Среднощни мисли.

От най-обърканите, бих казала.
Понякога, в 2:32 седим на прозореца и наблюдаваме нощното небе с тихата надежда някой от хората, които обичаме също да го наблюдава. И си мислим "Човече, не сме толкова далеч един от друг, все пак гледаме едно и също небе. Едни и същи звезди. Аз и ти виждаме едни и същи блещукащи копелета сутринта на първи Юли, помисли си го само." и разбираме, че наистина хората, за които живеем не са толкова далеч. Може би е тъжно. Може би е по-скоро жалко да го мисля, но отчаяно търся нещо, което да ме свърже с хората, които обичам, когато очевидно те най-малко биха искали да се свържат с мен. И се хващам за най-малкото нещо като удавник за сламка. Така де, небето не е никак малко и въпреки всичко не е нещо, което бихме могли да докоснем, нито да сме сигурни, че виждаме по еднакъв начин. И може би в това му е красотата.
И така в 2:33 си мисля, че щеше да е много по-добре вместо да поклащам краката си от перваза на прозореца, да седя с някой на някоя поляна и да броя същите тези звезди. Ето, ето за това ти говоря. Различно е. Всички ги виждаме различно. Едно е да ги гледаш от перваза на проклетия прозорец, а друго е да ги гледаш от сърцевината на някое китно селце, чиито светлинки приличат на застинали в тишината светулки. Друго е да ги наблюдаваш от поляна ширнала се по средата на някоя пустош и около теб да се чува само лекия полски вятър. Може би дори едното ни око вижда дадена звезда по-различно от другото. А какво остава за различните прозорци, различните хора, различните гледни точки, различните държави, навици и нрави.
Но небето си остава едно.
И когато ръцете  на времето успяват да изтрият усмивката от лицето ти докато седиш в апартамента си и чакаш миналото да се върне, макар че знаеш, че то никога няма да дойде...таиш надежди за бъдещето, които може би никога няма да се сбъднат и забравяш дали има нещо като настояще. А ако случайно се сетиш, взирането в звездите и разучаването на разположението им те кара да се съмняваш в съществуването на настояще. Защото кой живее в настоящето изобщо? Трябва да си много умен, че и находчив, че да можеш да направиш подобно нещо. И когато животът те удари с юмрук в бъбреците, трябва задължително да си спомним, че сърцата ни бият по 4,000 пъти на час и всеки ритъм на сърцето, всяка болка в бъбреците или където и да е, всеки спазъм е трофей гравиран с думите "Все още си жив, копеле такова." Така че се дръж като жив.
Независимо дали е в настоящето или бъдещето. Независимо дали вали като из ведро и ти се налага да рисуваш звездите, за да си ги спомниш, или пък ги виждаш по-ясно от всякога. Ти. Живееш. Мамка му, живееш.
Не ми се вярва дали съществува по-опасна и разрушителна сила на света от надеждата. Но съм сигурна, че не съществува и по-красива такава.
И така, колкото повече се замисляш за времето, усмихваш се, плачеш в 2:39, осъзнаваш, че по това време светът е красив. Както и по всяко друго, но по това особено красив защото демоните ти излизат за среднощна закуска, а зрението ти е по-развалено от всякога и въпреки всичко достатъчно, че да виждаш отделните блещукащи светлинки на небето. Светът около теб е тих и нищо не изглежда истинско, докато може би майка ти не отвори вратата и не се разкрещи, че седиш на перваза и размахваш крака от седмия етаж. Нищо не е истинско, дори проблемите, които убиват съзнанието ти през деня. Има хиляди, дори милиони звезди, които потрепват като сърцето ти докато ти ги гледаш.
И рано или късно осъзнаваш, че взирането в тези звезди прави нещата по-хубави отколкото са. Или може би ни кара да осъзнаем колко хубави са всъщност. Това не е просто илюзия, това е истината. Или пък ние сами избираме кое е истина и кое не е?
Светът е по-красив по това време на нощта, само...
Само ми се искаше повече хора да бяха будни, за да го
видят.

