Ако вървиш по улицата в някой зимен ден, когато всичко около теб е заглъхнало и ти се струва, че не стъпваш на земята а по-скоро витаеш над преспите; и докато вървиш видиш три червени петна в снега.
Какво би си помислил?
Понеже зимата може да бъде коварна и да донася едни такива мисли - никакви. И все ти се спи, и все мислиш лоши неща, ако изобщо имаш сили да мислиш. Вървиш, гледаш, слушаш и в крайна сметка, щом се прибереш вкъщи разбираш, че нито си чул нещо, нито си видял. Може би е най-добре да млъкнеш и да спреш да говориш с хората докато вали сняг, така или иначе думите ти стигат прекалено трудно до тях. Влачат се като голи охлюви и аха-аха да издъхнат точно преди да стигнат ушите на слушателя ти. Самия начин по който вървим, когато има сняг е прекалено флегматичен и от една страна отблъскваш. Един крак, два крака, аха-аха да паднеш, един крак, два крака. Все едно маршируваме сред преспите. А като вдишаш все едно гълташ остриета. Никотина е навредил достатъчно на бъбреците ти и всеки път щом си поемеш дъх все едно малки бръсначи рисуват снежинки по дробовете и по гърлото ти.
Никъде не ти се ходи, нищо не ти се прави и никой не ти се гледа - може би затова мечките спят зимен сън. Може би щеше да е добре и хората да го практикуваха. Няколко месеца, докато не се стопи и последната снежинка. Иначе ако не спиш - всичко заглъхва, очертанията от резки стават прекалено меки, всичко се слива в бяло, не можеш да различиш дърво ли е, къща ли е. Само разни снежинки ти прехвърчат пред очите и ти пречат на така или иначе увреденото зрение.
Връщам се на трите червени петна в снега.
Какво са?
Всичко бяло, всичко слято, като погледнеш напред - само сняг. Настрани - сняг. Назад - сняг. Безкрайна белота, а очите вече те болят понеже не могат да свикнат с нещо толкова крещящо. Небето и то - бяло, та чак сивее. Ушите ти пищят, а зрението се моли за някакъв друг цвят, за нещо, което да успокои ирисите ти. Нещо зелено, нещо синьо, нещо - каквото и да е.
Обръщаш се и виждаш в далечината три червени петна. Ей там, в снега, неотъпкания сняг, червенеят като сърцето на огъня. Гледаш ги и се чудиш - на кой клетник му е потекло кръв от носа?
Мислиш си може би как някое дете е паднало заради проклетия леден слой под преспите и е ожулило коленете си така, че чак е прокъсало панталоните си и докато е вървяло кръвта се е леела надолу, оставяйки тъмно червени дири в снега. Но пък ако беше наистина така, трите петна нямаше да са толкова равномерни, нямаше да са почти еднакъв размер, нямаше да са само три тънещи в забрава и тишина.
Вдишваш и усещаш как ще повърнеш от студ. Усещаш всичко освен краката и ръцете си а лицето ти е червено почти колкото трите петна в далечината.
Започваш да вървиш към тях и да си мислиш, че са три малки слънца в снега - да се приближиш, да ги докоснеш и да те стоплят - отвън и отвътре. Три кървави звездици паднали от леденото небе.
Все едно някой ангел е плакал кръв.
Продължаваш да вървиш към тях. Колебаеш се дали да не спреш, защото търсиш логично обяснение как са попаднали тези три кървави петна там - може някой да е бил убит. Може и теб да убият сега? (Тук се чудиш дали това ще е избавление) Но разума ти почти се е изпарил...или по-скоро вледенил, заради снега около теб. Няма как някой да е бил убит, защото наоколо няма нищо. Нищичко. Тишина и самота. Ничии други стъпки освен твоите. Само твоя дъх правещ равномерни облачета в бялото нищо.
Вървиш още напред и колкото повече се вглеждаш в хоризонта, толкова повече той се размазва а небето и земята се обръщат и се въртят в безкраен кръг. И двете бели, и двете тихи като сигурната ледена смърт.
Единственото, което те ориентира са трите кървави петна.
Вече си много близо.
"Какво прави тази кръв там?" крещиш на ум. Губиш и последната си надежда.
