Ще си стоя там. Ще седя, защото ме боли прекалено много за да тръгна отново. Но няма нищо. Едно момиче ми каза веднъж 'Болката е сладка' и не й повярвах, но вече знам. Не знам дали някога сте обичали някой толкова много, че да дадете всичко за него. И като казвам всичко имам предвид наистина всичко. Да поставяте този човек най-отгоре в ценностната си система дори над самите вас и да имате чувството, че всичко това е прекалено голямо за вас. Да чувствате, че може би ще избухнете от цялата енергия. Ще се пръснете от онова чувство на недооцененост и се опитвате да го изпишете, изрисувате, изпеете или каквото и да е, но то си остава вътре. И започваш рано или късно да се чудиш дали ако извадиш сърцето си ще ти мине. Или то вече се е пръснало и по кръвта ти са потекли всички онези скрити чувства на които един глупав мускул е способен. Къде е душата ти, човеко, там ли е, в сърцето? И това сърце, пазиш го цял живот и накрая идва някой и го изтръгва, надува го като с някаква помпа и го връща в тялото ти очаквайки да можеш да го издържиш.
Не мога да дишам, но все пак се боря защото грешното все още ми се струва правилно. Това прави онова сърце, онова, излъганото сърце. Седи си в ребрата ти и се чуди каква мизерия да свърши на цялото ти тяло, на психиката ти, на дробовете и на бъбреците ти. Опиянява те от височината на която летиш, докато не те намрази и не се удариш в земята с такава сила, че не пробиеш дупка до самия Ад и не се срещнеш с Луцифер, но о, чакай, не беше ли той този който напълни сърцето ти с любов?
Когато видиш онзи дявол който ще те обладае в следващите шест месеца (или повече ако нямаш късмет) усещаш онова гъделичкащо чувство, което сърцето ти толкова харесва. Заклеваш се, че никога не би направил нищо за да го нараниш, не би го ударил, не би му посегнал. И накрая плюеш в лицето му, защото осъзнаваш, че животът не е Нинтендо и не можеш да направиш нищо, не можеш да върнеш времето си назад нито можеш да скочиш обратно от дупката, а оставаш долу, в Ада, където сам си пожелал да отидеш.
"Къде отиваш? Тръгвам си. Не, никъде няма да ходиш."
И така минава времето, рутината не е онова нещо, което харесвам, но явно на всичките ми демони им допада.
Чух и родителите си. "Ела вътре, остави си нещата, погледни децата."
Но се уморяваш рано или късно, спокойствието уморява, спокойствието задушава. Става ти прекалено топло, толкова топло, че си сигурен, че скоро ще изгориш. И по някое време пламваш, скоростта с която летиш към земята прогаря дупки в душата ти. И докато не я усетиш как гори, докато не я усетиш как пламва и се превръща в тлееща пепел в задната част на разума ти, не знаеш къде е, дори не си сигурен, че я имаш.
Казваха ми "Не е нужно да се случва при всеки, не съм като теб или като който и да е, не знаеш достатъчно хора, че да ми кажеш как се случва при всички." Не знам много, но знам достатъчно, а още не мога да вдишам. Защото познавам родителите си, познавам себе си, познавам нея и знам колко пъти се опита да си отиде знам колко я мразя и колко обичам омразата си. И ето пак започваме, но нима трябва да попиташ всички на света, които са си чупили крак, за да знаеш, че счупен крак боли?
Може би това е любовта. Или лудостта. Двете вървят ръка за ръка. Когато е добре е прекрасно, когато е зле е ужасяващо. И ти става зле когато си помислиш колко щастлив си бил, защото си сигурен, че повече няма да бъдеш такъв и виждаш колко се е променил човека който си обичал и който още обичаш но мразиш повече от всичко. Защото искаш да го удряш, искаш да го боли, искаш да избяга през прозореца, но знаеш, че когато го направи ти ще седиш там и ще го чакаш.
Не мога да ви кажа точно какво е, но го чувствам. Знам как полетях нагоре и знам после как като фойерверка се засилих към земята с прекалено голяма сила за да я понеса.
Обичали ли сте някой толкова много, че едва да дишате докато сте около него. Сега ви става зле само като погледнете лицето им. Но сте там по навик и понеже сте го спасили от самия него. Този човек ви е длъжник а хората май имат тенденцията да се отблагодаряват с нещо което наричат 'любов'. Спомняш си какво е било вчера, спомняш си всеки момент забавен и после забързан, запомнил си всяко движение и всяка дума.
Вчера свърши, вече е различен ден.
Но и днес става така. И пак си казвам "Следващия път покажи, че си силна." Няма да има следващ път, макар да знам, че всичко това са лъжи. Понякога ми се струва, че завинаги ще си остане нощ и ми харесва начина по който страдам, начина по който може би ще се удавя но в последния момент изплувам и не мога да разбера на кого го дължа - на онова, което научих от майка ми, на Нея или пък на самата мен. И докато падам надолу сякаш излизам от тялото си и се гледам отстрани, виждам падението си, но нямам силата да кажа 'съжалявам'.
А ТИ, ЧУЙ МЕ.
Знам, че казахме неща, направихме неща, които не искахме да правим и пак се върнахме в същата рутина. Но търпението ти липсва точно толкова колкото и моето. Еднакви сме. Върни се, не беше ти, аз бях.
А след това 'Не, ти беше, знаеш, че беше ти.' Заклехме се да направим неща, после се разбрахме да не се случват, но пак изпуснахме края. И виждаш ли, не можеш да рестартираш живота си, не можеш да върнеш нищо и когато осъзнаеш какво се случва в главата ти рано или късно губиш разсъдък. Отчасти заради падението си, отчасти, защото разбираш какво си сторил. Омръзна ми да живея в сянка, защото знам колко ценно е времето и точно знанието ми е това което ме плаши. Защото виждам какво губя, опитвайки се да получа теб и виждам колко те мразя вече, за времето което ми отне. Всеки път когато мина покрай антикварен магазин и погледна часовник си представям как го разбивам на малки парченца докато летя със скоростта на ракета към земята, а тези парченца валят като злокобен дъжд. И както огледалото на дявола се е пръснало по човечеството и е разбило всякаква доброта у хората, така искам този часовник да разбие времето и всички да забравят, че ще умрат. Да забравят за краища и за начала, да живеят живота си както искат, а не както трябва. И ако ще падна при дявола, ако ще се озова при теб, тогава по време на падането ми ще разбия времето за да спра.
Може би това става когато торнадо се срещне с вулкан. Не чуваш ли съжалението в думите ми?
Искам да върна времето назад, да върна времето си, но не мога, затова ако се опиташ да си тръгне още веднъж ще подпаля проклетата земя.
Ако се озовеш в ада и не можеш да изскочиш обратно от дупката се замисли - Земята е кръгла. Прокопай си тунел до другата страна. И пак ще излезеш на светло.
А от там - не скачай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар