Коса.

Една студена вечер на дванадесетия месец от годината, малко след като падна първия сняг бях останала сама вкъщи. Родителите ми са си съвсем нормални хора, но сравнително заети, затова често ми се налага да оставам сама през деня, но хубавото е, че се прибират вечер, за да се храним заедно и други неща от този род. Навън беше студено и тъмно, снежинките се виеха заради немирния вятър, а лампата в стаята ми светеше в ужасно потискащ оранжев цвят.
Избождащата очите светлина се отразяваше неприятно в розовите стени облепени с различни плакати и ми пречеше да виждам. Всичко беше много разхвърляно и се чувствах неспокойна, заради заобикалящата ме среда. Обикновено като оставам сама и не се грижа много за подредбата на вещите ми, затова просто ги оставям където ми падне и за един ден в апартамента се случва такъв безпорядък, че да ти се завие свят.
Беше ми извънредно скучно. Слушах музика и се опитвах да се разведря, заради надеждата, която таях за близкото бъдеще. Ваканцията наближаваше и със себе си се молех да донесе по-добри дни, за които после дълго да съм благодарна. Малко по малко вълнението в мен ставаше основната емоция и това ме радваше, защото да се вълнуваш е хубаво.
Точно заради тази надежда излизах или поне бях на път да изляза от депресията, която отказваше да ме пусне месеци наред, още от началото на учебната година, в мига, в който лятото свърши. Сега възнамеряваше отново да ме пусне за известно време и това също  беше повод за моята нелепа и сляпа радост.
Чух, че външната врата се отваря и се затичах натам по чорапи. Стигнах точно като  баща ми сне обувките си и ги хвърли в коридора, а те образуваха гадна кална локва около тях, която по-късно щях да почистя. Той ме поразпита как съм и останалите обичайни неща, аз му отговорих що-годе прилично и след като изчаках десетина минути по протокол, тръгнах да се връщам в стаята си. По пътя имаше огледало, то май още виси там в коридора.
Минавайки покрай него се обърнах по навик и видях, разбира се, себе си. Малко трудно заради стотиците снимки залепени по него, но все пак успях да се видя. Тогава косата ми  беше дълга и руса, може би до средата на гърба, виеше се на странни къдрици и всеки ден менеше настроението си. Винаги съм се славала с чорлава коса, затова често я връзвах на кок. Точно тази вечер ластика беше хлабав и сега косата ми висеше, но не много, може би до раменете. Обърнах се изцяло към огледалото и се приближих.
"Хм. Може и да си отрежа косата" помислих си. Признавам, не веднъж ми е минавала подобна мисъл през ума, но никога на сериозно. Обаче в този период от живота ми тогава бях в странно настроение и поемах нелепи рискове, ала все пак един от девизите ми беше "Не съжалявай за нищо!"
Постоях още известно време пред огледалото, а после се посъветвах с един човек по телефона дали е разумно да отрежа косата си. Никога не съм обръщала голямо внимание на външния вид и затова често се подигравах на момичета, които цивреха за отрязаните си медени кичури, знаеки, че все някога пак ще пораснат и то съвсем скоро може би. Точно поради тази причина бях толкова спокойна. И все пак косите ми винаги са били дълги, дори като бях малка стигаха до коленете и все съм ги обичала.
После майка ми се прибра, изкъпа се, мина още малко време и го реших окончателно. Щях да отрежа косата си. И то щях да го направя сама. Ето тук започва най-голямата глупост, която някога съм вършила. Влетях в спалнята и се обърнах към майка ми с думите:
– Мамо, искам да ми отрежеш косата! - тя се обърна, изгледа ме странно и продължи да си върши работата. Разбира се, отказа, защото спокойно можех да извърша тази процедура с помощта на специалист, който няма да оплеска така пословично нещата. Но аз съм инат. Попитах я: - Къде са ножиците? - тя ме упъти най-хладнокръвно, за което я съдя и до ден днешен. Защото щом ще отговаря за мен, защо не го прави както подобава? За бога!
Та, намерих ножиците в хола, а баща ми съответно ме запита къде съм ги понесла. Обясних му за намеренията си и се фръцнах, без да го слушам. Помня, че казах нещо от рода на..."Косата си е моя!" Ех.
Върнах се в стаята си и се сплетох на една плитка, както си му е редът. Хаванах ножиците. Каненето продължи около десет минути, което включваше всичките ми настроения, опитващи се да вземат връх вътре в мен едно през друго. Ту ми се искаше да я отрежа, ту бях сигурна, че няма да го направя. Но после се позамислих, казах си, че  това е само коса и започнах да режа.
Чувах гадните звуци от ножицата, които сега вече ненавиждам. За беля обаче тя заяде, защото плитката си беше доста дебела. Стоях там и дърпах, а косите ми падаха и падаха по леглото около мен. Накрая останах само с един кичур по-дълъг от останалите.
Усещах, че ръцете ми треперят, а сълзите ми се стичат по бузите. Явих се при майка ми с шепа коса в едната ръка и с ножица в другата.
Останалата част от историята е как родителите ми хубавичко ми се накараха, майка ми отряза останалата част от косата, а на следващия ден ходих на училище с къса коса. И следващия месец и нещо, всъщност.
Първите дни все плачех за отрязаната коса и до ден днешен това е единственото  нещо, за което съжалявам. И все пак, малко преди тези "бъдещи събития", за които споменах по-горе в текста, аз осъзнах нещо.
Понеже съм суеверна, а пък и вярваща, реших да обвиня съдбата. Или да ѝ поблагодаря. Казах си: "Да, съдбата ми дава психическо щастие, но физическо нещастие. И ме кара да избера кое е по-важно за мен." Поогледах се и разбрах, че първото е по-важно.
Макар, че продължавах да се мажа с разни препарати за коса, вече не ми пречеше толкова...