Падаш на колене съборен от собствената си умора и вятъра. Точно пред тях. Трите червени петна.
Ето, виж.
Не е кръв.
А три червени мака.
Макове в снега.
четвъртък, 30 януари 2014 г.
вторник, 28 януари 2014 г.
До В.З.
А и аз винаги гледам.
Има разлика между да се озърташ и да гледаш. Аз гледам в най-гледащия смисъл на думата.
Съвсем, съвсем винаги. Всяка секунда и всеки миг очите ми рисуват очертанията на хората върху които попадат и всяка секунда ги виждам все толкова различни един от друг. За жалост в някои дни, особено сега, през януари, когато снегът хваща всичко в студените си пръсти и го оваля така, че да приеме по-меки черти, почти не слушам думите им. А само ги гледам. Наблюдавам как движат устните си и как гледат и по това дали очите им са влажни, светли, дали пръстите им трептят или стоят спокойни отстрани на бедрата. И по това ми става що-годе за какво говорят.
В такива дни не виждам лесно забележимите лица, не виждам познатите и онези, които се отличават. Не мога да фокусирам лицето на някое красиво русокосо момиче или на някое момче със зелена коса и кожено яке. Но за сметка на това броя камъчетата по улицата и ако имах по-добро зрение, сигурно бих могла да броя и снежинките натрупали по улицата до училището ми, която вече съм минавала може би най-малко стотина пъти. А ако трябва да избера кой човек да гледам, бих избрала няколко лица, които се стремя обикновено да не поглеждам, защото почти винаги когато го направя и ми се иска да се строполя на земята в неистов рев. Едно от тези лица е онова момиче с раираната блуза и дългата руса коса. Очите й са пъстри и ако трябваше да ги оприлича на нещо бих се колебала между дъното на океана и сърцевината на някоя гора. Косата й, всъщност, вече не е чак толкова дълга, защото един ден (доколкото знам) хвана ножиците и с кръц, СКРЪЦ, косата падна. Тя никога не кара някой да знае или да се интересува от тъгата й. И макар че аз винаги се интересувам и толкова време вече преглъщам хиляди неща, които бих искала да я питам, все пак стоя на няколко метра разстояние и само за да не изхвърчат думите от устата ми, се залавям пак с броенето на камъчетата по улицата.
Отнема ми време да напиша това, защото не знам как точно да започна. Усещам, че постъпвам като страхливец, а дори и не се обръщам към самата нея в това свое писание. Може би не трябва да го правя. Но всичко това ме разяжда вътрешно и понеже сигурно никога няма да събера смелост да говоря, бих предпочела да пиша. Да пиша тук, където ще може да го прочете винаги ако поиска, колкото и далеч да е. Но мисля, че в момента разстоянието между нас е толкова голямо, че бихме могли една чрез друга да измерваме географски ширини и дължини.
Може би ме мрази. Може би не мрази никой или може би мрази всички. Не знам дали отношението й към мен е различно, не знам дали искам да разбирам. Но важното е, че всеки път щом каже нещо, което другите намират за прекалено сухо или тъжно, всеки шибан път, знам защо го казва и знам за какво мисли. Знам, че мисли за теб, КМ. (Ето, че пак се обръщам към теб. Явно така ще е по-лесно) И за начина по който ти постъпи. И всеки път виждам себе си в нея.
Всеки ден и всеки час когато гледам, през зимата и през всички онези лежерни дни когато интересното ми е скучно, когато се обръщам към нея плахо се идентифицирам с нейния образ. Сигурно това би я накарало да ме мрази повече. Сигурно си мисли, че съм сторила нещо лошо и заради това сега не мога да спя добре? И дори да не го мисли, аз го мисля. АЗ не мога да спя добре. Може би никога повече няма да мога да успея. Всеки плах поглед който отправям към нея нарежда още една частичка от пъзела, който толкова ме е страх да видя цял. Кой би предположил, че нещата ще станат така?
