Коса.

Една студена вечер на дванадесетия месец от годината, малко след като падна първия сняг бях останала сама вкъщи. Родителите ми са си съвсем нормални хора, но сравнително заети, затова често ми се налага да оставам сама през деня, но хубавото е, че се прибират вечер, за да се храним заедно и други неща от този род. Навън беше студено и тъмно, снежинките се виеха заради немирния вятър, а лампата в стаята ми светеше в ужасно потискащ оранжев цвят.
Избождащата очите светлина се отразяваше неприятно в розовите стени облепени с различни плакати и ми пречеше да виждам. Всичко беше много разхвърляно и се чувствах неспокойна, заради заобикалящата ме среда. Обикновено като оставам сама и не се грижа много за подредбата на вещите ми, затова просто ги оставям където ми падне и за един ден в апартамента се случва такъв безпорядък, че да ти се завие свят.
Беше ми извънредно скучно. Слушах музика и се опитвах да се разведря, заради надеждата, която таях за близкото бъдеще. Ваканцията наближаваше и със себе си се молех да донесе по-добри дни, за които после дълго да съм благодарна. Малко по малко вълнението в мен ставаше основната емоция и това ме радваше, защото да се вълнуваш е хубаво.
Точно заради тази надежда излизах или поне бях на път да изляза от депресията, която отказваше да ме пусне месеци наред, още от началото на учебната година, в мига, в който лятото свърши. Сега възнамеряваше отново да ме пусне за известно време и това също  беше повод за моята нелепа и сляпа радост.
Чух, че външната врата се отваря и се затичах натам по чорапи. Стигнах точно като  баща ми сне обувките си и ги хвърли в коридора, а те образуваха гадна кална локва около тях, която по-късно щях да почистя. Той ме поразпита как съм и останалите обичайни неща, аз му отговорих що-годе прилично и след като изчаках десетина минути по протокол, тръгнах да се връщам в стаята си. По пътя имаше огледало, то май още виси там в коридора.
Минавайки покрай него се обърнах по навик и видях, разбира се, себе си. Малко трудно заради стотиците снимки залепени по него, но все пак успях да се видя. Тогава косата ми  беше дълга и руса, може би до средата на гърба, виеше се на странни къдрици и всеки ден менеше настроението си. Винаги съм се славала с чорлава коса, затова често я връзвах на кок. Точно тази вечер ластика беше хлабав и сега косата ми висеше, но не много, може би до раменете. Обърнах се изцяло към огледалото и се приближих.
"Хм. Може и да си отрежа косата" помислих си. Признавам, не веднъж ми е минавала подобна мисъл през ума, но никога на сериозно. Обаче в този период от живота ми тогава бях в странно настроение и поемах нелепи рискове, ала все пак един от девизите ми беше "Не съжалявай за нищо!"
Постоях още известно време пред огледалото, а после се посъветвах с един човек по телефона дали е разумно да отрежа косата си. Никога не съм обръщала голямо внимание на външния вид и затова често се подигравах на момичета, които цивреха за отрязаните си медени кичури, знаеки, че все някога пак ще пораснат и то съвсем скоро може би. Точно поради тази причина бях толкова спокойна. И все пак косите ми винаги са били дълги, дори като бях малка стигаха до коленете и все съм ги обичала.
После майка ми се прибра, изкъпа се, мина още малко време и го реших окончателно. Щях да отрежа косата си. И то щях да го направя сама. Ето тук започва най-голямата глупост, която някога съм вършила. Влетях в спалнята и се обърнах към майка ми с думите:
– Мамо, искам да ми отрежеш косата! - тя се обърна, изгледа ме странно и продължи да си върши работата. Разбира се, отказа, защото спокойно можех да извърша тази процедура с помощта на специалист, който няма да оплеска така пословично нещата. Но аз съм инат. Попитах я: - Къде са ножиците? - тя ме упъти най-хладнокръвно, за което я съдя и до ден днешен. Защото щом ще отговаря за мен, защо не го прави както подобава? За бога!
Та, намерих ножиците в хола, а баща ми съответно ме запита къде съм ги понесла. Обясних му за намеренията си и се фръцнах, без да го слушам. Помня, че казах нещо от рода на..."Косата си е моя!" Ех.
Върнах се в стаята си и се сплетох на една плитка, както си му е редът. Хаванах ножиците. Каненето продължи около десет минути, което включваше всичките ми настроения, опитващи се да вземат връх вътре в мен едно през друго. Ту ми се искаше да я отрежа, ту бях сигурна, че няма да го направя. Но после се позамислих, казах си, че  това е само коса и започнах да режа.
Чувах гадните звуци от ножицата, които сега вече ненавиждам. За беля обаче тя заяде, защото плитката си беше доста дебела. Стоях там и дърпах, а косите ми падаха и падаха по леглото около мен. Накрая останах само с един кичур по-дълъг от останалите.
Усещах, че ръцете ми треперят, а сълзите ми се стичат по бузите. Явих се при майка ми с шепа коса в едната ръка и с ножица в другата.
Останалата част от историята е как родителите ми хубавичко ми се накараха, майка ми отряза останалата част от косата, а на следващия ден ходих на училище с къса коса. И следващия месец и нещо, всъщност.
Първите дни все плачех за отрязаната коса и до ден днешен това е единственото  нещо, за което съжалявам. И все пак, малко преди тези "бъдещи събития", за които споменах по-горе в текста, аз осъзнах нещо.
Понеже съм суеверна, а пък и вярваща, реших да обвиня съдбата. Или да ѝ поблагодаря. Казах си: "Да, съдбата ми дава психическо щастие, но физическо нещастие. И ме кара да избера кое е по-важно за мен." Поогледах се и разбрах, че първото е по-важно.
Макар, че продължавах да се мажа с разни препарати за коса, вече не ми пречеше толкова...