Разбий времето. (Тунел от Ада)

Ще си стоя там. Ще седя, защото ме боли прекалено много за да тръгна отново. Но няма нищо. Едно момиче ми каза веднъж 'Болката е сладка' и не й повярвах, но вече знам. Не знам дали някога сте обичали някой толкова много, че да дадете всичко за него. И като казвам всичко имам предвид наистина всичко. Да поставяте този човек най-отгоре в ценностната си система дори над самите вас и да имате чувството, че всичко това е прекалено голямо за вас. Да чувствате, че може би ще избухнете от цялата енергия. Ще се пръснете от онова чувство на недооцененост и се опитвате да го изпишете, изрисувате, изпеете или каквото и да е, но то си остава вътре. И започваш рано или късно да се чудиш дали ако извадиш сърцето си ще ти мине. Или то вече се е пръснало и по кръвта ти са потекли всички онези скрити чувства на които един глупав мускул е способен. Къде е душата ти, човеко, там ли е, в сърцето? И това сърце, пазиш го цял живот и накрая идва някой и го изтръгва, надува го като с някаква помпа и го връща в тялото ти очаквайки да можеш да го издържиш.
Не мога да дишам, но все пак се боря защото грешното все още ми се струва правилно. Това прави онова сърце, онова, излъганото сърце. Седи си в ребрата ти и се чуди каква мизерия да свърши на цялото ти тяло, на психиката ти, на дробовете и на бъбреците ти. Опиянява те от височината на която летиш, докато не те намрази и не се удариш в земята с такава сила, че не пробиеш дупка до самия Ад и не се срещнеш с Луцифер, но о, чакай, не беше ли той този който напълни сърцето ти с любов?
Когато видиш онзи дявол който ще те обладае в следващите шест месеца (или повече ако нямаш късмет) усещаш онова гъделичкащо чувство, което сърцето ти толкова харесва. Заклеваш се, че никога не би направил нищо за да го нараниш, не би го ударил, не би му посегнал. И накрая плюеш в лицето му, защото осъзнаваш, че животът не е Нинтендо и не можеш да направиш нищо, не можеш да върнеш времето си назад нито можеш да скочиш обратно от дупката, а оставаш долу, в Ада, където сам си пожелал да отидеш.
"Къде отиваш? Тръгвам си. Не, никъде няма да ходиш."
И така минава времето, рутината не е онова нещо, което харесвам, но явно на всичките ми демони им допада.
Чух и родителите си. "Ела вътре, остави си нещата, погледни децата."
Но се уморяваш рано или късно, спокойствието уморява, спокойствието задушава. Става ти прекалено топло, толкова топло, че си сигурен, че скоро ще изгориш. И по някое време пламваш, скоростта с която летиш към земята прогаря дупки в душата ти. И докато не я усетиш как гори, докато не я усетиш как пламва и се превръща в тлееща пепел в задната част на разума ти, не знаеш къде е, дори не си сигурен, че я имаш.
Казваха ми "Не е нужно да се случва при всеки, не съм като теб или като който и да е, не знаеш достатъчно хора, че да ми кажеш как се случва при всички." Не знам много, но знам достатъчно, а още не мога да вдишам. Защото познавам родителите си, познавам себе си, познавам нея и знам колко пъти се опита да си отиде знам колко я мразя и колко обичам омразата си. И ето пак започваме, но нима трябва да попиташ всички на света, които са си чупили крак, за да знаеш, че счупен крак боли?
Може би това е любовта. Или лудостта. Двете вървят ръка за ръка. Когато е добре е прекрасно, когато е зле е ужасяващо. И ти става зле когато си помислиш колко щастлив си бил, защото си сигурен, че повече няма да бъдеш такъв и виждаш колко се е променил човека който си обичал и който още обичаш но мразиш повече от всичко. Защото искаш да го удряш, искаш да го боли, искаш да избяга през прозореца, но знаеш, че когато го направи ти ще седиш там и ще го чакаш.
Не мога да ви кажа точно какво е, но го чувствам. Знам как полетях нагоре и знам после как като фойерверка се засилих към земята с прекалено голяма сила за да я понеса.
Обичали ли сте някой толкова много, че едва да дишате докато сте около него. Сега ви става зле само като погледнете лицето им. Но сте там по навик и понеже сте го спасили от самия него. Този човек ви е длъжник а хората май имат тенденцията да се отблагодаряват с нещо което наричат 'любов'. Спомняш си какво е било вчера, спомняш си всеки момент забавен и после забързан, запомнил си всяко движение и всяка дума.
Вчера свърши, вече е различен ден.