Писмо с незабравка.

Бележка: Ако не разберете това, няма да ви се обидя или пък разсърдя, писах го заради определена случка. Сега го намерих и реших да го споделя тук...

Когато си луд, никога не си сам.

Това беше последното нещо което чух, преди да заспя онази вечер. Бях уплашена. Уплашена от собствените си мисли, уплашена от това, което хората са способни да си причинят едни на други. Затова спрях да мисля за тях, отказах да живея с хората. И без това са прекалено глупави за мен. Повечето човеци на планетата са прекалено глупави, прекалено ограничени...никой не разбира никого, всеки мълчи или пък говори прекалено много.

После разбрах, че да имаш въображаеми приятели е много по-хубаво от това да се опитваш да говориш с истински хора. Освен с един човек може би, човека който е теб но това е друга история, за която света ще разбере, надявам се. Докато тази е само за мен и теб. Всъщност, за него. Макар че вероятно очите му никога няма да се плъзнат по тези редове, ръцете му няма да стискат намачкан лист хартия с кривия ти левичарски почерк, както вероятно си го представяш...след години, когато сме мъртви, а той открие това и може би разбере, че лятната любов е като...като падаща звезда, приятелю.

Едно лято, което никога не трябваше да се случва, аз и ти разбрахме, че хората може би не са толкова лоши ако приличат на въображаемите ти приятели. Ако са направени все едно, че са техни отливки, същите...огледални отражения. Любовта е сляпа, сляпа е. Когато видиш нещо несъществуващо в реалността забравяш всичко останало и се оставяш на въображението си, да те носи, да летите...

Винаги съм знаела, че художниците и писателите рано или късно полудяват. Защото никой друг не знае по-добре от тях колко е опасно собственото ти съзнание. Може би ни е писано да полудеем, да умрем от шизофрения. Знам, че това е най-добрия начин да умреш. Сред несъществуващи хора, които дълго време се опитваш да забравиш. Дълго време не споменаваш, но те са в главата ти защото...там е техният дом.

