Домове

Татяна стъпваше ситно по студения асфалт. Улицата беше нагорнище, а ниските къщи бяха накацали от двете й страни като ято лястовици върху тънка и гореща пролетна жица. Беше средата на следобеда, а не се чуваха много звуци от оживление в квартала. За неделя и за самата Татяна, това беше необичайно.

Поначало тя беше от Божурище. Предградие, село, община и всякакви други различни наименования, които обитателите му даваха за да не се чувстват раздразнени от факта, че живеят почти в София, ама не съвсем. Там къщите също бяха накацали от двете страни на улицата. Само че някои бяха порутени. Други недовършени. Трети разпуснали градините си и вдигнали още няколко етажа, защото обитателите явно са се видели в заможност. В неделя следобяд живота в Божурище къкреше неуморимо. Бабички сновяха напред-назад през тесните калдаръмени улици, тук-там с липсващо паве. Подпираха се под гърдите на ниските огради и говореха една с друга, подаваха си разни листчета и малки порцеланови чашки пълни със закваска или каквото там бабичките си разменят през оградите. Дечурлига караха колелета и търчаха по площадките на детски градини и училища, днес затворени, но по-населени от всеки друг делничен ден. Който е бил по София за деня вече се е върнал, пазарът за седмицата е направен в някой близък хипер маркет и остатъка от деня е за хората. Следобяда таеше току що събудена дрямка и очакването за вечерта. В себе си носеше тихото знание за идващия делник, но хората в Божурище не се тревожеха от това. За тях неделята беше по-работен ден от понеделника. Защото божурчени някак си приемаха развлеченията си като...работа. Татяна помнеше ясно как баба й я посрещаше сутрин с гореща чаша кафе и казваше как ''днеска нищо не е свършила''. В Божурище (а и в други общини около София, както и самата София) почивката не беше на почит.  А и тя винаги бива неусетна ако не е предвещана от онова, което божурчени наричат ''работа'', а то всъщност си е проста занимавка.
Бездомни кучета и котки сновяха по улиците заедно с всички останали. Бездомни, но охранени както никой домашен любимец. Всички те имаха имена, разбира се. Дадени им от децата по улицата или от някоя леля подхвърляща им остатъка от неделната чорба. Припкаха и хрупаха блажено остатъчните кокали.
Пред всяка къща имаше спряна кола - коя с гума на тротуара, коя не. През няколко коли някой баша, дядо или чичо ровеше в багажника, вадеше разни инструменти, бършеше стъкла или прахосмучеше седалките.
Във въздуха се носеше миризма на печени чушки. През няколко двора на беседка или просто под навес бяха насядали съседи. Навесите бяха грозни и мушамени, прозрачни и наляти с пролетен дъжд. Но под тях имаше хора и кекс и кафе. Нима някой го е било грижа за водата върху навеса?
Тъкмо започваха следобедните сериали по телевизията. Някои бабички по това време се събираха да ги гледат, други бяха заети да пипат разни работи по градината.
Нито едно от тия действия не беше наложително. Малко от тях всъщност правеха каквато и да е разлика за извършителите им. Накрая на деня бащата на Татяна щеше да седне на масата, почти доволен и още с мръсни ръце да си боцка от салатата.
- И какво аз днеска цел ден работим и какво свърших? Нищо.
И действително, беше нищо. Неделната работа не беше истинска работа, беше занимавка. И дори да не иска да го признае, българинът обича занимавката. Обича да има къща и по тая къща...все да има нещо да се прави. Обича да сменя прозорци, да чупи, да поправя. Обича да сади градина, после да обере градината и най-накрая да не му харесат доматите. Обича да вари ракия. Обича да му мирише на манджа и да му е като в кошер.
Ритмичния живот на занимавката най-ясно се усещаше в неделния божурски следобед, тамън преди слънцето да залезе. Насядали по тротуарите, по чехли, под навеси, по потници, под коли, пред телевизори, българите просто си...се занимаваха с нещо.

А тия къщи сякаш изглеждаха празни. На Таня й се искаше да чуе някой вик, искаше й се улицата да се стесни, някой да претича, да падне, пак да стане, да й замирише на нещо.
А бяха толкова красиви. Никой божурчанин не би си мечтал къщата му да е така подредена и спретната. Стегнати тухли, небоядисани. Друг път бихте си казали - грозно. Но всъщност, някак си, не им трябваше боя. Еднаква височина, най-много два етажа. Няма го семейството, от времето на железния светилник да живее в един дом и да достроява етажи след етажи за всеки задомил се брат. Тука всеки брат строеше нова къща. И сигурно така трябваше да е.
Една от тия равни, небоядисани къщи, беше къщата която Таня обитаваше. Както останалите, спретната и красива, подовете й бяха дървени а прага беше нисък, до самата земя.
Таня влезе и премина пъврия етаж, излезе в двора облян от следобедното неделно слънце. Озърна се, но хора пак нямаше. Нямаше навеси нито скари. Чуваха се само приглушените коли и птиците. Погледът й се зарея по чуждите къщи, подобни на нейната.
На един прозорец бе подпрян букет. Красиво овит в цветна хратия и вързан със сръчна фльонга през средата. Усмихна я.
Там някой живееше. Беше получил букет.
Нявсякъде е нечии дом. Просто тупти друго яче.