Но и днес става така. И пак си казвам "Следващия път покажи, че си силна." Няма да има следващ път, макар да знам, че всичко това са лъжи. Понякога ми се струва, че завинаги ще си остане нощ и ми харесва начина по който страдам, начина по който може би ще се удавя но в последния момент изплувам и не мога да разбера на кого го дължа - на онова, което научих от майка ми, на Нея или пък на самата мен. И докато падам надолу сякаш излизам от тялото си и се гледам отстрани, виждам падението си, но нямам силата да кажа 'съжалявам'.
А ТИ, ЧУЙ МЕ.
Знам, че казахме неща, направихме неща, които не искахме да правим и пак се върнахме в същата рутина. Но търпението ти липсва точно толкова колкото и моето. Еднакви сме. Върни се, не беше ти, аз бях.
А след това 'Не, ти беше, знаеш, че беше ти.' Заклехме се да направим неща, после се разбрахме да не се случват, но пак изпуснахме края. И виждаш ли, не можеш да рестартираш живота си, не можеш да върнеш нищо и когато осъзнаеш какво се случва в главата ти рано или късно губиш разсъдък. Отчасти заради падението си, отчасти, защото разбираш какво си сторил. Омръзна ми да живея в сянка, защото знам колко ценно е времето и точно знанието ми е това което ме плаши. Защото виждам какво губя, опитвайки се да получа теб и виждам колко те мразя вече, за времето което ми отне. Всеки път когато мина покрай антикварен магазин и погледна часовник си представям как го разбивам на малки парченца докато летя със скоростта на ракета към земята, а тези парченца валят като злокобен дъжд. И както огледалото на дявола се е пръснало по човечеството и е разбило всякаква доброта у хората, така искам този часовник да разбие времето и всички да забравят, че ще умрат. Да забравят за краища и за начала, да живеят живота си както искат, а не както трябва. И ако ще падна при дявола, ако ще се озова при теб, тогава по време на падането ми ще разбия времето за да спра.
Може би това става когато торнадо се срещне с вулкан. Не чуваш ли съжалението в думите ми?
Искам да върна времето назад, да върна времето си, но не мога, затова ако се опиташ да си тръгне още веднъж ще подпаля проклетата земя.
Ако се озовеш в ада и не можеш да изскочиш обратно от дупката се замисли - Земята е кръгла. Прокопай си тунел до другата страна. И пак ще излезеш на светло.
А от там - не скачай.

Сняг (ИМ;КМ)

Знаете ли, че всяка снежинка издава звук когато падне? Ако на света настъпи тишина каквато никога не е била и може би никога няма да бъде, ще можете да чуете как пада всяка снежинка. Как се чупи на парчета. Като стъклена чаша. Същия звук като разбито стъкло в мраморен под.
Всеки вижда снега различно. Това важи и за всичко останало. Като започнем от снега и приключим с разни важни житейски въпроси, всеки има различен отговор.
Обръщам се към двама близки приятели, които обичам безкрайно много. В техните животи от едно известно време вали сняг и часовниците са спрели на сезон 'зима'. Колкото и да им сменям батериите, колкото и часовници да счупя, навън пак си остава зима. Имам чувството че в очите им са попаднали две половини от една снежинка, която не иска да се разтопи. И дори навън да е над двадесет градуса и да пече неумолимо полско слънце, те пак ще виждат преспи. Толкова много се опитвах да разтопя всичко това. И онези ледени окови около сърцата им, веригите от лед които стискат гърлата им. Толкова време отделих да ги накарам да спрат да зъзнат от студ, а те така и не пожелаха да ме послушат. Аз ги обичам. Обичам ги безкрайно много и снегът в който те са затънали, безбройните снежинки, които валят вътре в тях, падат и около мен. Неведнъж съм казвала - аз съм историите на всички хора които познавам. И ако двама от тях са хванали зимата за ръка и не искат да я пуснат, тя души и мен.
Въпреки общата им любов и едновременно с това омраза към снега, за тях той е толкова различен.