В същото това прекрасно лято, ти срещна човек, който беше измислила сама. Сякаш докато си си го измисляла, някой те е слушал и го е нарисувал, а после картината е оживяла. С несъвършенствата на тъпите моливи, защото художника, както по-късно ми сподели е нямал острилка и е използвал хлебна гумичка. Знаеш ли защо косата му е толкова рошава? Опита се да я направи дълга, но след като не се получи я изтри с гумичката и тя се размаза толкова главозамайващо, че така си остана. Тръгна да си мокри пръста и да маже още толкова, но му казах да спре. Знаех, че ще заобичаш рисунката, въпреки несъвършенствата ѝ. Глупакът, който я рисуваше се преби точно преди да му нарисува маратонките и му удължи краката по погрешка. Пак тръгна да трие с проклетата гумичка, обаче го спрях и му казах, че ти си много висока и краката на погълнатия от стената са си точно колкото трябва да бъдат. Веждите му ги размаза, просто не ми се говори, беше цяло приключение с тия вежди...

После ми заръча да му напиша характера. Връчи ми молива, тъпия молив, и ми  каза „Пиши сега”. Поогледах го оня, захапах гумичката и започнах да драскам по листа. Изобщо не ми хареса как го описах. Тогава нямах муза и макар да знаех какво би ти харесало, го написах точно противоположното на теб. Съответно и на мен.

Още в момента в който оживя онзи, си знаех, че няма да го харесам. За бога, беше отвратителен. Косата му, лицето му, характера му, всичко. Беше ми толкова безразличен и еднообразен, чак ми стана гузно като знаех колко много ще го обичаш някой ден.

Пуснах го да си върви, с ясното съзнание, че ще се срещнем пак.

Дълго време след това, наистина се срещнахме. Намразих го, както се очакваше. Обаче с тебе сме един човек, така че няма логика ти да го обичаш, пък аз да го мразя. Затова реших да го преоткрия. След като аз го бях създала в съзнанието си махнах нещата, които не харесвах и ги замених с по-хубави. Станахме приятели, ти го обичаше и той теб.

Обаче тогава ние с теб решихме да си отидем, той също тръгна в друга посока. Ядосвах се, защото го бяхме създали заедно, а той вървеше сякаш няма нищо общо с нас. Намразих го за момент, но после се сетих, че станахме най-добри приятели.

Но ти каза „Не ми говори за него повече, прави се, че не е съществувал”.  Знаех, че не е правилно, обаче щом ти го искаше, реших повече никога да не ти проговоря за него. Чувахме се, пишехме си, често се виждахме. Обаче ти се правеше, че никога не го е имало. Самозалъгваше се, че си забравила лятото и всичко останало. И аз се водех по теб, никога повече не казах името му.

Не го споменахме. Той изчезна, като падаща звезда в небето. И двете знаехме, че все още е някъде там, скита се по света, без създателите си...самотен, заблуден. Но бяхме безмилостни. Не го потърсихме, макар че знаехме, че е жив. Знаехме, че съществува. Говорехме си за него на ум постоянно, но на глас името му остаря и се забрави, не го помня, кълна ти се. Стената на старата ти къща се отвори и го погълна, прати го в изцяло нов свят в който само аз пристъпвам за малко и то само с единия крак. Колкото да го повикам и точно когато го видя, се разколебавам и веднага се връщам обратно при теб. А ти стоиш там, в ъгъла на стаята и не поглеждаш към тази стена. Сложих врата там, знаеш ли? Вместо голяма дупка вече има врата. Можешеше по всяко време да я отвориш и да влезеш, но ти не го направи, защото се закле. Не на мен, а на самата себе си. Знаеше, както и аз, че всичко което се случва през лятото е преходно. Както падат листата през есента, така окапват и хората след лятото. Изнизват се, изплъзват се измежду пръстите ти като песъчинки. Толкова малки и незначителни, забравят те и ти оставаш далече назад в спомените. Хората, които някога си познавала ...обръщаш им гръб и ги поглеждаш от време на време само колкото да се подсетиш, че поне едно лято си живяла. Но то мина. И ние сме мъртви.