Обвинявам теб. Може би от части себе си, но това е защото ме е страх да разбера как точно стоят нещата. Но със сигурност обвинявам повече теб. Защото хората не са часовници и тя не е денонощие. Нейното сърце не тиктака равномерно а променя танца си с всяка изминала секунда в зависимост от това какво се случва около нея. Виждала ли си часовник да прави подобно нещо? Не разбира се. Тя не е машина и не може да бъде механизъм на такава. Тя не е стрелка, секунда, час или дори миг. Тя не може да бъде идентифицирана дори с възраст, в нейната душа няма номера. В ничия душа няма номера. Не можеш да си избереш онази улица, не можеш да си харесаш първия час след дванадесетия месец, а именно януари и да извадиш батериите й там. Тя няма батерии и ти все пак успя да източиш и последната капка енергия от нея.
Знам как се чувства и знам по какъв начин те обича, може би нямам свидетели, но знам. И може би това ме беше страх да кажа най-много през цялото време. Не се доверявам толкова колкото тя, но не защото не съм толкова наивна или пък защото съм по-силна от нея, а защото бях достатъчно умела да се науча от грешките, които тя допусна. Но всичко което прави и казва, особено към теб. Или когато те погледне. Знам какво чувства. Знам, че вкъщи има (или е имала, доколкото познавам себе си, може би ги е изгорила) купища листове изписани с едно и също. Изписани за теб. За всяка твоя черта, била тя външна или вътрешна. Знам колко вещества е приемала и знам колко се е чудила дали прави правилния избор, но винаги си е казвала, че ако правиш това от което те е страх, значи правиш правилното.
Тя вероятно никога няма да те забрави. И може би още те обича. От това ме боли най-много. Усещам силно пробождане между ребрата си, все едно съвестта ми ме удря и пищи в ушите ми пречейки ми да спя вечер. Макар да знам, че не аз съм виновна. Пак ме боли.
Знам защо мрази цигарите.
Знам защо промени навиците си.
Защото иска да се отърве от всичко, което й напомня за теб.
Доволна ли си от това, което направи? Виждаш ли как бавно превърна един ръчен часовник в стенен? Виждаш ли как взриви живота й и го остави на малки, съвсем малки парченца? Надявам се да го виждаш ясно. И се надявам някога да разбере колко ме боли от това. И колко ме е страх. Не само за мен самата, а и за нея.
Тя ще остави пороците си.
Ще ги остави заедно с теб.
Аз не знам какво ще правя. Може би ще продължа така докато русата й коса не изчезне някъде в спомените от гимназията. Сигурно все през няколко дни ще поглеждам плахо към нея и ще си представям 'какво щеше да е ако не я беше наранила така'. Сигурно все ще си представям как съм на нейно място. Сигурно никога вече няма да мога да заспя. Но нищо, както тя, аз също не съм машина. Не съм часовник.
Помня как веднъж ми каза:
"Направи я щастлива."
И те пусна. Аз забравих името си само за да запомня твоето.
А последното което чух от нея беше
"И за теб не съжалявам. Само за себе си съжалявам."
Дълго време след това ме болеше вместо нея. И дълго време след сега ще се опитвам да изпълнявам молбата й.
Бих й казала едно: "Недей да съжаляваш за нищо, което някога те е правило щастлива. Любовта и хероина са еднакво убийствени. Минало не съществува. А спомените са избор."
Ще изпълня молбата й.
Не защото го дължа на теб. А защото го дължа на нея.
Има разлика между да се озърташ и да гледаш. Аз гледам в най-гледащия смисъл на думата.
Съвсем, съвсем винаги. Всяка секунда и всеки миг очите ми рисуват очертанията на хората върху които попадат и всяка секунда ги виждам все толкова различни един от друг. За жалост в някои дни, особено сега, през януари, когато снегът хваща всичко в студените си пръсти и го оваля така, че да приеме по-меки черти, почти не слушам думите им. А само ги гледам. Наблюдавам как движат устните си и как гледат и по това дали очите им са влажни, светли, дали пръстите им трептят или стоят спокойни отстрани на бедрата. И по това ми става що-годе за какво говорят.
