До В.З.

А и аз винаги гледам.
Има разлика между да се озърташ и да гледаш. Аз гледам в най-гледащия смисъл на думата.
Съвсем, съвсем винаги. Всяка секунда и всеки миг очите ми рисуват очертанията на  хората върху които попадат и всяка секунда ги виждам все толкова различни един от друг. За жалост в някои дни, особено сега, през януари, когато снегът хваща всичко в студените си пръсти и го оваля така, че да приеме по-меки черти, почти не слушам думите им. А само ги гледам. Наблюдавам как движат устните си и как гледат и по това дали очите им са влажни, светли, дали пръстите им трептят или стоят спокойни отстрани на бедрата. И по това ми става що-годе за какво говорят.
В такива дни не виждам лесно забележимите лица, не виждам познатите и онези, които се отличават. Не мога да фокусирам лицето на някое красиво русокосо момиче или на някое момче със зелена коса и кожено яке. Но за сметка на това броя камъчетата по улицата и ако имах по-добро зрение, сигурно бих могла да броя и снежинките натрупали по улицата до училището ми, която вече съм минавала може би най-малко стотина пъти. А ако трябва да избера кой човек да гледам, бих избрала няколко лица, които се стремя обикновено да не поглеждам, защото почти винаги когато го направя и ми се иска да се строполя на земята в неистов рев. Едно от тези лица е онова момиче с раираната блуза и дългата руса коса. Очите й са пъстри и ако трябваше да ги оприлича на нещо бих се колебала между дъното на океана и сърцевината на някоя гора. Косата й, всъщност, вече не е чак толкова дълга, защото един ден (доколкото знам) хвана ножиците и с кръц, СКРЪЦ, косата падна. Тя никога не кара някой да знае или да се интересува от тъгата й. И макар че аз винаги се интересувам и толкова време вече преглъщам хиляди неща, които бих искала да я питам, все пак стоя на няколко метра разстояние и само за да не изхвърчат думите от устата ми, се залавям пак с броенето на камъчетата по улицата.
Отнема ми време да напиша това, защото не знам как точно да започна. Усещам, че постъпвам като страхливец, а дори и не се обръщам към самата нея в това свое писание. Може би не трябва да го правя. Но всичко това ме разяжда вътрешно и понеже сигурно никога няма да събера смелост да говоря, бих предпочела да пиша. Да пиша тук, където ще може да го прочете винаги ако поиска, колкото и далеч да е. Но мисля, че в момента разстоянието между нас е толкова голямо, че бихме могли една чрез друга да измерваме географски ширини и дължини.
Може би ме мрази. Може би не мрази никой или може би мрази всички. Не знам дали отношението й към мен е различно, не знам дали искам да разбирам. Но важното е, че всеки път щом каже нещо, което другите намират за прекалено сухо или тъжно, всеки шибан път, знам защо го казва и знам за какво мисли. Знам, че мисли за теб, КМ. (Ето, че пак се обръщам към теб. Явно така ще е по-лесно) И за начина по който ти постъпи. И всеки път виждам себе си в нея.
Всеки ден и всеки час когато гледам, през зимата и през всички онези лежерни дни когато интересното ми е скучно, когато се обръщам към нея плахо се идентифицирам с нейния образ. Сигурно това би я накарало да ме мрази повече. Сигурно си мисли, че съм сторила нещо лошо и заради това сега не мога да спя добре? И дори да не го мисли, аз го мисля. АЗ не мога да спя добре. Може би никога повече няма да мога да успея. Всеки плах поглед който отправям към нея нарежда още една частичка от пъзела, който толкова ме е страх да видя цял. Кой би предположил, че нещата ще станат така?
Обвинявам теб. Може би от части себе си, но това е защото ме е страх да разбера как точно стоят нещата. Но със сигурност обвинявам повече теб. Защото хората не са часовници и тя не е денонощие. Нейното сърце не тиктака равномерно а променя танца си с всяка изминала секунда в зависимост от това какво се случва около нея. Виждала ли си часовник да прави подобно нещо? Не разбира се. Тя не е машина и не може да бъде механизъм на такава. Тя не е стрелка, секунда, час или дори миг. Тя не може да бъде идентифицирана дори с възраст, в нейната душа няма номера. В ничия душа няма номера. Не можеш да си избереш онази улица, не можеш да си харесаш първия час след дванадесетия месец, а именно януари и да извадиш батериите й там. Тя няма батерии и ти все пак успя да източиш и последната капка енергия от нея.
Знам как се чувства и знам по какъв начин те обича, може би нямам свидетели, но знам. И може би това ме беше страх да кажа най-много през цялото време. Не се доверявам толкова колкото тя, но не защото не съм толкова наивна или пък защото съм по-силна от нея, а защото бях достатъчно умела да се науча от грешките, които тя допусна. Но всичко което прави и казва, особено към теб. Или когато те погледне. Знам какво чувства. Знам, че вкъщи има (или е имала, доколкото познавам себе си, може би ги е изгорила) купища листове изписани с едно и също. Изписани за теб. За всяка твоя черта, била тя външна или вътрешна. Знам колко вещества е приемала и знам колко се е чудила дали прави правилния избор, но винаги си е казвала, че ако правиш това от което те е страх, значи правиш правилното.
Тя вероятно никога няма да те забрави. И може би още те обича. От това ме боли най-много. Усещам силно пробождане между ребрата си, все едно съвестта ми ме удря и пищи в ушите ми пречейки ми да спя вечер. Макар да знам, че не аз съм виновна. Пак ме боли.
Знам защо мрази цигарите.
Знам защо промени навиците си.
Защото иска да се отърве от всичко, което й напомня за теб.
Доволна ли си от това, което направи? Виждаш ли как бавно превърна един ръчен часовник в стенен? Виждаш ли как взриви живота й и го остави на малки, съвсем малки парченца? Надявам се да го виждаш ясно. И се надявам някога да разбере колко ме боли от това. И колко ме е страх. Не само за мен самата, а и за нея.
Тя ще остави пороците си.
Ще ги остави заедно с теб.
Аз не знам какво ще правя. Може би ще продължа така докато русата й коса не изчезне някъде в спомените от гимназията. Сигурно все през няколко дни ще поглеждам плахо към нея и ще си представям 'какво щеше да е ако не я беше наранила така'. Сигурно все ще си представям как съм на нейно място. Сигурно никога вече няма да мога да заспя. Но нищо, както тя, аз също не съм машина. Не съм часовник.
Помня как веднъж ми каза:
"Направи я щастлива."
И те пусна. Аз забравих името си само за да запомня твоето.
А последното което чух от нея беше
"И за теб не съжалявам. Само за себе си съжалявам."
Дълго време след това ме болеше вместо нея. И дълго време след сега ще се опитвам да изпълнявам молбата й.
Бих й казала едно: "Недей да съжаляваш за нищо, което някога те е правило щастлива. Любовта и хероина са еднакво убийствени. Минало не съществува. А спомените са избор."
Ще изпълня молбата й.
Не защото го дължа на теб. А защото го дължа на нея.