Чадър на ябълки vol. 3

Докато слизах надолу по ескалаторите се опитвах да премина през всичката информация с която разполагаше умореното ми съзнание за Остин проклетника Браун, чието име бях чувала само от Джон. Сетих се, че си бях обменяла няколко сковани приказки с него и бях останала с впечатлението, че е досаден и прекалено егоистичен за да общувам с него. Косата му беше със ситни кестеняви къдрици, а очите му, доколкото помня, бяха с променящите се цветове на океана. Не можех да разбера дали беше прекалено самоуверен или просто чалнат.
Вратите на първия етаж не искаха да се отворят, защото бях прекалено ниска за да ме засекат сензорите за движение над тях. Изпуфтях и подскочих, което си беше публично унижение, а стъклените копелета най-после благоволиха да ме пуснат да изляза от този затвор.
Естествено отвън беше страшен студ и дъхът ми излизаше на тънки кондензирани струйки пара, а чая вече започна да става по-скоро хладък и вонящ на чорапи. Затова изхвърлих чашата в едно от кошчетата и спрях на тротуара.
Хората бързаха страшно много покрай празниците, особено в Ню Йорк, но няма да се хабя да ви описвам суматохата, защото предполагам всички сте гледали достатъчно "Сам вкъщи" и знаете как ходят с широки и уверени крачки по тротуарите, а в ръцете си мъкнат десетки шарени торби с покупки. Общо взето така изглеждаше. Няма да се впускам в престъпността и лошите обноски, а просто ще прескоча тази част.
Повиках такси, както подобаваше, защото, уви, не можех да карам и през целия път мислих колко проклет е този град и колко ми е скучно  тези дни.