В такива дни не виждам лесно забележимите лица, не виждам познатите и онези, които се отличават. Не мога да фокусирам лицето на някое красиво русокосо момиче или на някое момче със зелена коса и кожено яке. Но за сметка на това броя камъчетата по улицата и ако имах по-добро зрение, сигурно бих могла да броя и снежинките натрупали по улицата до училището ми, която вече съм минавала може би най-малко стотина пъти. А ако трябва да избера кой човек да гледам, бих избрала няколко лица, които се стремя обикновено да не поглеждам, защото почти винаги когато го направя и ми се иска да се строполя на земята в неистов рев. Едно от тези лица е онова момиче с раираната блуза и дългата руса коса. Очите й са пъстри и ако трябваше да ги оприлича на нещо бих се колебала между дъното на океана и сърцевината на някоя гора. Косата й, всъщност, вече не е чак толкова дълга, защото един ден (доколкото знам) хвана ножиците и с кръц, СКРЪЦ, косата падна. Тя никога не кара някой да знае или да се интересува от тъгата й. И макар че аз винаги се интересувам и толкова време вече преглъщам хиляди неща, които бих искала да я питам, все пак стоя на няколко метра разстояние и само за да не изхвърчат думите от устата ми, се залавям пак с броенето на камъчетата по улицата.
Отнема ми време да напиша това, защото не знам как точно да започна. Усещам, че постъпвам като страхливец, а дори и не се обръщам към самата нея в това свое писание. Може би не трябва да го правя. Но всичко това ме разяжда вътрешно и понеже сигурно никога няма да събера смелост да говоря, бих предпочела да пиша. Да пиша тук, където ще може да го прочете винаги ако поиска, колкото и далеч да е. Но мисля, че в момента разстоянието между нас е толкова голямо, че бихме могли една чрез друга да измерваме географски ширини и дължини.
Може би ме мрази. Може би не мрази никой или може би мрази всички. Не знам дали отношението й към мен е различно, не знам дали искам да разбирам. Но важното е, че всеки път щом каже нещо, което другите намират за прекалено сухо или тъжно, всеки шибан път, знам защо го казва и знам за какво мисли. Знам, че мисли за теб, КМ. (Ето, че пак се обръщам към теб. Явно така ще е по-лесно) И за начина по който ти постъпи. И всеки път виждам себе си в нея.
Всеки ден и всеки час когато гледам, през зимата и през всички онези лежерни дни когато интересното ми е скучно, когато се обръщам към нея плахо се идентифицирам с нейния образ. Сигурно това би я накарало да ме мрази повече. Сигурно си мисли, че съм сторила нещо лошо и заради това сега не мога да спя добре? И дори да не го мисли, аз го мисля. АЗ не мога да спя добре. Може би никога повече няма да мога да успея. Всеки плах поглед който отправям към нея нарежда още една частичка от пъзела, който толкова ме е страх да видя цял. Кой би предположил, че нещата ще станат така?
Обвинявам теб. Може би от части себе си, но това е защото ме е страх да разбера как точно стоят нещата. Но със сигурност обвинявам повече теб. Защото хората не са часовници и тя не е денонощие. Нейното сърце не тиктака равномерно а променя танца си с всяка изминала секунда в зависимост от това какво се случва около нея. Виждала ли си часовник да прави подобно нещо? Не разбира се. Тя не е машина и не може да бъде механизъм на такава. Тя не е стрелка, секунда, час или дори миг. Тя не може да бъде идентифицирана дори с възраст, в нейната душа няма номера. В ничия душа няма номера. Не можеш да си избереш онази улица, не можеш да си харесаш първия час след дванадесетия месец, а именно януари и да извадиш батериите й там. Тя няма батерии и ти все пак успя да източиш и последната капка енергия от нея.
Знам как се чувства и знам по какъв начин те обича, може би нямам свидетели, но знам. И може би това ме беше страх да кажа най-много през цялото време. Не се доверявам толкова колкото тя, но не защото не съм толкова наивна или пък защото съм по-силна от нея, а защото бях достатъчно умела да се науча от грешките, които тя допусна. Но всичко което прави и казва, особено към теб. Или когато те погледне. Знам какво чувства. Знам, че вкъщи има (или е имала, доколкото познавам себе си, може би ги е изгорила) купища листове изписани с едно и също. Изписани за теб. За всяка твоя черта, била тя външна или вътрешна. Знам колко вещества е приемала и знам колко се е чудила дали прави правилния избор, но винаги си е казвала, че ако правиш това от което те е страх, значи правиш правилното.
