Среща

- И после майка ми настъргваше лимоновата кора в сместа...Ох, извинявам се... - Доминик се наведе леко, за да пусне сервитьора, който балансираше видно тежко и покрито с капак плато. От своя страна сервитьорът само се усмихна без зъби като сви лицето си в странна гримаса и с леко издаден напред таз продължи да се носи сред тълпата.
Ресторантът беше изискан, обилно окъпан в оранжевата светлина на десетките оголени крушки висящи от таваните. Стените бяха украсени с вкус и окичени в изтънчените жестове на редовните гости на заведението, а именно барокови картини в тежки рамки. Сякаш трудно се намираше място, на което барок и рококо да заиграят вихрения танц на изкусната си и нежна любов. Сенките на десетките хора облечени в твърде леки дрехи за времето в Саутхамптън играеха по светлите стени. Имаше хора на бара, хора по масите, хора, които поради някаква причина стояха прави с питиета в ръка и обменяха интелектуални шеги или цитати. Топлите светлини ги обливаха, а лицата им червенееха от виното. Подовете бяха покрити с дълги и изискани килими, изрисувани с тъмно червени и кремави шарки. Дървените подове издаваха историята на старата сграда, а френските прозорци пропускаха светлините отвън и хвърляха поглед към бреговете на нощен Саутхамптън. Глъчката от кристални чаши и превъзнесени смехове беше непреодолима.
Доминик стоеше подпрян с два лакътя на масата, като беше навил ръкавите на тъмно червената си риза. Пред него стояха няколко чаши с различни напитки и чиния с превъзходно изглеждащо пиле с лимон. Разбира се за нивото на The Oxford Brasserie, нищо под превъзходно не минаваше теста на главния готвач. Момчето беше на около двадесет и нещо, с гъста къдрава коса и непрестанно усмихнати очи. Дори когато лицето му беше спокойно, клепачите му бяха леко спуснати сякаш аха да се засмее. Оригинално беше от централен Лондон, израснал и отгледан от артисти, което личеше в замаха, с който се справяше с тази изискана и бохемска обстановка. Но корените му бяха от далечния среден изток, за който англичаните си нямаха и понятие. Той самият носеше в маслиновата си кожа и лицето си полъха на чужда култура сред сковаността на британците. Някак си успяваше хем да пасва, хем да изглежда ужасно не на място в ресторанта. Поведението му и начина по който говореше бяха съвсем на ниво, но искрената му усмивка и навитите ръкави лъхаха на нещо по-различно. Нещо, което не можеше съвсем да бъде сместено в малка кръгла маса по средата на изключително оживен ресторант в центъра на Саутхамптън.
Верка седеше пред него с подпряна брадичка върху опакото на ръката си и го гледаше с притихнала усмивка. Опитваше се да разгадае какво се крие зад тоя мек кафяв поглед и какво така й досаждаше в контраста му с острите черти на формалната обстановка около им. Изключително интелигентна, но сравнително тиха, тя беше на годините на Доминик. Тя самата беше от Чехия. Живееше в Саутхамптън от осем години, завършила висшето си там и работеща в града. Очите й бяха широко отворени и светли, малко уплашени под гъстите черни вежди. Усмивката й, макар плаха, в някои моменти се разливаше по цялото й лице и озаряваше цялата маса, а и няколко маси по-напред в ресторанта. Тя беше почитателка на изтънчените места и знаеше точно как да се държи, коя вилица да използва и как да пие от огромните чаши за вино. Разбира се, чешката й майка не я беше научила на това. Животът я беше научил и тя разбираше важността на места като това, но предпочиташе суровата гледка на Бакаро. Друго заведение в Саутхамптън с дървени мебели и по-американско излъчване. Ъндърграунд интериорите и затъмнените барове я привличаха повече отколкото задушливата обстановка там. За жалост, тя ненавиждаше английската кухня, защото беше израснала със славянските подправки и горещи супи, а блудкавостта и сивотата на британските гозби я отвращаваха. Въпреки това тя се радваше на мястото и на човека срещу себе си, защото това беше първата й среща от известно време.
- Та след като сложеше лимоновата кора в сместа, което явно беше нейната тайна... - продължи Доминик - Самото дъно на лимоновия тарт ставаше на съвсем друго ниво. Казвам ти, беше превъзходен...
- Извинете! Много се извинявам! Простете ми, извинявам се! - прекъснат от бурните извинения на една госпожа от дясно на масата, Дом погледна встрани и видя чашата си със скоч разляна върху покривката. Верка само се опитваше да сдържи смеха си и да види как ще се справят с тази ситуация. Изкуствеността на хората по тези места и беше пределно ясна и тя се чувстваше обидена, че са заобиколени от такова искрено и страстно изкуство по стените, а бутането на една чаша скоч правеше такава дандания. Доминик взе да попива панталона си с кърпичката и с усмивка отпрати англичанката.
Докато се смееха заедно на случилото се отхапа за пръв път от пилето. Вера продължаваше да го гледа с любопитния си поглед и да се опитва да разбере какъв й е проблема. С мястото, със суматохата, с този човек сред тези хора. Срещнал поглед с нейния, Дом сви вежди.
- Знаеш ли, това пиле май е много кисело за моя вкус. - каза той докато предъвкваше бавно. Усмивката на Вера се разля непринудено.
- Нима?