Обръщам се към теб, приятелко и те питам защо под леглото ти има сняг? Как успя да го намериш и как успя да си позволиш зима, когато всички други се наслаждаваха на лъчите на слънцето? Толкова време мина и аз все още не мога да разбера защо всичко около теб е бяло и защо ти трябва този сняг за да живееш. Кой те излъга, че трябва да се убиваш, за да знаеш, че си жива и дишаща? Още от малка знам стотици зимни приказки и нито в една снегът не идва в пакетчета. Във всичките той попада по миглите и по косата ти, но никога не в кръвта ти. Снегът е направен за да прави хората по-красиви и по-спокойни. Да оцветява носовете и скулите им в отенъците на розовото, а не очите им в жълто. Студът забързва хората, защото винаги тичат за вкъщи за да седнат около камината или да се залепят на парното докато пръстите им не започнат пак да се движат нормално. Твоят сняг те забавя. Забавя и мен. Спира времето. От това ли се нуждаеш? Трябва ли в циферблата на часовник да има снежинки за да спре той да тиктака? Казах ти - щастливците не броят часове. Но и нямат нужда от снежинки, които да замразят мислите им за да спрат. Не съм очаквала щастието ти да идва под формата на бяло прахче и не съм очаквала да прави ръцете ти толкова безумно студени. Пазиш снега на неправилно място и всичко около теб е толкова студено. Криеш го, под леглото си, в шкафовете си, в мазето си и в края - в кръвта си. Снегът тече по вените ти. Но за да усетиш зимата не е нужно да превръщаш кръвта си в сняг. Нужно е да излезеш и дори навън да не вали- да го помиришеш. Да намериш някой, който е зима в твоите очи и да запомниш аромата му. Да складираш дрехите му и когато искаш да си спомниш снега да ги помирисваш, но след това да излезеш и да усетиш слънцето. Вместо това ти си вкарала облаците в стаята си. И те сипят и сипят, а във вените ти вече няма място за толкова много снежинки. Кожата и устните ти са добили цветовете на зимата. Разби се като безпомощна вълна в скалите, които беше изградила сама за да се предпазиш от вятъра и дъжда. И сега се давиш в самата себе си, в собственото си съзнание и измислено щастие. Защото аз съм слънцето и когато изгрее слънце снегът се превръща във вода. И ето те, плуваш в морето, което сама създаде. Вода около теб, вода във вените ти. Вода навсякъде. Вода вместо кръв и така ще умреш - давеща се в снега на който се довери. Зимата не е вечна и ние не сме в Аляска. Дори да виждаш сняг той рано или късно става на вода. Както и ти.
А ти, приятелю. Ти потърси снега. Не снегът, който щеше да те убие, а този, който щеше да ти даде живот. Да те избави от жегата на пустинните мълчаливи дни, които си пребродил. Търси го и чака първия сняг както го чака дете преди Коледа. Вървя сам самичък през пустинята. И този сняг дори не даваше признаци, че ще дойде. Водата беше рядкост или когато намереше такава ти нямаше как да я превърнеш в сняг. Чака го през целия си живот, този сняг ти беше липсвал докато часовниците се въртяха и сезоните минаваха. Момчето, което чакаше първия сняг вечно. Момчето, което вървя без капка вода. Колеблив и нестабилен, но все пак със сигурност търпелив. И докато тя беше намерила друга форма на снега, която спираше сърцето й малко по малко всеки път когато се влееше във вените й ти търсеше един друг сняг. Ти търсеше онзи сняг, който да щипе кожата ти и едновременно с това я гали. Снегът заради който закъсняваш за училище и кара сърцето ти да бие по-бързо. Онези ветрове, които щеше да поемеш на гърба си отговорно, понеже цял живот си прекарал в клопката на спокойствието и рутината. Опияняващата миризма на изпечена земя и успиващите лъчи на слънцето са те държали приклещен в рутината толкова дълго време. И ти трябваше предизвикателство. Трябваше ти нещо ново, нещо което да те смрази и да те събуди, да сложи край на лежерността. Да ускори пулса ти, докато нейния сняг го забавяше. И понеже тя крадеше снега от теб, понеже вътре в сърцето й валеше сняг когато ти беше готов да се разтопиш от горещина...затова нейния сняг беше лъжа. Затова нейните снежинки щяха да я задушат, вените й щяха да се вържат на възли за да не ги намери повече. Затова тя щеше да се удави в море от снега, който си е купила, а ти щеше да седиш в снежинки, които изчака търпеливо да дойдат.
Между любовта и между лъжата има толкова голяма прилика. И двете са толкова студени, но едното ще те убие.
И двамата успяхте да се изгубите в зимата. Не е лесно да се изгубиш в нея. В зимите. В две зими безумно различни една от друга. И аз живях и в двете. А те и двете са така коварни. Едната - убийствена, а другата - даваща живот, който не можеш да имаш. Едната те пристрастява, а другата ти дава избор.
Оставих стъпките си в снега, така че да можете да се върнете при мен ако не сте замръзнали там, в преспите.
Единият от вас ще ги види, а другият - ще бъде зает да гледа само снега.

