Кръв в снега.

Ако вървиш по улицата в някой зимен ден, когато всичко около теб е заглъхнало и ти се струва, че не стъпваш на земята а по-скоро витаеш над преспите; и докато вървиш видиш три червени петна в снега.
Какво би си помислил?
Понеже зимата може да бъде коварна и да донася едни такива мисли - никакви. И все ти се спи, и все мислиш лоши неща, ако изобщо имаш сили да мислиш. Вървиш, гледаш, слушаш и в крайна сметка, щом се прибереш вкъщи разбираш, че нито си чул нещо, нито си видял. Може би е най-добре да млъкнеш и да спреш да говориш с хората докато вали сняг, така или иначе думите ти стигат прекалено трудно до тях. Влачат се като голи охлюви и аха-аха да издъхнат точно преди да стигнат ушите на слушателя ти. Самия начин по който вървим, когато има сняг е прекалено флегматичен и от една страна отблъскваш. Един крак, два крака, аха-аха да паднеш, един крак, два крака. Все едно маршируваме сред преспите. А като вдишаш все едно гълташ остриета. Никотина е навредил достатъчно на бъбреците ти и всеки път щом си поемеш дъх все едно малки бръсначи рисуват снежинки по дробовете и по гърлото ти.
Никъде не ти се ходи, нищо не ти се прави и никой не ти се гледа - може би затова мечките спят зимен сън. Може би щеше да е добре и хората да го практикуваха. Няколко месеца, докато не се стопи и последната снежинка. Иначе ако не спиш - всичко заглъхва, очертанията от резки стават прекалено меки, всичко се слива в бяло, не можеш да различиш дърво ли е, къща ли е. Само разни снежинки ти прехвърчат пред очите и ти пречат на така или иначе увреденото зрение.
Връщам се на трите червени петна в снега.
Какво са?
Всичко бяло, всичко слято, като погледнеш напред - само сняг. Настрани - сняг. Назад - сняг. Безкрайна белота, а очите вече те болят понеже не могат да свикнат с нещо толкова крещящо. Небето и то - бяло, та чак сивее. Ушите ти пищят, а зрението се моли за някакъв друг цвят, за нещо, което да успокои ирисите ти. Нещо зелено, нещо синьо, нещо - каквото и да е.
Обръщаш се и виждаш в далечината три червени петна. Ей там, в снега, неотъпкания сняг, червенеят като сърцето на огъня. Гледаш ги и се чудиш - на кой клетник му е потекло кръв от носа?
Мислиш си може би как някое дете е паднало заради проклетия леден слой под преспите и е ожулило коленете си така, че чак е прокъсало панталоните си и докато е вървяло кръвта се е леела надолу, оставяйки тъмно червени дири в снега. Но пък ако беше наистина така, трите петна нямаше да са толкова равномерни, нямаше да са почти еднакъв размер, нямаше да са само три тънещи в забрава и тишина.
Вдишваш и усещаш как ще повърнеш от студ. Усещаш всичко освен краката и ръцете си а лицето ти е червено почти колкото трите петна в далечината.
Започваш да вървиш към тях и да си мислиш, че са три малки слънца в снега - да се приближиш, да ги докоснеш и да те стоплят - отвън и отвътре. Три кървави звездици паднали от леденото небе.
Все едно някой ангел е плакал кръв.
Продължаваш да вървиш към тях. Колебаеш се дали да не спреш, защото търсиш логично обяснение как са попаднали тези три кървави петна там - може някой да е бил убит. Може и теб да убият сега? (Тук се чудиш дали това ще е избавление) Но разума ти почти се е изпарил...или по-скоро вледенил, заради снега около теб. Няма как някой да е бил убит, защото наоколо няма нищо. Нищичко. Тишина и самота. Ничии други стъпки освен твоите. Само твоя дъх правещ равномерни облачета в бялото нищо.
Вървиш още напред и колкото повече се вглеждаш в хоризонта, толкова повече той се размазва а небето и земята се обръщат и се въртят в безкраен кръг. И двете бели, и двете тихи като сигурната ледена смърт.
Единственото, което те ориентира са трите кървави петна.
Вече си много близо.
"Какво прави тази кръв там?" крещиш на ум. Губиш и последната си надежда.
Падаш на колене съборен от собствената си умора и вятъра. Точно пред тях. Трите червени петна.
Ето, виж.
Не е кръв.
А три червени мака.
Макове в снега.