Тя вероятно никога няма да те забрави. И може би още те обича. От това ме боли най-много. Усещам силно пробождане между ребрата си, все едно съвестта ми ме удря и пищи в ушите ми пречейки ми да спя вечер. Макар да знам, че не аз съм виновна. Пак ме боли.
Знам защо мрази цигарите.
Знам защо промени навиците си.
Защото иска да се отърве от всичко, което й напомня за теб.
Доволна ли си от това, което направи? Виждаш ли как бавно превърна един ръчен часовник в стенен? Виждаш ли как взриви живота й и го остави на малки, съвсем малки парченца? Надявам се да го виждаш ясно. И се надявам някога да разбере колко ме боли от това. И колко ме е страх. Не само за мен самата, а и за нея.
Тя ще остави пороците си.
Ще ги остави заедно с теб.
Аз не знам какво ще правя. Може би ще продължа така докато русата й коса не изчезне някъде в спомените от гимназията. Сигурно все през няколко дни ще поглеждам плахо към нея и ще си представям 'какво щеше да е ако не я беше наранила така'. Сигурно все ще си представям как съм на нейно място. Сигурно никога вече няма да мога да заспя. Но нищо, както тя, аз също не съм машина. Не съм часовник.
Помня как веднъж ми каза:
"Направи я щастлива."
И те пусна. Аз забравих името си само за да запомня твоето.
А последното което чух от нея беше
"И за теб не съжалявам. Само за себе си съжалявам."
Дълго време след това ме болеше вместо нея. И дълго време след сега ще се опитвам да изпълнявам молбата й.
Бих й казала едно: "Недей да съжаляваш за нищо, което някога те е правило щастлива. Любовта и хероина са еднакво убийствени. Минало не съществува. А спомените са избор."
Ще изпълня молбата й.
Не защото го дължа на теб. А защото го дължа на нея.
сряда, 8 януари 2014 г.
Конци
Имам нужда от време за да си изясня някои неща. Нужно ми е още малко време за да реша какво искам. Не знаеш какво е шест месеца да живея в облаците и в момента в който ти се появи да разбера, че мога и да се изкача в космоса. Разбрах, че любовта, която можех да й дам свърши преди известно време и разбрах, че не е хубаво да казваш 'обичам те' по навик. Чувствата избледняват и от ярко оранжеви могат бавно, но сигурно да станат светло сини. Може би любовта ми към нея не е свършила. Със сигурност не е, защото това е все едно да ми свършат думите, но както виждам, те още са тук и още съм готова да ги изливам пред всеки който пожелае да чуе. Но вече просто не е оценявана по същия начин, а и нямам нужда да бъде оценявана. Не виня никого освен себе си. Времето не само, че премахва някои белези, които в началото са изглеждали трайни, а и изтрива добри спомени. Разбрах, че да тичам след неблагодарни копелета не е пътя по който искам да поема. Но се опитах толкова много пъти да се върна назад и в крайна сметка установих, че не мога.
Всички дни са еднакви и след като прегризах въжетата, които ме придърпваха към нея, вече останаха само няколко конеца. Кончета, които бяха заливани с лава, ледена и гореща вода, киселина, бяха горени и замръзявани, брулени от световните ветрове. Но все пак останаха последни и по-здрави от всичко, което някога съм имала. Три кончета.
Едно за първия път в който я видях.
Едно за деня, когато ми каза, че ме обича.
Едно за всичките думи, които съм изписала за нея.
Три конеца, които може би само ти можеш да скъсаш. Само с поглед или дори само с докосване. Трябваше да ти повярвам, че любовта никога не е вечна и най-често прераства в омраза, а по-късно и в изяждащата те лудост. А тя, Лудостта, ще те удари в ребрата със силата на брадва, готова да отсече поредното дърво в гората. Докато зеленото море не се превърне в пустиня от горещи пясъци, а джунглата не стане на купчина мокра кал.