Понякога

Понякога изпитвам силно желание да се заливам с алкохол и да се смея на абсолютно всеки, който ми се разкрещи в лицето. Може би съм лош човек, а може би всички го искаме понякога.
Наистина - понякога ми се иска да изгася цигара в окото на най-добрия си приятел, а омразата към човека който обичам е по-голяма от всичко на света.
Мисля си за дните в които вървя по улицата с ръка в джоба, мисля си за всичките глупаци, които ме подминават и не разбират колко унищожителна може да бъде околната среда. И не говоря за природата а за хората с които съжителстват. Като мен.
Понякога ми се иска вместо да пия бавно вино, да се наливам с уиски докато не мога да различа ляво и дясно, а понятия като чаша и бутилка нямат никаква тежест. И то не от мъка - а просто за идеята. Просто за чувството на безразборна свобода, което те залива когато повдигаш шишето и си казваш "Все тая."
Понякога ми се иска да ходя със слънчеви очила не само навън, а и навътре. Понякога ми се иска да обясня на хората, които ме гледат отвисоко колко са жалки, защото аз дори не си правя труда да погледна нагоре и да ги видя. Единственото по което разбирам, че са там е...лошият им дъх.
Понякога ми се иска да съм спокойна и свободна от това да имам приятели или хора, които да обичам. Иска ми се да имам само себе си и само разни кучки които се размотават насам-натам, защото на кого му пука дали цензурата се яде. И на кого му пука, че трябва да пиша красиви неща с много метафори. Каквото искате както искате го приемайте. Всъщност, като се замисля, метафорите са измислени от читателите - само за да се чувстват по-умни.
Е, ами ако в това писание откриете дори само една метафора сте абсолютни глупаци.
Понякога ми се иска да имам дъщеря. Или приятелка. На която да обясня всичко.
Да й обясня, че когато някое момче я погледне изкъсо когато е на 4 и й каже "Не искам да се заразя с момичешки вируси", просто да вирне чипото си носле и да го подмине подмятайки русата си коса.
Да й разкажа как трябва когато някой се обърне към нея с огън, тя да отвърне с два възможни избора - огън или лед. И когато някой й каже, че на десет не може да казва тази думичка, тя трябва да му каже, че той я е научил на нея. Когато на дванадесет някой й каже, че е прекалено малка да носи толкова къси панталонки, тя трябва да му обясни, че също така е прекалено малка, за да мислят за нея по този начин като ги носи. Когато някое момче я докосва без тя да иска, когато е на тринадесет, да му вкара една дясна и да продължи с уверената си походка и късите панталонки. Когато някое момиче й каже, че червилото й не е хубаво на четиринадесет, да замълчи и да й лепне една целувка по бузата.
Когато на петнадесет момчетата я дразнят прекалено много макар сълзите които ронят на входната й врата и цветята, които оставят в класната й стая, да не се притеснява за разбитите им сърца, а за разбитите й химикалки от прощални писма. И дори да не помисля да сложи край на живота си заради това, което е. Ако малко по-късно същата година се чувства зле да иска пари, защото нейните не стигат трябва просто да намери по-евтино кафе и да не оставя духът й да се сломи. Останалите ще го сломят достатъчно. Ако когато на шестнадесет все още ненавижда момчета, а поредния мъжага с обръсната глава дойде и я покани да излязат на някой лигав филм, трябва да го отреже с думите:
"Не, брат, падам си по момичета. Но може да пием по бира ако искаш."
Да я науча как в началото трябва да е добра с всички, но когато нещо не й изнася, ще се наложи да си покаже рогата.
Ще се наложи понякога да е разгневен феминист, а понякога тих романтик. Ще се наложи понякога да е ученолюбив книжен червей, а понякога да седи на масата в бара и да пие право от бутилката без да обръща внимание на погледите, които й хвърлят минувачите през френските прозорци.
Ще се научи, че любовта не е най-важното нещо в живота. Ще се научи, че романтиката не е задължителна, а момчетата не са толкова приятно ухаещи същества. Ще се научи защо да не консумира месо и защо да пие по осем чаши кафе на ден. Ще се научи да използва и да връща, но това е живота и ако не научиш тези неща няма как да имаш онази нужда от "понякога", която аз имам напоследък. Ако не пренебрегнеш останалите поне веднъж няма да можеш да видиш себе си и да отсееш нещата, които не харесваш, както и да приемеш тези, които останалите мразят, но ти обичаш. Рано или късно разбираш, че за да не те стъпчат хората трябва или да си твърда като лед или да си изгаряща като огън.
Приятелите, работата, любовта и парите не правят живота.
Ти го правиш.