Пътят към Кралството

В горещото лято на две хиляди и някоя година (преди десета, сякаш) беше настъпил поредния сезон на емиграция за българското население. Български студенти, работници и просто хора плъзваха по Европа като разрит мравуняк и се установяваха на всевъзможни дестинации поради едно или друго. Повечето избираха далечното Обединено Кралство, други се задоволяваха с по-близки страници като Франция или Германия. Ние ще обърнем внимание на пътя до споменатото кралство. Повече хора до там стигаха на самолет, някои - дори на кола, защото обичаха да разглеждат, имаха повече време и средства. Но една малка група сънародници избираха (или им се налагаше) да поемат по дългия път през Европа не на друго, а именно на автобус. По онова време от София всеки петък и неделя тръгваха автобуси до Лондон. Е, разбира се, имаше автобуси и в някои други делници, но фирмите, които караха тогава не бяха надеждни. Във времена в които вече всеки гледаше да лети до където може, транспортът по земя и то на такива дълги разстояния беше изгубил някогашния си блясък и минаването под (и най-вече над) Ла Манш-а беше станало повече досада отколкото кокетно изживяване за помпозните жители на Европа. Френските брегове, още натежали с въздишки от втората световна война, вече не изпращаха толкова много търговци и туристи по вода, а с песъчливи очи гледаха дирите оставени от небесните машини, които сега не бяха заплаха а просто заслужена почивка. От друга страна, Лондонската Виктория все още жужеше от неспирния хаос донесен от влакове и автобуси от цял свят, но сега сякаш Лутън и Хийтроу бяха отнели голямата тежест от уморените й рамене и бяха поели нещата в луксозната хватка на белите стени на терминалите.
В един от оказаните дни, от София тръгваше поредния автобус натоварен със странници именно към гара Виктория в Лондон. Пътуването се очертаваше около три дни, а спирките не бяха твърде чести, затова малкото пътници се бяха запасили със закуски и пари за из път. Някои от тях бяха мислили дълго за проблеми от порядъка на липса на минимална хигиена в следващите три дни, други бяха оставили всичко в ръцете на съдбата и гледаха как централна автогара отпуща студените си ръце и ги оставя да отпътуват. Това, впрочем, беше преди гарата да бъде реновирана, та голяма част от сегашните архитектски приумици липсваха, но за меланхоличната душа на истинския българин тя все пак носеше в себе си сладко киселия вкус на заминаването. Един от пътниците в автобуса - казваше се Димо, викаха му Друм, седеше на почти най-предните седалки и свиваше уста в нетърпелива усмивка. Беше облякъл бежово леко яке и синя тениска. Косата му се беше разчорлила от всичките пъти в които вдигаше и слагаше обратно чифт смешни слънчеви очила. С набола козя брадичка и гривна от мидички (явно закупена от черноморието), този кадър изглеждаше като българин, ама не баш. Точно оня българин, който ни знае много добре, но последните години е прекарвал сред ''белите хора''. Той по произход беше от София, но майка му е от Русе, а баща му някъде около Перник. Момчето си говореше съвсем правилно, противно на очакванията и имайки предвид говорните особености на хората от тия краища на България, а като беше на деветнадесет години замина за Кралството (той така го наричаше), за да работи и евентуално да вземе някакви курсове. Какви бяха тия курсове, никой така и не разбра, но Димо явно се справяше, понеже си идваше само от дъжд на вятър, всеки път по-освободен от миналия. Беше натикал известно количество багаж в багажното, а в краката си беше позиционирал малък сак пълен с както изглеждаше - вестници. С тия вестници от покрайнините на София до много по-късно той постоянно шумкаше и току се кискаше на някой виц, та момчето до него се принуди да махне пътната възглавничка за врат и да си говори с него. То пътуваше до Хайделберг, а Друм не престана да повтаря, че не знае това как се спелува.
На българската митница Димо се зарече, че ще се сопне ако искат да го ''ровят'' и така и стана. Ровиха ги, а след ровичкането хората се впуснаха да си закупят цигари от безмитния магазин. Българите тогава доста пушеха, та почти всеки си купуваше стекове. По-натам по пътя не ги ровиха и Друм можеше спокойно да продължи да разговаря с оня до него. Според него момчето беше добро, успяха да завържат разговор и го продължиха доста време. В тия автобуси сякаш губиш представа не само за време, а и за място. В някой момент дърветата и пътя навън ти се чинят еднакви, все едно обикаляш в кръг или си бил там хиляда пъти вече. Димо не обръщаше внимание и се впускаше в още някоя тема с Хайделбергското момче.
В Австрия някакъв, който Димо нарече с някакво обидно английско име, от граничната полиция пожела пътниците да покажат дали имат пари.
- Аз даже не възнамерявам да слизам на Австрийска земя, затова не мисля да имам евро! - сопна му се Димо. После като разказва историята, твърди, че австриеца се бил ококорил, че даже и се бил стреснал. Реално, човека само кимна с глава и продължи да пита останалите. Другите пътници явно им имаха повече страх, затова показваха парите си.
- Гледай ги как размахват пачки под муцуните на тия австрийци...като на селска сватба. - тросна се и седна обратно на мястото си.
По някое време другарят на нашия герой трябваше да слезе, та на Димо му се наложи да се понадигне на седалката и да огледа какво се случва. До този момент от всичките почивки и ходения до тоалетна беше запомнил лицата на всички в рейса, та лесно успя да установи, че автобуса беше взел да се поизпразва. Бяха останали около десетина човека, затова той леко леко стана и се премести до живописна група български циганки.
- Накъде сте тръгнали група? - ухили им се насреща, а те след като си довършиха разговора на цигански се обърнаха към него и със силен акцент обясниха, че отиват в Страсбург.
- Ааа, там е много красиво, бил съм веднъж като дете. - продължи той. Те после му обясниха, че отиват там за да съдят държавата, но той така и не разбра защо. Като поприключи разговора с тях, ставайки от седалката, за да се върне на предното си място, си каза под носа - Явно конспирация некаква!
И така в шеги и закачки Димо стигна Виктория - след тридесет и шест часа път. По-нататък в живота му той щеше да разправя на приятелите си как в автобуса общо взето е било забавно. Все пак не всеки може да каже, че е прекосил почти цяла Европа за три дни. Обяснява им как ако не спиш, четеш или гледаш телевизия, можеш да се любуваш на природни картини, които с изключение на Алпите, са до болка познати - пътища и коли. Това като го кажеше звучеше много меланхоличен и му харесваше. Накрая на историята си винаги казваше:
- Ааа избрах рейс, защото мразя да пътувам със самолет. Иначе самолета е по-удобно сигурно...не знам...аз не летя, за да коментирам самолетите.