***

Докато катерех стълбите на блока забелязах, че връзките на кецовете ми са развързани, но дори не си направих труда да се наведа. Щеше да е чист късмет ако се бях потрошила по стълбите и бях лежала вкъщи няколко месеца с цел рехабилитация или нещо от тоя род. Качих се на седмия етаж, където беше апартамента ми и зарових в чантата за ключовете. Извадих ги, а заедно с тях около десет закачени хартиики и дребни боклуци, които попадаха по изтривалката за обувки. Ключодържателите задрънкаха, а бравата, както винаги, заяде.
Блока в който живеех беше десет етажен с червени небоядисвани тухли. Имаше външни и вътрешни стълби и си беше бая старичък, а почти всичките ми съседи бяха на моята възраст. Май само аз и Джон успявахме да се задържим в този апартамент толкова дълго, защото плащахме наема си горе-долу всеки месец и наемателите ни харесваха. За разлика от съседите ни, ние мразехме да пием вътре и когато дивеехме,  предпочитахме да е на открито, по мръсните мазета на другите блокове или по тесните престъпни улички на Ню Йорк. Джон беше изградил в мен този непреодолим фетиш към забутаните местенца, които воняха на алкохол, но имаха много дървета, храсти и всякакви други шубраци. Намирах някакъв странен чар в задните дворове на частните къщи, където макар ужасната воня и празните бутилки имаше много спомени и обичахме да казваме за тази воня, че "така ухае приятелството". Може пък и да сме прави.
Отворих дъбовата врата, а тя се удари  в една от стените на тясното коридорче. Събух кецовете си и хвърлих чантата на пода. Апартамента беше възтесен, а това, че трупахме всякакви боклуци го правеше още по-труден за споделяне с други хора. Щом влезеш от вратата имаше коридорче дълго около два метра със стотици увивни растения по стените и много саксии по земята, заобиколени от десетки чифтове кецове. И мои, и негови. Налагаше се да потанцуваш малко степ за да минеш през тях, но после се появяваше стаята, която наричахме "всекидневна". Тя представляваше що-годе голямо помещение покрито със зелени, жълти и червени килими, много меки диванчета и две масички. На стената бях окачила около три етажерки пълни с книги, от които висяка цветя, а Джон беше рисувал марихуана по прасковената боя на стените. Бяхме наредили бонговете, които колекционирахме от около половин година и бяха почти двайсет в различни размери и цветове. Под двете масички се намираха тайните ни шкафчета, където криехме тютюн, филтри, трева и всякакви други неща полезни за оцеляването в Ню Йорк. Пердетата бяха спуснати и от отвън в стаята влизаше мека оранжева светлина на ленти, по която  като светулки се движеха малки прахчета и бестяха като светулки. Като цяло всекидневната ни беше доста претрупана и миришеше на тютюн, затова дръпнах пердетата и отворих прозореца, което доста оправи обстановката и разшири стаята с около метър.
Отдясно на тази стая беше моята спалня, която беше чисто бяла, но всеки бял предмет беше различно бяло от другия. Леглото ми беше вечно неоправено, а по земята имаше стотици книги и чорапи в различни цветове. Гардероба ми винаги беше отворен и сякаш кашляше прашинки, които също светеха на светлината падаща в спалнята. По стената имаше окачени картини, а от тавана висяха десетки малки оригами на тънки конци,  така че да изглежда, сякаш хартиените жерави летят над леглото ми. По стените имах налепени звезди във всякакви цветове, които понякога светеха на тъмно. Доста от шкафчетата ми имаха падащо дъно и там криех тайните си записки(които никой, повтарям, никой, не беше и нямаше да види) както и кутии от мляко пълни с текила.
Веднага след стаята ми се разполагаше малката кухня, която  беше около три на три метра  и едната стена биваше заемана само от плот отрупан с храна, имахме оскъден хладилник, защото рядко изпитвахме нужда да се храним, мивката (винаги пълна с чинии), малък червен диван а пред него телевизор. В кухнята беше всичката ни машинария и не говоря само за пералня и телевизор, ами за плейстейшъни, компютри, музикалното оборудване (малка част от него) на Джон. Подът не се виждаше от кабели. А аз ходех винаги по чорапи и беше особено болезнено.
Проснах се на дивана в хола и вдишах от натежалия въздух с "Джейн Еър" в ръка. Отгърнах на страницата с подгънато ъгълче, хванах химикалката (защото знаех, че ще ми се наложи да подчертавам) и се вглъбих в света на Шарлот Бронте.

