'', ''какво правите в полунощ на улицата'', ''какво очаквате да стане''. Били сме в полунощ на улицата. Тогава е по-тежката артилерия. Със същото това момиче сме се натъквали...или по-скоро те са се натъквали на нас, десетки мъже от различни възрасти, които не приемат ''моля те остави ме'' като достатъчна декларация за нежеланието ни да контактуваме с тях.
Казах, че не е въпрос на привилегия, защото наистина не е. Въпрос е на базисни човешки права. Не е привилегия да можеш да стоиш необезпокояван и да обядваш с приятел. Не е привилегия да можеш да излезеш късно вечер и да не те е страх от таксиметровия шофьор, от бармана, от пийналия младеж пред бара. Не е привилегия да имаш лично пространство и да се реагира адекватно и учтиво на опита ти да го защитиш.
Целия живот на една жена е като голяма игра на криеница. Не минавай от тази улица, обади се на приятел като минаваш от там (или още по-грозния вариант - преструвай се, че говориш по телефона), не излизай сам след толкова часа, някой да те изпрати до колата. Едно излизане за две бири се оказва като сложно изчислен план за действие преди ограбване на банка. Криеш се зад всеки ъгъл, оглеждаш всяко лице. От ранна детска възраст ''момчетата са си момчета'' и защото са си момчета, трябва да им е позволено да са агресивни, груби, безапелационни. ''Той така ти показва, че те харесва.'' На никой не бива да му се показва, че го харесват чрез методи, които са отличителен белег на подигравка и грубиянство. Никой не бива да бъде поздравяван за грешно отношение към друго човешко същество, било то жена или мъж. Никое дете не бива да го е страх за майка му когато се прибира късно от работа. Никое дете не бива да мисли за това.
И така аз цял живот вървя овързана в женствеността си като в стъбло на роза с толкова болезнени тръни, страхуваща се да я сваля, защото без нея губя личността си пред това общество и страхуваща се да я нося гордо защото с нея предизвиквам други личности в това общество. Цял живот претичвам по улицата пред собствената ми къща с тих страх от съседа, майка ми ми разказва истории от нейните младини, по улицата непрестанно някой свирка, подвиква или направо крещи, а друг му ''прави евала''. Живея в притеснение да се усмихна на някой на улицата, за да не би той да сбърка усмивката ми за покана вкъщи. Ако толкова не ви харесва думата феминизъм, оставете това, нека е нещо друго. Нека е просто ''апел да спрете да тормозите жените по улиците''. Или на работата им. Или вкъщи. Където и да е. Дори не искам да говоря за равенство в каквато и да е друга сфера, искам просто да разкажа една от десетките истории за това как един мъж реши, че неговата ерекция е по-важна от моя обяд. От моя разговор с човека срещу мен. От моето занимание, в момента в който той е дошъл с едничката цел да се опита да облекчи нуждата си. Аз не съм специална, нито тази история. Като нея има стотици. Всъщност, е толкова банална и минимална, че минаха няколко седмици от момента в който се случи и аз чак сега решавам да я дам като пример, да я разкажа. Никоя жена няма да се учуди от тази история...може да се отврати, подразни, но не и да се учуди. Нищо чудно няма в това поведение за нас, защото сме свикнали да го получаваме ежедневно.
Всеки път когато излизаме вечер, отиваме на бар или на място, където обикновено се случват най-често тези ''задявки'', винаги се чувствам груба. Винаги се чувствам схваната, лоша, чувствам се неприятно. Имам приятелки, които отговарят на идващите мъже. Без да искат завързват разговор, просто от неудобство и от нежелание да кажат ''махни се'', защото без да кажеш ''махни се'' този човек не знае, че трябва да го направи. А когато в крайна сметка събереш смелост да си поискаш личното пространство обратно, ей така, само за мъничко, ставаш груб, лош, странен.
Това не са всички мъже. Но са достатъчно голям брой от мъжете, че да ме е страх от тези, които не са...въпреки всичко. Ако не си такъв мъж, добре. Не трябва да те поздравявам, нито да ти благодаря за това, че не си такъв мъж. Не трябва да ти благодаря, че не искаш да ме тормозиш. Има жени серийни убийци, но аз не разтръбявам на ляво и на дясно ''Не всички жени са такива! Аз не съм такава!'' и със сигурност никой няма да ме поздрави за това мое постижение. Защото не е постижение. А е просто човещина. Вероятно такива неща са се случвали и на представителите от мъжкия пол. И все пак, по-голямата част от близките ми приятели са негови представители и почти никой от тях няма опит с подобни преживявания. За сметка на това всичките ми приятелки имат поне една-две запомнящи се истории от такова естество. Тази статистика е дребна и лично моя, но някак си смея да кажа, че не е само тук. Не е само при мен.
''Феминизмът включва политически, социални и др. движения, които се борят за и акцентират върху свободата и равноправието на жените...''
Така казва Уикипедия. Друго казват хората във Фейсбук. Никой не си прави труда да прочете и разбере думата ''равноправие''. Никой не търси вече смисъла на тези неща. Свобода ли е за един мъж да може да си изяде баницата без някой да му навлезе в личното пространство? Свобода ли е за един мъж да може да се качи в такси без да го е страх? Свобода ли е за един мъж да не се налага да се моли на човека срещу себе си, за да спре този човек да изисква от него лична информация? Свобода ли е за един мъж да не носи спрей, нож или каквото и да е устройство за самоотбрана в себе си когато излиза да се забавлява?
Не мисля. Това за един мъж е просто обикновен ден.
И така, бъдете спокойни, защото в това писание явно няма феминизъм. С това си писание аз не искам да ''акцентирам върху свободата на жените''. Искам да акцентирам върху липсата на такава. И върху свободията на онези мъже.

Няма коментари:

Публикуване на коментар