Вече не мога и да чувствам. Усещам всичко като топло, заглъхнало докосване. Думите, които изричам си проправят път през мъглата до човека, към когото съм ги отправила и пълзят, вдигат тежките си крака и се влачат. Все едно най-близките са най-далеч, а аз не чувам истинските им гласове а само ехото от замръзналата тишина на всички останали. Все едно светът се е превърнал в мраморна зала. Не мога да повярвам, че човек, който ме караше да виждам най-красивото във всяко стръкче трева изсмука цветовете на целия ми свят. Тя се нуждаеше от моето щастие и го получи, дадох й го без да искам каквото и да е в замяна. Научих я да гледа и да вижда, да слуша и да чува, да докосва и да усеща. А за мен остана мъгла. Мъглата на миналото й, с която ме натовари и която тегне над мен сега.
Иска ми се някой да ми върне надеждата по някакъв начин, да откъсне последните три нишки надежда, които пазя за нея. Този някой винаги ще бъдеш ти. И все пак още се страхувам, че ще стане както стана с нея - ще взема щастието ти и ще забравя да го споделя с теб.
Но все още обичам да си мисля, че при нас е различно. Аз и ти сме огън, ние горим заедно. Ние догаряме заедно. Докато тя е въздух тя само разпалва огъня и си отива. Имаме нещо като странна специална връзка, мост от лудост и кипяща кръв, пращяща енергия между нас, която винаги е била там.
И все пак прекарах толкова много време в опити да я изгася огънят, който успяваме да разпалим само с един поглед, както и да се опитам да не обръщам внимание на електричеството.
Можеш ли да разбереш, когато погледнеш очите ми, че не спах добре от последния път, когато разговаряхме? И все пак, разбираш ли, че не съжалявам за нито една дума която съм ти казала и за нито една целувка, която съм ти дала по една или друга причина.
Първо си мисля 'Моля те, разбери, ако те видя пак, дори не ме поздравявай.' А после си представям какво би било ако наистина се случи това и всички светлини угасват, мъглата се смразява и ставам на ледено кубче реещо се в нищото, затиснато от тишината.
Не ме оставяй.
Цялата ми любов все още е там, но просто вече не знам какво да я правя. Иска ми се да си върна щастието от нея и да го дам на теб, но вече е късно, а и знам, че ти имаш свое. Ти си от онези хора, който не взимат, а споделят.
Не мога да повярвам, че направихме толкова много неща, за които дори не искам да мисля. Никой няма да ни прости, но поне ние си прощаваме.
Ще ти призная, че сгреших за всичко, защото бях толкова високо и не исках да слизам пак на земята. Ще ти кажа, че съжалявам, че не ти повярвах, за толкова неща които ми поднесе под носа и аз все пак погледнах настрани.
Не съм достатъчно силна и за двете ни. Какво трябваше да направя? Знаеш, че те обичам.
Не ме оставяй.
Просто ми кажи, че ме обичаш, а аз ще ти кажа, че съжалявам и че сгреших за всичко. Знам, че всичките сенки почти убиха светлината ти, но бях сигурна (и все още съм), че ще мога да осветя поне малка част от пътя. Иска ми се да погледнеш в очите ми, очите ми които светят като звезди в напластената тъмнина от изсъхнали мечти, от овъглени чувства и да видиш в тях всичко което никога не успях да ти кажа. Трябваше да те чуя и да те оставя докато все още мога. Но сега тези три конеца надежда, които ме държат при нея са единственото, което държи мислите ми в ред. Ти го виждаш. Затова и не ги докосваш. Знаеш, че ако се скъсат ще се разпръсна на парченца и ако ти не ме събереш - няма кой. Те са ставите на съзнанието ми и гръбнака на мисловната ми дейност. Толкова тънки, трептящи, готови да умрат.
Но
нали
'конец'
значи
край?
Всички дни са еднакви и след като прегризах въжетата, които ме придърпваха към нея, вече останаха само няколко конеца. Кончета, които бяха заливани с лава, ледена и гореща вода, киселина, бяха горени и замръзявани, брулени от световните ветрове. Но все пак останаха последни и по-здрави от всичко, което някога съм имала. Три кончета.
Едно за първия път в който я видях.
Едно за деня, когато ми каза, че ме обича.
Едно за всичките думи, които съм изписала за нея.