***

Чух, че някой блъска по вратата. Веднага разбрах, че е Джон, затова дори не си направих труда да стана. След малко той отвори и влезе, събаряйки една от саксиите. Чух приглушените му ругатни и разбрах, че се мъчи да събере пръстта от пода. След около две минути подаде чорлавата си глава от коридорчето и ми се ухили. Влезе във всекидневната подскачайки трупешката и издаваше странни звуци при всеки следващ скок. Виждах какво се задава, затова само покрих главата си с книгата, а той безцеремонно скочи върху мен и изкара почти целия въздух от дробовете ми.
– Здрасти. - казах и го избутах настрани. Видях, че е оставил прозрачното пликче с пуканките и "Сам вкъщи" на земята, но вълнението  му беше в повече за обикновена вечер. - Да не е станало нещо?
– О, стана и още как. - заяви той и започна да пружинира нагоре надолу на дивана. Вече ми се гадеше затова го накарах да спре и го погледнах в очакване.
– Да не би Офелия да ти е вързала? - попитах и веднага разбрах, че не е, защото въодушевлението му помръкна за миг, но след малко пак се възвърна с пълна сила и пружинирането продължи.
– Ако беше нямаше да съм тук. Но стана друго. Стана нещо прекрааааасно. - заяви той като провлачи последната дума, а обезумелия му поглед вече започна да ме плаши.
– Какво точно нещо? - попитах.
– Ами. - започна той и си пое въздух сякаш щеше да ми съобщи, че се местим в Африка - Нали го знаеш онова копеле от бързата храна...Браун? Остин Браун. - първи път му казвам съвпадение, но два пъти в един ден...сигурно е съдба. - И та този Остин Браун, с него сме нещо като познати, а той е богато хлапе, за разлика от нас. Днес както си седях във видиотеката, готов да затворя, той дойде при мен и ми каза цитирам "Брато какво ще правиш почивката?" а аз, казвам ти, дори не знаех за съществуването на тая проклета почивка. Този месец, след...една седмица мисля, имаме някаква двуседмична почивка, всички хлапетии дето работим почасово в мола. И му казвам аз на Браун, Остин Браун де "Ами нищо, нямам планове, защо питаш?"...И той ми предложи, ей така, от нищото, да сме били дошли с него на някаква си хижа. Или вила, нещо такова изтърси. Щяло да има мнооого алкохол и било някъде в гората и ще сме няколко човека, така че след като заспим ще можеш да четеш ако си достатъчно трезвена, че да фокусираш книгата. - след като приключи разказа си въздъхна и отвори едно от шкафчетата, извади тютюн и канела, и започна да свива цигара с особено успокоение. Идеята ми звучеше прекрасно, особено защото тези дни и на мен, и на Джон ни беше доста скучно в Ню Йорк и това си беше чиста възможност да се натряскаме и да запомним (или забравим) предстоящата ни почивка.
– Отиваме, нали? - попита той и запали цигарата, издиша блажено дима и се облегна на дивана със затворени очи.
– Да, разбира се, отиваме. - кимнах и оставих "Джейн Еър" на масичката. Не познавах Остин, но какво пък, нали от непознатите идват най-добрите истории. - А кой друг ще дойде?
– Така, значи, аз, ти, Остин, Офелия - тук той повдигна вежди и се усмихна, сякаш като са в хижата нещо ще се промени и Фели ще се съгласи да му пусне - Мери Джейн и някоя си Кимбърли, която е близка на Остин или нещо такова.
– Ъъъ...аха...- кимнах. Реших просто да си замълча и кимнах.
Отивахме, със сигурност отивахме. Вдишах от цигарения дим и отидох да направя пуканки.

Дърветата и вълните.

Замислих се...не е ли странно как хора, които някога сме смятали за напълно непознати и сме минавали покрай тях без дори да подозираме каквото и да било, един ден значат всичко за нас?

