Една жена.

Една жена.
Седеше на пейката в парка. От години не беше мръднала. Косата й беше черна като катран, а очите й мръсно кафяви. Устните й бяха червени, а кожата бяла. Приличаше на Снежанка. Беше тънка, като струна на китара.
Беше лъгла толкова много през живота си. Беше още млада. Недостатъчна за себе си, опитваща да се намери във въображението си. Толкова невинна.
Беше преживяла самолетна катастрофа. Точно над морето. Много хора умряха, но тя беше единствения оживял. Самолета падна в морето. Никой не знаеше как се е спасила. Инцидента се беше случил преди година и от тогава тя седеше на все същата пейка в парка. Различни журналисти идваха да я разпитват за случилото се, но тя отказваше да каже каквото и да е. Не знаеха кои са близките й. Не беше записана никъде. Никой не можеше да намери роднините или приятелите й. Никой не я познаваше.
А тя дори не се хранеше. Не пиеше вода. По някое време някой оставяше кочан хляб на пейката и тя даваше половината на птиците. Пиеше само дъждовна вода. Когато валеше, протягаше шепите си и пиеше от там. Всички мислеха, че е луда. Някои си мислеха, че е парализирана, но на тях тя им се усмихваше и им махаше, за да ги подсети, че може да движи цялото си тяло.
За 12 месеца идваха всякакви хора при нея. Писатели, художници, журналисти. Китаристи й свиреха красиви песни, пееха й. Молеха я, падаха в краката й, мислеха си че е пратеница на Бог. Като я питаха как се е спасила от потъналия самолет тя само казваше
'Сама'
и ги отпращаше с поглед.
Някои я следяха. Седяха зад дърветата и я снимаха с камери. Понякога, преди да се смрачи, я чуваха да си говори сама. Отговаряше на незададени въпроси и разказваше истории, които никой не е поискал да чуе. Когато някой жив човек я попиташе, тя просто си мълчеше и се усмихваше. Но щом останеше сама разказваше страшни и красиви истории. Смееше се и понякога дори плачеше. Точно като жив човек.
След време интересът отмина. Никой вече не идваше да я търси. Само бездомниците са навъртаха около нея и някоя друга котка скачаше на пейката. Гълъбите кацаха по нея. Тя дишаше леко и не ги пъдеше. Само стоеше и гледаше напред. Трябваше да се загледаш в очите й, за да разбереш, че почти не мига.
По едно време, след вече две години, тя беше станала толкова слаба, че кожата й беше пожълтяла. Щеше да умре на пейката, там, пред църквата. Никой поп не слезе да я пощади, господ не я изправи. Очите й се бяха врязали надълбоко в черепа, а косата й беше изтъняла. Пръстите й трептяха, когато листата на дърветата в парка се размърдаха. Тишината я беше подлудила. А самотата беше на път да я убие.
Един мъж седна до нея. Той беше от другаде. Беше чужд на това място. Не беше чувал за нея по новините и не беше чел за нея по вестниците и тя узна това само по погледа му. Усети силното му ухание на лавандула.
- Извинете, имате ли огънче? - попита я той. Не я попита 'как сте оцеляла' или 'защо не мърдате', не я питаше обичайните въпроси. Затова тя премести отмерено ръката си и поднесе запалката до него.
Заговориха се. Той говореше малко и пушеше много.
- Знаеш ли... - обърна се жената към него - На теб ще ти кажа. Ще ти кажа как оцелях. Оцелях сама. И знаеш ли кой ме научи да оцелявам сама? Една пеперуда.
Пресегна се и разкъса кожата си, точно там, между дробовете.
Разлетяха се стотици малки пеперуди. На всички посоки. Накрая остана само една. Оранжева. Мърдаше бавно крилете си, застинала на пейката.
След малко и тя си замина.

Лъв

Един път ме питаха
'Какво е да си лъв?' и си мислеха...Мислеха си, че щом си лъв си по рождение лош. Раждаш се лош и умираш лош.
Ама не е. ''Да си лъв е да си смел. Да си лъв е да водиш. Да си лъв е да изглеждаш като знаещ, но да си уплашен. И никой да не знае. Да не знаят колко те е страх. Само да си мислят, че знаеш какво правиш. И че ги водиш на по-добро място. Да знаят, да са сигурни, че ще ги спасиш.
Помня първия път, когато дойдох тук. Бяха на шест години. И съм щастлива да бъда друг човек. Благодаря ви, че ми позволихте да направя това. 
'Здравей' и 'Чао' са толкова сходни думи.
Лъвът не трябва да умира. За лъвът всички мислят, че е безсмъртен. Лъвът е герой. Да си лъв значи да си срещу всички, но и заедно с тях. Да си лъв е да делиш обществото. Да си осми месец значи да си прекалено добър, но и прекалено справедлив. Да си лъв значи да си красив. За да си лъв, трябва да си жесток. И лъвиците отбират хора, като с лупа. Търсят игла в купа сено. Да си лъв е да си единствен!''
Така разправяха.
Ама не е.
Да си лъв
е
да си
сам.

