Когато си луд, никога не си сам.
Това беше последното нещо което
чух, преди да заспя онази вечер. Бях уплашена. Уплашена от собствените си
мисли, уплашена от това, което хората са способни да си причинят едни на други.
Затова спрях да мисля за тях, отказах да живея с хората. И без това са
прекалено глупави за мен. Повечето човеци на планетата са прекалено глупави,
прекалено ограничени...никой не разбира никого, всеки мълчи или пък говори
прекалено много.
После разбрах, че да имаш
въображаеми приятели е много по-хубаво от това да се опитваш да говориш с
истински хора. Освен с един човек може би, човека който е теб но това е друга история, за която света ще разбере, надявам
се. Докато тази е само за мен и теб. Всъщност, за него. Макар че вероятно очите
му никога няма да се плъзнат по тези редове, ръцете му няма да стискат намачкан
лист хартия с кривия ти левичарски почерк, както вероятно си го
представяш...след години, когато сме мъртви, а той открие това и може би
разбере, че лятната любов е като...като падаща звезда, приятелю.
Едно лято, което никога не
трябваше да се случва, аз и ти разбрахме, че хората може би не са толкова лоши
ако приличат на въображаемите ти приятели. Ако са направени все едно, че са техни
отливки, същите...огледални отражения. Любовта е сляпа, сляпа е. Когато видиш
нещо несъществуващо в реалността забравяш всичко останало и се оставяш на
въображението си, да те носи, да летите...
Винаги съм знаела, че художниците
и писателите рано или късно полудяват. Защото никой друг не знае по-добре от
тях колко е опасно собственото ти съзнание. Може би ни е писано да полудеем, да
умрем от шизофрения. Знам, че това е най-добрия начин да умреш. Сред
несъществуващи хора, които дълго време се опитваш да забравиш. Дълго време не
споменаваш, но те са в главата ти защото...там е техният дом.
В същото това прекрасно лято, ти
срещна човек, който беше измислила сама. Сякаш докато си си го измисляла, някой
те е слушал и го е нарисувал, а после картината е оживяла. С несъвършенствата
на тъпите моливи, защото художника, както по-късно ми сподели е нямал острилка
и е използвал хлебна гумичка. Знаеш ли защо косата му е толкова рошава? Опита
се да я направи дълга, но след като не се получи я изтри с гумичката и тя се
размаза толкова главозамайващо, че така си остана. Тръгна да си мокри пръста и
да маже още толкова, но му казах да спре. Знаех, че ще заобичаш рисунката,
въпреки несъвършенствата ѝ. Глупакът, който я рисуваше се преби точно преди да
му нарисува маратонките и му удължи краката по погрешка. Пак тръгна да трие с
проклетата гумичка, обаче го спрях и му казах, че ти си много висока и краката
на погълнатия от стената са си точно колкото трябва да бъдат. Веждите му ги
размаза, просто не ми се говори, беше цяло приключение с тия вежди...
После ми заръча да му напиша
характера. Връчи ми молива, тъпия молив, и ми
каза „Пиши сега”. Поогледах го оня, захапах гумичката и започнах да
драскам по листа. Изобщо не ми хареса как го описах. Тогава нямах муза и макар
да знаех какво би ти харесало, го написах точно противоположното на теб.
Съответно и на мен.
Още в момента в който оживя онзи,
си знаех, че няма да го харесам. За бога, беше отвратителен. Косата му, лицето
му, характера му, всичко. Беше ми толкова безразличен и еднообразен, чак ми
стана гузно като знаех колко много ще го обичаш някой ден.
Пуснах го да си върви, с ясното
съзнание, че ще се срещнем пак.
Дълго време след това, наистина
се срещнахме. Намразих го, както се очакваше. Обаче с тебе сме един човек, така
че няма логика ти да го обичаш, пък аз да го мразя. Затова реших да го
преоткрия. След като аз го бях създала в съзнанието си махнах нещата, които не
харесвах и ги замених с по-хубави. Станахме приятели, ти го обичаше и той теб.
Обаче тогава ние с теб решихме да
си отидем, той също тръгна в друга посока. Ядосвах се, защото го бяхме създали
заедно, а той вървеше сякаш няма нищо общо с нас. Намразих го за момент, но
после се сетих, че станахме най-добри
приятели.
Но ти каза „Не ми говори за него
повече, прави се, че не е съществувал”.
Знаех, че не е правилно, обаче щом ти го искаше, реших повече никога да
не ти проговоря за него. Чувахме се, пишехме си, често се виждахме. Обаче ти се
правеше, че никога не го е имало. Самозалъгваше се, че си забравила лятото и
всичко останало. И аз се водех по теб, никога повече не казах името му.
Не го споменахме. Той изчезна,
като падаща звезда в небето. И двете знаехме, че все още е някъде там, скита се
по света, без създателите си...самотен, заблуден. Но бяхме безмилостни. Не го
потърсихме, макар че знаехме, че е жив. Знаехме, че съществува. Говорехме си за
него на ум постоянно, но на глас името му остаря и се забрави, не го помня,
кълна ти се. Стената на старата ти къща се отвори и го погълна, прати го в
изцяло нов свят в който само аз пристъпвам за малко и то само с единия крак.
Колкото да го повикам и точно когато го видя, се разколебавам и веднага се
връщам обратно при теб. А ти стоиш там, в ъгъла на стаята и не поглеждаш към
тази стена. Сложих врата там, знаеш ли? Вместо голяма дупка вече има врата.
Можешеше по всяко време да я отвориш и да влезеш, но ти не го направи, защото
се закле. Не на мен, а на самата себе си. Знаеше, както и аз, че всичко което
се случва през лятото е преходно. Както падат листата през есента, така окапват
и хората след лятото. Изнизват се, изплъзват се измежду пръстите ти като
песъчинки. Толкова малки и незначителни, забравят те и ти оставаш далече назад
в спомените. Хората, които някога си познавала ...обръщаш им гръб и ги
поглеждаш от време на време само колкото да се подсетиш, че поне едно лято си
живяла. Но то мина. И ние сме мъртви.
Хората се променят, приятелю.
Спомените, не.
Спомените, не.
Това писмо беше за нея, обаче след като тя си
отиде, реших, че ще е добре да го видиш. След като аз си отида...да си спомниш
за лятото, за всичкото това време.
Аз знаех името ти през цялото време, но я
лъжех, че съм го забравила.
Още го помня.
Макар ти да забрави нейното отдавна...
Няма коментари:
Публикуване на коментар