Седях на брега от няколко часа. Не знам как се бях озовала там. Пътеките в гората бяха неясни и аз вървях, лутах се сред дърветата, а те определено не успяха да ми помогнат. Бяха толкова еднакви и едновременно с това толкова различни. По някакви неведоми пътища, през калта и листата...стигнах до морския бряг. Бях се приближила достатъчно до вълните, че да докосват пръстите на краката ми.
Пясъкът още беше мокър, защото няколко минути по-рано се изсипа един от най-поройните дъждове на които някога бях присъствала. Валя близо половин час. А аз дори не се пресегнах да отворя шарения чадър, който бях  взела точно за да не ме завали. Може би просто исках да усетя капките...защото напоследък все не можех. Времето беше ужасно и  валеше по няколко пъти на ден, през равни интервали от слънчево време...но колкото и да се мокреше косата ми, дъждът не докосваше мислите и сърцето ми, както ставаше обикновено. Виждах го и го чувах по-ясно от всякога, но имах чувството, че никога повече няма да го усетя както едно време. Защото съвсем доскоро всяка капка паднала от небето за мен беше нова история. Сега не беше така.
Сега единственото, което усещах, бяха морските вълни. Миризмата на водорасли се носеше с морския бриз, а аз вероятно вече бях хванала треска, защото с всяко докосване на вълните ме побиваха тръпки. Или може би ме беше страх. Страх точно от тези вълни, които обичах толкова дълго време. И все още обичам. Но те също бяха плахи. Докато ги гледах от гората, в далечината, когато дъждът се сипеше върху тях те бяха буйни както  винаги...но когато стъпих на пясъка, когато се приближих и седнах на брега, а дъждът спря и се превърна само в леко ръмене...те се успокоиха и се отдръпнаха. Сякаш бяхме непознати.
Но аз ги познавах по-добре от всеки друг. Както и те мен. Обичах ги. Те също ме обичаха.
Обичаха ме, макар сладостните лъжи, които изричаха с шуменето си. Тайните, които хората им споделяха, но с годините, колкото по-синьо ставаше морето, толкова тайните ставаха...негови. И то ми ги казваше. А аз не ги споделях с никой друг. Пазех ги в себе си. Но аз не бях море. Аз не можех да нося тежестта, която носи океана, която носи водата, аз не бях вода и никога  нямаше да бъда. Бях просто...въздух. Но обичах водата.
Обичах я, защото когато крайниците ми бяха най-несигурни, вълните ме носеха и аз знаех, че никога няма да ме пуснат и ще ме спасят от всички други стихии. Обичах я, макар че когато бях най-сигурна в себе си, същите тези вълни ме обгръщаха и ме задушаваха в солта си, там, на дъното на морето, на косъм от смъртта. Обичах ги прекалено силно и се гмурнах прекалено дълбоко.
Но, уви, никога не ме убиваха.
Защото те ме обичаха също.
Може би не исках да усетя дъжда. Може би исках да се върна към морето. Може би исках да се удавя, да не видя нищо друго  вече. Преди познавах само него. Само морето. То  беше всичко. Дори мъртва, щях да предпочета да умра сама на дъното на морето сред водорасли и морски същества, но да съм там. В солената любов на вълните. Помня веремето, когато морето приемаше само мен и аз приемах само  него. И връзката ни беше толкова силна, че нищо не можеше да ни раздели. Така, както никой не би могъл да отдели морския бриз от вълните. Защото те си дават живот взаимно.
Но тогава се чу шумоленето на гората...Кой би помислил, че гората би могла да раздели бриза и морето?
Имаше нещо в дърветата...не исках да мисля за това, не исках да усетя дъжда, не исках да погледна кафяво-зеленикавите очи на гората. Цялата треперех, а звездите бяха скрити зад сиви облаци, но аз гледах само морето. Имах чувството, че вече не е море от щастие и от детски мечти, които градихме заедно. Море от усмивки, в които можех да се удавя и това да ме направи щастлива, макар и мъртва.
Сега сякаш беше...море от сълзи.
Но аз гледах само него. Не исках да се обърна към гората, макар че тя ме доведе до тук. Тя почти ме уби. Какво имаше в гората? Нямаше солените тайни и сладките лъжи, които има морето. Но имаше росата в тревата, имаше променящите се цветове, имаше тайни, които ми даваше без да се налага да се гмуркам прекалено дълбоко и да задържам дъх. Не ми се налагаше  да задържам дъх, защото тя ми го взимаше само с леко прошумоляване на листата. Не ми се налагаше да задържам дъх, защото го затаявах в очакване когато бях там. Качвах се по дърветата и усещах дъжда, макар че той се губеше сред листата. А когато бях в морето се гмурках и нямах представа какво значи дъжд. Не можех да разбера нещо друго освен морето. То не ми позволяваше. Може би искаше само то да диша?
Затворих очи и за миг пак гледах дърветата. Зелените листа, които сега бяха синкави заради странните отенъци, които нощта хвърляше върху всичко около мен. Не мисля, че някога щях да успея да се скрия в гората на дъното на морето. Не мисля, че исках, защото заедно те щяха със сигурност да ме убият. Но по отделно ми даваха живот повече от всеки друг.
Отне ми няколко часа под дъжда за да осъзная това.
Седях на мокрия пясък и се взирах в небето. От едната ми страна се чуваха вълните, а от другата шумоленето на листата.
Явно аз винаги ще се разкъсвам между дърветата и вълните.
Протегнах ръка и усетих една дъждовна капка на китката си, където бяха белезите от клоните на дърветата.
Май пак започваше да вали...