Синята мишка

Помня като седях на входа ти и пишех писмо до себе си.
'Страх ме е от мазета,' пишеше там, 'но от твоето не ме е страх. Там мога да седя и да спя с часове, дори без грам светлина. Мога да не ям и да не пия с дни. Само едно перо ми трябва и когато ме пуснеш от там, когато вече съм чиста...пред себе си...когато ми отвържеш веригите, а и като светнеш плахо малката лампичка, ще видиш, че съм изписала стените. Вярно, че ще са намазани с мастило и ще има отпечатъци от пръсти. Редовете и буквите няма да бъдат равномерни, нито лесни за разчитане, но за сметка на това ще са истинни. Знам, че теб това няма да те интересува. Знам, че няма да ги прочетеш а ще минеш върху тях с черна боя. Толкова черна, че и паяците няма да се виждат. А моето сърце, дето го извадих и го проснах на пода в мазето ти...то ще тупти кърваво червено в тъмнината и ще свети чак до Нотингам. Ще светне при Хелън и Ема, ще свети в гроба на Бен и в апартамента на Лесли. Ще свети навсякъде, моето сърце. При змиите в подземията и на дъното на морето.
Но ти не слизаш в мазето. Няма да чуеш сърцето, няма да видиш стените. Само ще ме развържеш и ще ме изхвърлиш. Тогава ще разбера, че съм умряла вече. И че съм труп. Ще лежа там, с празна гръд и ще дишам тежко, ама вече ще ми е късно да дишам. Ще се спънеш в мене и ще продължиш нагоре по стълбите. Ако огладнееш ще се върнеш и ще ядеш от сърцето ми, а мен ще ме ядат паяците и змиите. Така ще стане.'
После накъсах писъмцето на малки парченца. Половината го изядох аз, другата половина го дадох на мишката си.
Отворих вратата и полазих по стълбите, на четири крака, понеже не исках да се отдалечавам от земята. Бях сигурна, че гравитацията ще ми изиграе лош номер и ще припадна, ще разбия зъбите си на стълбите и наистина ще умра там. Затова лазех нагоре към теб.
В апартамента ти имаш една птичка. Една червена птичка, с малко сини перца на коремчето. Пее много красиво, но пее само когато има сняг навън. Когато е светло и топло, линее и грачи като гарга. Става тъмно червена а сините пера падат и ти ги чистиш от аквариума й. Държиш я в аквариум и не ми даваш да я пипам. Аз много време исках да я насъскам да изкълве очите си, но първо щеше да ми се наложи да дам моето едно око. Веднъж се опитах и оттогава спя с едно отворено око.
А ти така и не разбра, че съм пипала птичето.
Нямаше те у вас. Бръкнах в ухото си и извадих ключа за вратата ти. Отворих я бавно и чак като се свлякох на плочките пред огледалото ти, се изправих. Погледнах навън и видях, че без да искам съм донесла морето под къщата ти и сега целия блок се носеше по водата. Помислих си 'Дано някой няма морска болест'
Потърсих птичето, взех го и го прибрах в джоба си.
Мърдах ръцете си припряно и трудно влачех краката си, блъсках се във вратите. Не търсих друго, беше ме страх да гледам. Страх от мене, не от тебе.
Отидох в кухнята, бутнах кактуса ти от перваза, отворих прозореца и скочих. Паднах право във водата, но щом затворих очи, усетих, че пак съм на четири крака на земята.
Като се прибрах вкъщи, тъкмо да повърна писмото, усетих, че нещо мърда в джоба ми. Бръкнах и видях, че мишката ми е изяла птичето. Козината й беше посиняла.
Оскубах я и си направих рокля.

На кой път какво се прави?

