Конци

Имам нужда от време за да си изясня някои неща. Нужно ми е още малко време за да реша какво искам. Не знаеш какво е шест месеца да живея в облаците и в момента в който ти се появи да разбера, че мога и да се изкача в космоса. Разбрах, че любовта, която можех да й дам свърши преди известно време и разбрах, че не е хубаво да казваш 'обичам те' по навик. Чувствата избледняват и от ярко оранжеви могат бавно, но сигурно да станат светло сини. Може би любовта ми към нея не е свършила. Със сигурност не е, защото това е все едно да ми свършат думите, но както виждам, те още са тук и още съм готова да ги изливам пред всеки който пожелае да чуе. Но вече просто  не е оценявана по същия начин, а и нямам нужда да бъде оценявана. Не виня никого освен себе си. Времето не само, че премахва някои белези, които в началото са изглеждали трайни, а и изтрива добри спомени. Разбрах, че да тичам след неблагодарни копелета не е пътя по който искам да поема. Но се опитах толкова много пъти да се върна назад и в крайна сметка установих, че не мога.
Всички дни са еднакви и след като прегризах въжетата, които ме придърпваха към нея, вече останаха само няколко конеца. Кончета, които бяха заливани с лава, ледена и гореща вода, киселина, бяха горени и замръзявани, брулени от световните ветрове. Но все пак останаха последни и по-здрави от всичко, което някога съм имала. Три кончета.
Едно за първия път в който я видях.
Едно за деня, когато ми каза, че ме обича.
Едно за всичките думи, които съм изписала за нея.
Три конеца, които може би само ти можеш да скъсаш. Само с поглед или дори само с докосване. Трябваше да ти повярвам, че любовта никога не е вечна и най-често прераства в омраза, а по-късно и в изяждащата те лудост. А тя, Лудостта, ще те удари в ребрата със силата на брадва, готова да отсече поредното дърво в гората. Докато зеленото море не се превърне в пустиня от горещи пясъци, а джунглата не стане на купчина мокра кал.
Вече не мога и да чувствам. Усещам всичко като топло, заглъхнало докосване. Думите, които изричам си проправят път през мъглата до човека, към когото съм ги отправила и пълзят, вдигат тежките си крака и се влачат. Все едно най-близките са най-далеч, а аз не чувам истинските им гласове а само ехото от замръзналата тишина на всички останали. Все едно светът се е превърнал в мраморна зала. Не мога да повярвам, че човек, който ме караше да виждам най-красивото във всяко стръкче трева изсмука цветовете на целия ми свят. Тя се нуждаеше от моето щастие и го получи, дадох й го без да искам каквото и да е в замяна. Научих я да гледа и да вижда, да слуша и да чува, да докосва и да усеща. А за мен остана мъгла. Мъглата на миналото й, с която ме натовари и която тегне над мен сега.
Иска ми се някой да ми върне надеждата по някакъв начин, да откъсне последните три нишки надежда, които пазя за нея. Този някой винаги ще бъдеш ти. И все пак още се страхувам, че ще стане както стана с нея - ще взема щастието ти и ще забравя да го споделя с теб.
Но все още обичам да си мисля, че при нас е различно. Аз и ти сме огън, ние горим заедно. Ние догаряме заедно. Докато тя е въздух тя само разпалва огъня и си отива. Имаме нещо като странна специална връзка, мост от лудост и кипяща кръв, пращяща енергия между нас, която винаги е била там.
И все пак прекарах толкова много време в опити да я изгася огънят, който успяваме да разпалим само с един поглед, както и да се опитам да не обръщам внимание на електричеството.
Можеш ли да разбереш, когато погледнеш очите ми, че не спах добре от последния път, когато разговаряхме? И все пак, разбираш ли, че не съжалявам за нито една дума която съм ти казала и за нито една целувка, която съм ти дала по една или друга причина.
Първо си мисля 'Моля те, разбери, ако те видя пак, дори не ме поздравявай.' А после си представям какво би било ако наистина се случи това и всички светлини угасват, мъглата се смразява и ставам на ледено кубче реещо се в нищото, затиснато от тишината.
Не ме оставяй.
Цялата ми любов все още е там, но просто вече не знам какво да я правя. Иска ми се да си върна щастието от нея и да го дам на теб, но вече е късно, а и знам, че ти имаш свое. Ти си от онези хора, който не взимат, а споделят.
Не мога да повярвам, че направихме толкова много неща, за които дори не искам да мисля. Никой няма да ни прости, но поне ние си прощаваме.
Ще ти призная, че сгреших за всичко, защото бях толкова високо и не исках да слизам пак на земята. Ще ти кажа, че съжалявам, че не ти повярвах, за толкова неща които ми поднесе под носа и аз все пак погледнах настрани.
Не съм достатъчно силна и за двете ни. Какво трябваше да направя? Знаеш, че те обичам.
Не ме оставяй.
Просто ми кажи, че ме обичаш, а аз ще ти кажа, че съжалявам и че сгреших за всичко. Знам, че всичките сенки почти убиха светлината ти, но бях сигурна (и все още съм), че ще мога да осветя поне малка част от пътя. Иска ми се да погледнеш в очите ми, очите ми които светят като звезди в напластената тъмнина от изсъхнали мечти, от овъглени чувства и да видиш в тях всичко което никога не успях да ти кажа. Трябваше да те чуя и да те оставя докато все още мога. Но сега тези три конеца надежда, които ме държат при нея са единственото, което държи мислите ми в ред. Ти го виждаш. Затова и не ги докосваш. Знаеш, че ако се скъсат ще се разпръсна на парченца и ако ти не ме събереш - няма кой. Те са ставите на съзнанието ми и гръбнака на мисловната ми дейност. Толкова тънки, трептящи, готови да умрат.
Но
     нали
              'конец'
                         значи
                                    край?