Плажа на улица Хърст беше с истински пясък. Не като другите в Хампшър. Даже в големи градове като Портсмут пясъка беше насипван и едър, все едно вървиш по натрупана с камъчета горска улица. Песъчинките на плажа до улица Хърст, в село Милфорд бяха ситни и жълти, както си трябва. Дори февруарския студ на Англия не можеше да засенчи тази брилянтна плажна ивица, обтегнала се покрай ниските къщи в Милфорд. Впрочем, англичаните го наричаха Milford on Sea, сиреч Милфорд на морето. Сякаш всеки идиот не можеше да види, че е на морето. Самото то се ширеше покрай дългия плаж и целуваше брега нежно всеки ден от предполагаемо, най-студената седмица през зимата в окръзите Хампшър и Дорсет. Уморителните сухи заглавия на ББС бяха уведомили читателите, че макар седмицата да е най-студена за тази зима, гореспоменатите южни окръзи нямаше да видят сняг. Отново.
Даже същата тази февруарска седмица освети Милфорд и близките градове с нежно, почти пролетно слънце, на което вълните сякаш искрено се зарадваха и веднага станаха по-сини, запениха се и зашепнаха истории от бреговете на Франция. Щеше да е грях да не излезеш да заровиш пръсти в ситния пясък и да не хвърлиш поглед към хоризонта, зад който на континента вероятно се сипеше сняг или духаха остри ветрове. Но англичаните не излизаха. Те предпочитаха комфорта на собствените си домове, а и Милфорд се изпразваше през зимата, когато никой не наемаше къщи, а собствениците на вилите отиваха в големите околни градове по работа. Оставаха само възрастни хора и техните посетители. В Милфорд, противно на очакваното, не духаше вятър. Човек ще си каже, крайбрежно село на Ла Манша без високи сгради да пазят, със сигурност ще трябва да е ветровито. Но не беше. Там сякаш морето се смиляваше над старите обитатели на селото и ги пазеше от всякакви несгоди. Почти им се молеше да излязат, да попипат пясъка, да натопят ръце в смразяващата вода.
Този плаж на улица Хърст, впрочем, напомняше много на Гърция. И макар че пред очите на гледащия се ширеше океана, когато грееше слънце почти ти се струваше, че гледаш Егейско море и аха, да се обърнеш и да съзреш ниските сини къщи с бели капаци, затворени пред прозорците и маслинени дръвчета в дворовете. Да видиш някое гръцко бездомно куче, да съзреш горещия асфалт и да чуеш глъч от южните балканци. Но когато се обърнеш, се виждаха спретнатите тъмно червени английски къщи с някой друг гларус кацнал близо до чистите коли спрени на празна, подредена улица.
Подобни неща си мислеше Дани докато седеше на висока дървена ограда минаваща през плажа поставена там от Бог знае кого и поради Бог знае каква причина. Беше пет без нещо вечерта и слънцето бавно заравяше рошавата си глава в хоризонта, зад който се криеше континента. Той беше почти на двадесет години, от Ливан. Живееше в Англия от малък и понякога се връщаше в собствената си държава. Като стоеше на тоя пясък и гледаше тия ярки цветове на залеза се сещаше за Бейрут и колко по-крещящ беше споменът за него от реалността на Милфорд. В главата си осъзнаваше, че да сравни двете места не би следвало да е честно, защото английското село държеше своя чар в тишината и спокойствието си, а Бейрут будеше в сърцето на Дани непознати за него чувства. Все пак, той идваше в Милфорд за вдъхновение. Не можеше да избяга от спомена за Ливан и картини на високи сгради, ярки цветове и силно ухаещи ястия се блъскаха в главата му, но щом отвореше очи биваха потушени от леките вълни на улица Хърст. Те сякаш се бяха научили на нещо от Милфорд и с една нежност и търпеливост докосваха мекия бряг. Дори слънцето, със своите горещи оранжеви и цикламени тонове сякаш залязваше по-бавно пред очите му, само за да отдаде почит и да даде време на жителите на това селце. На Дани му се струваше, че е така с цяла Англия. Но най-явно беше по селата. Обичаше да си мисли как тия вълни пазят в себе си тайните на французите и тия брегове са държали в песъчливите си ръце любовни истории от войните.
- Преди рисувах. - чу се женски глас съвсем близо зад него, с престорен английски акцент. Той се обърна и видя жена, близо тридесет годишна, увита в няколко плетени шала. Очевидно не беше от там. На всички чужденци им беше студено в Англия.
- И аз. - отвърна той и пак обърна поглед към залеза. Сега вече, ярко оранжев и тъмно син.
- Изгревите и залезите вероятно са едно от най-впечатляващите неща тук. - продължи тя и седна на разстояние от него, също устремила поглед към хоризонта.
Беше права, но на него му се струваше, че английските брегове бяха по-далеч от слънцето отколкото бреговете другаде по света.
Сигурно затова жената се беше досетила, че преди е рисувала. Когато рисуваш, приближаваш нещата до себе си. Усещаш ги повече. Не е като поезията, която ги преекспонира или тревожи. Рисуването е просто и е акт на първично желание - виждаш нещо и искаш да го почувстваш. Тоя залез, така далечен над Ла Манша, бе чудесен пример за такова нещо. Иска ти се да го сложиш на платно, да го усетиш как минава през ръката ти и покапва от четката. Не беше голяма философия, но се изискваше желание.
- Хората тука дали рисуват? - попита я той. Тя направи малка пауза и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не. И знаеше, че не пита само за Милфорд, а за целия остров.
Наближаваше пет и пет, а залеза беше по-ярък от всякога. След минути щеше да угасне като клечка кибрит, потопен в океана. И двамата мислеха по въпроса за хората тук. Те не бяха тамошни. Можеха само да се чудят. Почти с нежелание споделиха поглед, който им казваше да обърнат глави и да помислят за жителите на еднаквите тухлени къщи по брега на улица Хърст.
Обърнаха се заедно и хвърлиха погледи по чистата асфалтирана улица. Едно по едно, пердетата се дърпаха и от вътре интересни образи с рижи и руси коси отправяха взор към горящия залез. Мигаха любопитно и не казваха нищо едни на други, но сините и зелените им очи търсеха хоризонта и сякаш се радваха. Вълните бяха по-запенени от обичайното, а вятъра повдигна няколко песъчинки от плажа, понесе ги над улица Хърст и природата сякаш специално за тези хора направи един последен реверанс, преди слънцето да се гмурне в океана. Някой от лицата останаха усмихнати да гледат след последния лъч, а други бързо дръпнаха обратно пердетата. Нашите двама герои гледаха в тяхната посока. Учудени и широко усмихнати, тия деца на чужди земи, далечни и незнайни, почувстваха топлина от острите покриви и студените очертания на прозорците. Когато най-после се обърнаха обратно към хоризонта, той беше тъмно син.
- Да. Рисуват. - отвърна жената спокойно и сякаш някакво непознато вълнение премина през тях. Вълните пак се успокоиха и се върнаха към брега, а той самия остана непокътнат. Континента остана все така скрит, но Дани вече мислеше за друго.
Всички сме художници. Някои, по-тихи от други.
Няма коментари:
Публикуване на коментар