Три конеца, които може би само ти можеш да скъсаш. Само с поглед или дори само с докосване. Трябваше да ти повярвам, че любовта никога не е вечна и най-често прераства в омраза, а по-късно и в изяждащата те лудост. А тя, Лудостта, ще те удари в ребрата със силата на брадва, готова да отсече поредното дърво в гората. Докато зеленото море не се превърне в пустиня от горещи пясъци, а джунглата не стане на купчина мокра кал.
Вече не мога и да чувствам. Усещам всичко като топло, заглъхнало докосване. Думите, които изричам си проправят път през мъглата до човека, към когото съм ги отправила и пълзят, вдигат тежките си крака и се влачат. Все едно най-близките са най-далеч, а аз не чувам истинските им гласове а само ехото от замръзналата тишина на всички останали. Все едно светът се е превърнал в мраморна зала. Не мога да повярвам, че човек, който ме караше да виждам най-красивото във всяко стръкче трева изсмука цветовете на целия ми свят. Тя се нуждаеше от моето щастие и го получи, дадох й го без да искам каквото и да е в замяна. Научих я да гледа и да вижда, да слуша и да чува, да докосва и да усеща. А за мен остана мъгла. Мъглата на миналото й, с която ме натовари и която тегне над мен сега.
Иска ми се някой да ми върне надеждата по някакъв начин, да откъсне последните три нишки надежда, които пазя за нея. Този някой винаги ще бъдеш ти. И все пак още се страхувам, че ще стане както стана с нея - ще взема щастието ти и ще забравя да го споделя с теб.
Но все още обичам да си мисля, че при нас е различно. Аз и ти сме огън, ние горим заедно. Ние догаряме заедно. Докато тя е въздух тя само разпалва огъня и си отива. Имаме нещо като странна специална връзка, мост от лудост и кипяща кръв, пращяща енергия между нас, която винаги е била там.
И все пак прекарах толкова много време в опити да я изгася огънят, който успяваме да разпалим само с един поглед, както и да се опитам да не обръщам внимание на електричеството.
Можеш ли да разбереш, когато погледнеш очите ми, че не спах добре от последния път, когато разговаряхме? И все пак, разбираш ли, че не съжалявам за нито една дума която съм ти казала и за нито една целувка, която съм ти дала по една или друга причина.
Първо си мисля 'Моля те, разбери, ако те видя пак, дори не ме поздравявай.' А после си представям какво би било ако наистина се случи това и всички светлини угасват, мъглата се смразява и ставам на ледено кубче реещо се в нищото, затиснато от тишината.
Не ме оставяй.
Цялата ми любов все още е там, но просто вече не знам какво да я правя. Иска ми се да си върна щастието от нея и да го дам на теб, но вече е късно, а и знам, че ти имаш свое. Ти си от онези хора, който не взимат, а споделят.
Не мога да повярвам, че направихме толкова много неща, за които дори не искам да мисля. Никой няма да ни прости, но поне ние си прощаваме.
Ще ти призная, че сгреших за всичко, защото бях толкова високо и не исках да слизам пак на земята. Ще ти кажа, че съжалявам, че не ти повярвах, за толкова неща които ми поднесе под носа и аз все пак погледнах настрани.
Не съм достатъчно силна и за двете ни. Какво трябваше да направя? Знаеш, че те обичам.
Не ме оставяй.
Просто ми кажи, че ме обичаш, а аз ще ти кажа, че съжалявам и че сгреших за всичко. Знам, че всичките сенки почти убиха светлината ти, но бях сигурна (и все още съм), че ще мога да осветя поне малка част от пътя. Иска ми се да погледнеш в очите ми, очите ми които светят като звезди в напластената тъмнина от изсъхнали мечти, от овъглени чувства и да видиш в тях всичко което никога не успях да ти кажа. Трябваше да те чуя и да те оставя докато все още мога. Но сега тези три конеца надежда, които ме държат при нея са единственото, което държи мислите ми в ред. Ти го виждаш. Затова и не ги докосваш. Знаеш, че ако се скъсат ще се разпръсна на парченца и ако ти не ме събереш - няма кой. Те са ставите на съзнанието ми и гръбнака на мисловната ми дейност. Толкова тънки, трептящи, готови да умрат.
Но
нали
'конец'
значи
край?
Абонамент за:
Публикации (Atom)