Хората се променят, приятелю.
Спомените, не.

Това писмо беше за нея, обаче след като тя си отиде, реших, че ще е добре да го видиш. След като аз си отида...да си спомниш за лятото, за всичкото това време.

Аз знаех името ти през цялото време, но я лъжех, че съм го забравила.

Още го помня.

Макар ти да забрави нейното отдавна...

Спокойствие.

НЕЙДЕ ПО СВЕТА, няма да издам къде, бях тръгнал да си търся щастието. Любовта на ближните си бях оставил далеч зад гърба ми, загърбил бях и всички спомени...цялото си минало. Гледах само напред и това продължаваше вече три години. Животът ми не беше заседнал, както преди да замина..напротив. Минавах през различни места всеки божи ден, прескачах планини, плувах през морета...преживявах приключения ден след ден и всеки отегчен от живота си би ми завидял.
Но вървейки сред горите вечни,  безконечни, потънал в собствените си мисли тъмни, грозни, в такъв потресаващ контраст с тази чиста и невинна природа, неосквернена и недокосната от ничия ръка...аз открих.
Открих, че не знам какво да искам от живота. Не знам какво е живот като начало, а веднага след това идва, че не зная какво да искам от това понятие или животно, или нещо наречено живот. Родих се, но не мога да кажа, че живях. Стоях сред тази иглолистна гора, ухаеща така красиво на смола и си мислех "Дали съм живял?" Та нали тръгнах да си търся щастието по света, за да живея...или поне да се опитам. Но живях ли в действителност? Какво направих? Кого трябва да попитам и къде да отида за да съм изживял поне малко от това, което трябва да изживея? А нима има нещо, което трябва да изживееш?
Тогава главата ми се изпълни и пламна подбудена от такива въпроси, които и до ден днешен понякога пробуждат тайните същества на подсъзнанието ми, гъделичкащи с меките си пръсти задната част на черепа ми и примамвайки ме да вляза отново в онези пещери без прилепи, да се изгубя този път може би завинаги и да не се върна никога повече на тоя свят...Объркването, все съм считал, че е нещо, което омърсява цялата ти глава и не ти дава да си поемеш от всичко чисто на тази планета, слага една тапа и разбърква всичко въте в теб, разрежда го, а ти не знаеш как да го върнеш на предишните му места.
И така, седнах на един камък, изправих гръб и поех дълбоко от студения горски въздух. Задържах го в дробовете си колкото дълго можах, после издишах кълба топъл дим  и отворих спокойно клепачи. Зелените ми очи се обърнаха, съзряха красотата на света, в който се намирах. Въздухът в долината се беше напластил и беше направил зеленината синкава, дърветата протягаха клони и се прегръщаха, наоколо всичко ухаеше на роса, на природа, на заленина. Лекият утринен ветрец подухваше съвсем незабележимо и докосваше върховете на дърветата, надвесени над бездна от глухота и невидими за моето око тогава прелести. Исках да поема от тази красота и да я вкарам в себе си, исках да въведа мир, ред и спокойствие вътре в мен, които да прогонят чудовища, като тези, които сега ме обладаваха.
Сред тази красота, сред тази прелест...стоях аз. Едно чудовище. Чудовище, измислено от обществото и усъвършенствано от само себе си. Като саморашляк, който някой ден някой ще изтръгне от меката почва и ще захвърли нейде. Различните тонове на зелено, които ме обграждаха бяха толкова различни от черната и гнилата ми вътрешност.
Ала тогава разбрах, че ако признаеш сам пред себе си, че криеш демони...те ще излязат по собствено желание. Кожата ми се разкъса, а от ребрата и гърдите ми избягаха всякакви злини, събирани години наред.
Не се плашете от мен.
Аз имам сърце.
Останах в тази гора, защото разбрах, че да живееш означава да си спокоен сам със себе си.