***

Друг пътник в края на автобус до Лондонската гара беше Наталия, на която колежките в Англия викаха Нат. Тя беше малко по-възрастна от предния ни герой, но все още беше неомъжена. Живееше в Лондон, а оригинално беше от Видин. Някак си, без особено впечатляващо образование беше успяла да започне работа като секретарка в хубав офис, на човек който можеше да ходи без вратовръзка на работа. Офисът беше добре оборудван и имаше климатици, което беше рядко срещано явление в Англия, според Наталия. В края на лятото беше време да се върне към работата и заедно с навалицата от българи тя тропкаше с токчета по автогарата. Почти обидно, ще си каже човек, беше да гледаш как Наталия с неприязън пипаше дръжките на вратите и през две минути оправяше плътния си бретон. Неестествено изглеждаше тази дама в вихрената шарения на Софийската автогара, но тя беше там поради само една нелепост. Баща й си беше позволил да й закупи самолетен билет, а когато тя разбра, се ядоса изключително много и накъса билета на парчета, като каза, че е обидена. Обидена беше, защото не искаше вече да взема пари от него. До такава степен се разрасна спорът им, че тя си взе билет за автобуса и се впусна в тридневно пътешествие през Европа.
Умишлено беше седнала на един от последните редове, за да не чува телевизора окачен над шофьора. Беше заела почти цялото багажно отделение, а на коленете си държеше тънка тетрадка. Нямаше намерение да разговаря с никого, но щеше да си записва впечатленията от пътуването, за да си припомни друг път да не застъпя така тежко гордостта си.
Някакъв мъж отпред шумя с вестници първите часове от пътуването, което досади на Наталия до краен предел. От време на време й ставаше студено, затова ползваше палтото си за одеяло, което я караше да се чувства така унизена. По-напред стоеше и група циганки, които не спряха да говорят дори за момент и Наталия по някое време се чудеше дали циганите изобщо някога спят.
''Голямо ровене по тия митници...'' - записа по някое време в тънката си тетрадка - ''Имах два стека с цигари, за които ме глобиха 124 марки! Аз учтиво им предложих да ми конфискуват цигарите и да ме оставят на мира, но ми казаха, че трябва да си ги платя и да си ги взема. Егати набутацията.''
Още няколко пъти вадеше да пише, но се уморяваше, защото повечето пътища бяха неравни, а Наталия се дразнеше, когато почеркът й не беше красив. Едното нещо, което я зарадва в пътуването с автобуса, беше Прага. Градът й хареса и тя после щеше да говори на майка си за него и как иска да се върне (но не с автобус!) Когато след тридесет и шест часа път, прекаран в пълно мълчание прекъсвано само от външни дразнения, Наталия най-после стъпи на Английска земя се зарече повече да не се занимава с такива екстремни занятия. Въпреки всичко, тя дълго разказваше на колежките и познатите си за автобусното пътешествие. Винаги не забравяше да спомене колко са я болели костите в дните след края на пътуването.

И така, Наталия и Димо продължиха да си живеят в Кралството. Наталия успя да се изкачи още малко в работата си и сега поне по една вечер в седмицата си позволяваше да хапне пилешки дробчета и да пийне вино. Димо ако я познаваше щеше да й даде съвет:
- Тия дробчета ги яж по-алангле, не ги опичай много, че иначе оставиш ли ги на следващия ден са на камък! И пий една водка, не се лигави с това вино като некоя буржоа!

***

И днеска още пътуват автобусите от Софийската автогара до Лондонската Виктория. И днес още в тия автобуси пълни с българи-бегълци, можеш да се любуваш на паноптикума от физиономии вътре в тях, които реагират като по правило непредвидимо при всеки опит да ги заговориш. Такива са българите. Било то на автобуси, самолети или на някой ферибот, те не могат да се правят на изтънчените французи. Френските брегове не въздишат по тях така тежко, но като ги видиш, било то мъже или жени, сърдити или не чак толкова, почти чуваш Стара Планина как пее зад гърба им. Все ще има някоя караница на границата, все ще се шмугне някое шише ракия в сака (ако може и туршия), все ще се влачат стекове цигари. Недодялани и малко несигурни, даже когато се мъчат да са елегантни и ерудирани, около тях все нещо има да се случва. Завихрени в живописната плетеница от култури на които са се нагледали, българите-бегълци са сигурно малко по-напредничави по една или друга причина, но в корена си те си остават всичко знаещите и много можещите балкански субекти, за които всички сме писали и още много ще пишем.