***

Теско беше единственият супермаркет отворен по това време на вечерта. Червената рокля на Верка се носеше след нея докато тя крачеше между щандовете. Дългата й руса коса беше накъдрена прилежно и тя твърде очевидно не беше на място сред нудлите за микровълнова, но Доминик се радваше на това, което виждаше.
- Майка ми винаги яде от това когато идва на гости. - каза тя като хвана в ръка малко топено сирене със сушени боровинки.
- Много изискано! - каза Дом саркастично и сложи сиренето в кошницата. Самата тя беше пълна с две бутилки червено вино от осем паунда и няколко вида сирена. В сравнение с храната поставена пред тях преди броени минути, тази кошница се зачисляваше с около петдесет паунда по-евтина. Вера се обърна да го погледне докато той гледаше различните видове Камембер. Косата му все още беше така къдрава, а погледът все така мек. Фосфорните лампи на тавана на Теско премигваха плахо, а щандовете бяха опустели и спокойни. Той се обърна и пак срещна поглед с нейния.
- В Чехия има ли такова? - попита и повдигна парче ементал.
- Не! Какво е сирене? - отвърна бързо Верка с престорен объркан поглед, а Дом се засмя високо.

***

Краищата на найлоновата торбичка шумяха от лекия морски бриз, а Верка газеше боса в пясъка. Нощта вече беше разцъфнала в пълната си прелест пред тях, а океанът тихо целуваше брега и мокреше русите му коси. Почти като барокът и рококо, тая гледка беше хармонична в очите на Верка. Небето беше дълбоко синьо, а океанът лазурен. Няколко звездици плахо жълтееха в синевата.
Доминик извади двете бутилки червено вино и наля в две пластмасови чаши. Двамата си казаха наздраве и отпиха.
- Изобщо не е толкова зле...
- Харесва ми повече от скоча в ресторанта, честно.
После дълго говориха и пробваха различните сирена, подиграваха се на хората, които бяха срещнали вечерта, преструваха се, че виното е старо и се радваха на тишината прекъсвана само от лекото шумолене на вълните. Верка сега виждаше ясно очертанията му на фона на светлините от съвсем близкия град.
- Та така с лимоновия тарт! А не мога и не мога да го докарам същия. Вярваш ли ми колко пъти съм се опитвал?
- Може би не бива да е същия. - отвърна тя и сви рамене, а погледът й блуждаеше над хоризонта. Дом се усмихна и я стрелна с поглед.
- Смяташ ли?
- Съвсем сигурна съм. Нито един лимонов тарт не може да е същия като предишния, нали? Защо ти е да го правиш? - усмихна се тя - А и какво се превъзнасяш толкова. Онова пиле в ресторанта беше твърде кисело за теб? Нали обичаш лимони?
Доминик се засмя високо. Усмивката му отекна в тъмнината и се отблъсна от вълните. Спомни си лицето на Верка докато разглеждаше картините на стената и как знаеше, че тя няма да разцъфне пред него в тази затворена и претъпкана обстановка.
- Всъщност аз мразя лимони! - изсмя се пак той и хвана ръката й. Между дланите им имаше пясък, но тя не го пусна. Само се усмихна на лъжата му и поклати глава. - Е, а кое сирене ще оцениш като най-приятно и подходящо за това изтънчено червено вино?

- Аз всъщност мразя сирене. - отвърна Верка и го целуна.