Средна класа

Беше ранен Юни в Бейтър парк. По това време на годината Пуул беше красив, особено вилите около залива пред самия парк. Хората пускаха хрътките си по поляната и бавно плъзгаха крака след тях по ниската оросена трева. Хрътките тичаха и се надпреварваха една друга, а стопаните им мислеха важни житейски дела и гледаха океана. Там беше един от малкото заливи в Англия където не духаше силен вятър, защото гората и неравния бряг запречваха и пазеха завет. Бейтър парк по само себе си беше място за богаташи, при все че вилите около него бяха все частни и коя от коя по-хубави. Такива къщи не често се срещаха в Кралството, защото всички бяха или си мислеха, че са средна класа. Никой не смееше и не виждаше смисъл да строи различна къща, британците лесно се задоволяваха с еднакви ниски къщички с мухлясали приземни етажи и червени голи тухли. Понякога садяха цветя в градината, но те не вирееха дълго заради тежкото време на острова. Тук-там по дворовете можехте да срещнете пластмасова маса с няколко стола, но в цялостност, хората бяха доволни да живеят в еднакви къщи, средна класа.
Но вилите около Бейтър парк в Пуул, Дорсет не бяха вили от средна класа. Те бяха различни и коя от коя по-лъснати. Колите бяха прилежно паркирани под прилежно украсени с увивни растения навеси, а прозорците бяха френски и кристално чисти. Никъде не се виждаше гола тухла, а така наречените 'арт инсталации' бяха в изобилие. Ако човек продължеше по крайбрежната алея на парка щеше да мине покрай окаменените плажове и ниски скали докато не стигне до Сандбанкс. Друго свърталище на хора над средна класа - хора, които не са се примирили. Там освен къщите сравними с произведения на изкуството, се подвизаваха и яхтите на обитателите им.
Но днес денят беше мрачен. Не искахме да ходим пеша дълго, защото небето изглеждаше навъсено и аха да заплаче ситни пролетни сълзи. Вятърът беше тих, но студен, а вълните шумяха ниски и меланхолични. Сивотата на деня правеше хрътките в парка да изглеждат като внушителни образи на отвъдното, а техните стопани като спокойните им жертви. Къщите по хоризонта стояха тихи и необитаеми, но все така красиви.
- Средната класа ще унищожи света. - промълви брат ми до мене докато гледаше океана. С него бяхме седнали на пейка до пътеката и гледахме как някакъв мъж копае камъните на плажа. По това време на годината често виждах хора с метал детектори, но рядко някой копаеше. Явно търсеше нещо.
- И тате така казва. - отвърнах.
- Така е. Ще го унищожи. - потвърди пак той докато със свити очи наблюдаваше как оня с лопатата изхвърля камъните встрани.
- И защо? - поинтересувах се аз.
- Е как защо? Ти не разбираш ли, това са хора дето...не искат да променят нищо. Хора които искат семейства, деца, нормална къща, две коли и...това е. Те не щат нищо. Не искат революции, не искат катаклизми, нямат порив за промяна и харесват света какъвто е. Те са неподвижни. Искат обикновени работи в кръга на материалното и максимум да си пожелаят да са живи и здрави на падаща звезда. Що за хора? Те искат само да си живеят. - в края на тия няколко изречения, видях, че се беше поразпалил затова не попитах друго. Само седях до него и гледах океана. Зад нас се издигаха къщите на ония, дето не се бяха задоволили със средната класа.
Гледах океана и ми миришеше толкова силно на водорасло и на солена вода. Мислех си - океана си е средна работа. Вълните днес не са твърде големи, нито твърде малки. Хората го гледаха всеки ден от тия пейки и от стотици други пейки, хвърляха въдиците си в него и не го мислеха много много. Океан като океан. А беше толкова, толкова дълбок. И такава тъмнина се таеше в него, такава задушаваща чернилка хъркаше в гърдите на тая чудовищна пропаст. Някъде под тия вълни кънтеше тъмна мощ и величаеха дебри непознати на никой човек.
Отместих поглед - мъжът продължаваше да копае в камъните.
- Абе, на кой е тая пейка? - попитах докато се завъртах. Англичаните имаха хубавия, според мен, навик, да наричат пейките си на хора. Понякога известни, понякога съвсем обикновени. Но винаги на пейката, в средата на облегалката се намираше малка правоъгълна пластина с извезани имена, години на живот и понякога цитат. Като се обърнах ме посрещнаха думите:
"Спомен за Професор Душан Обрадович
Прекрасен мъж от Белград
Той обичаше това място."
С брат ми замълчахме. Обърнахме се обратно към океана. На тая пейка е стоял Душан Обрадович и е обичал. Сякаш и двамата това мислехме. И ни тормозеше, че океана е така обикновен, а средната класа - така досадна, а пък тоя професор е намерил у себе си сила да обича това място.
- Е господин Обрадович...и ние го обичаме. - каза брат ми. После стана, изтупа се и тръгна да върви. Аз бързо скочих подир него и закрачихме по пътеката в Бейтър Парк. Къщите останаха зад гърба ни, а до нас океана продължи да се шири.
- Той дали е бил средна класа? - попитах.
- Знам ли. Сигурно.