Спокойствие.

НЕЙДЕ ПО СВЕТА, няма да издам къде, бях тръгнал да си търся щастието. Любовта на ближните си бях оставил далеч зад гърба ми, загърбил бях и всички спомени...цялото си минало. Гледах само напред и това продължаваше вече три години. Животът ми не беше заседнал, както преди да замина..напротив. Минавах през различни места всеки божи ден, прескачах планини, плувах през морета...преживявах приключения ден след ден и всеки отегчен от живота си би ми завидял.
Но вървейки сред горите вечни,  безконечни, потънал в собствените си мисли тъмни, грозни, в такъв потресаващ контраст с тази чиста и невинна природа, неосквернена и недокосната от ничия ръка...аз открих.
Открих, че не знам какво да искам от живота. Не знам какво е живот като начало, а веднага след това идва, че не зная какво да искам от това понятие или животно, или нещо наречено живот. Родих се, но не мога да кажа, че живях. Стоях сред тази иглолистна гора, ухаеща така красиво на смола и си мислех "Дали съм живял?" Та нали тръгнах да си търся щастието по света, за да живея...или поне да се опитам. Но живях ли в действителност? Какво направих? Кого трябва да попитам и къде да отида за да съм изживял поне малко от това, което трябва да изживея? А нима има нещо, което трябва да изживееш?
Тогава главата ми се изпълни и пламна подбудена от такива въпроси, които и до ден днешен понякога пробуждат тайните същества на подсъзнанието ми, гъделичкащи с меките си пръсти задната част на черепа ми и примамвайки ме да вляза отново в онези пещери без прилепи, да се изгубя този път може би завинаги и да не се върна никога повече на тоя свят...Объркването, все съм считал, че е нещо, което омърсява цялата ти глава и не ти дава да си поемеш от всичко чисто на тази планета, слага една тапа и разбърква всичко въте в теб, разрежда го, а ти не знаеш как да го върнеш на предишните му места.
И така, седнах на един камък, изправих гръб и поех дълбоко от студения горски въздух. Задържах го в дробовете си колкото дълго можах, после издишах кълба топъл дим  и отворих спокойно клепачи. Зелените ми очи се обърнаха, съзряха красотата на света, в който се намирах. Въздухът в долината се беше напластил и беше направил зеленината синкава, дърветата протягаха клони и се прегръщаха, наоколо всичко ухаеше на роса, на природа, на заленина. Лекият утринен ветрец подухваше съвсем незабележимо и докосваше върховете на дърветата, надвесени над бездна от глухота и невидими за моето око тогава прелести. Исках да поема от тази красота и да я вкарам в себе си, исках да въведа мир, ред и спокойствие вътре в мен, които да прогонят чудовища, като тези, които сега ме обладаваха.
Сред тази красота, сред тази прелест...стоях аз. Едно чудовище. Чудовище, измислено от обществото и усъвършенствано от само себе си. Като саморашляк, който някой ден някой ще изтръгне от меката почва и ще захвърли нейде. Различните тонове на зелено, които ме обграждаха бяха толкова различни от черната и гнилата ми вътрешност.
Ала тогава разбрах, че ако признаеш сам пред себе си, че криеш демони...те ще излязат по собствено желание. Кожата ми се разкъса, а от ребрата и гърдите ми избягаха всякакви злини, събирани години наред.
Не се плашете от мен.
Аз имам сърце.
Останах в тази гора, защото разбрах, че да живееш означава да си спокоен сам със себе си.