В живота на човек има няколко пътища. С мостове помежду им. Първия са първите десет години от живота ти. По него те бутат едвам едвам. Той не зависи от теб. Зависи само от хората при които попаднеш. Тия хора не се избират. Някой друг ти ги избира. И това не зависи от теб, хората де. За всичко оттам насетне в първия ти път, можеш спокойно да обвиняваш само тях. Съди ги, бягай от тях, крещи, отлепи плочките в кухнята, викай, плачи, бягай докато можеш. Но повечето от нас не правят нищо през първия ни път. Седим си в количката, кротуваме си, бутат ни по хълма. Надолу, разбира се. Понеже име  по-лесно да ни бутнат по-надълбоко в ямата, отколкото да ни катерят нагоре. А и си казват 'Е, хайде, пътува за първи път, няма отсега да го катерим нагоре'. Накрая на първия ни път пътечката става доста стръмна и този, който ни бута изведнъж спира и ние направо напред с главата изхвърчаме от количката и трябва да се окопитим за секундите в които летим към дъното на гьола. Да се хванем за нещо или за някой, да си присадим криле или кой знае какво, само и само да не си разбием главите долу. Направо ни хвърлят. Без да питат, без да предупреждават.

И щом паднем долу, за наше съжаление, никой досега не си е разбивал главата. Всякак са падали, от всякаква височина, изхвърлени с различна сила, но никой не е падал. Там за първи  път почват да кървят. На първия път за първи път виждат кръв. И на всички главите им са разпорени като шарани готови да се напълнят с ориз, все едно че като се пресегнат могат да си опипат мозъка. Разпорени, казвам ти. И кървят, и кръвта им влиза в очите и са целите червени. И всички, всички в тоя гьол им се иска да умрат, ама понеже сме вече в ада, никой не умира. Всички кървим та знае ли се, ама никой не умира. Пъшкат, викат, режат си гърлата само и само да си сложат край на мъките. Накрая разбират, че вече са изхвърлени от количката и няма как да се върнат нагоре. Паднали са вече. Главата им щом е разпорена, разпорена е. Какво да се прави. 

Тогава всеки от тях става и тръгва. Тук започва втория път. Той е пътище. И води на няколко пътя. Десет години са ги возили и щом се осъзнаят и тръгнат нагоре, да изкатерят стените на гьола, тогава главите им като по магия зарастват. Разтворите се залепят и кръвта спира, попива в кожата им и само пръстите им лепнат малко. И те се гледат и се чудят какво става. Но продължават да вървят. 

Щом тръгнат на пътището, спомените и болката от пътя ги забравят. 

И така, това пътище води до няколко пътя. В зависимост от това колко дълбоко е била разпрана главата ти, толкова различни пътя има. На някои са им по два, на други двадесет и три. Тук сам избираш. Уж да избираш сам, ама се обръщаш назад да погледнеш как си изкачил ямата и виждаш от другата му страна хората дето са те бутали и хвълили там как стоят и те гледат и ти сочат накъде да тръгнеш.

Път е дали ще избереш по кой път да тръгнеш за себе си или за тях. Пътя от път тръгва.

Там не мога да определя кои са по-умни. Тези, които слушат ония дето са ги хвърлили в ямата или себе си. Но всеки намира накъде да тръгне. И тръгва за още десет години път. 

Там, на тоя път, който сам избереш трябва да вървиш или сред полета или сред огромни градове. Ама където и да си, около тебе ще виждаш простори на които висят хора. Човек за човек, защипани с щипки за пране, залепени по жиците, закрепени с какво ли не. Да висят един за друг. Там ако ти  хареса някой можеш да го погалиш по левия крак, да му откъснеш една мигла и да го вземеш със себе си. Да го закачиш за себе си. Но не взимай повече от двама, иначе ще ти натежат и ще останеш там. Няма да завършиш пътя си. Ще ти стане тежко от хората, които си взел и които се държат за тебе и ще трябва сам да се окачиш на простора, заедно с останалите. Да станеш като муха в паяжина.

Умните не искат никой да се държи за тях. Сантиментални глупаци като мен се въргалят в лепило и който видят си го лепват за гърба. Накрая падат и пропадат в земята, отиват право в Ада.

Ако съумеят да минат този път ги чака третия и май последен път. Излизаш от широкия път и отиваш на един съвсем тесен, където се срещаш с още един човек. И там трябва да се биете до смърт. Всеки от тях се среща с още един в последния път. Последния път е пътечка. И там ако не си разпорите главите пак, директно падате в дерето, понеже пътечката е тясна и там си умирате. Със сигурност единия ще даде фира. Затова, ако имаш дори най-малки съмнения, че ще бъдеш победен, заложи парите си на другия. Така поне тях няма да изгубиш.

Че ще умреш, то се знае. И без това четвъртия път е изненада и пак лягаш на количката.

От мен четири съвета - на първия ти път се смей силно, така че да те чуват всички други на всички други пътища по света; на втория ти път удряй колкото по-силно можеш и викай с цяло гърло, не отстъпвай своето и не взимай никой със себе си; на третия път вземи с тебе тоя, който ти е отредено да убиеш; на четвъртия, скочи от най-високото място, което можеш да намериш...от там се умира. Обещавам.