Шаран в тинята?

Сядаш в пясъка.
Дъвчеш лукчета.
Гледаш как приятелите ти потъват в морето.
И то дори не ги завлича...те просто вървят.
Вървят към дълбокото, към пропастта.
Пропаст, която не виждаш,
понеже е под вода.
И можеш само да си въобразяваш
колко е дълбока
къде е
каква е
какъв цвят е
къде отиват те.
Хората, които усещаш по-силно от крайниците си.
Хората, които обичаш три пъти по-силно от себе си.
Хората, за които си изписал всяка дума, която си чул.
Гледаш ги как потъват по желание.
А ти стоиш уплашен на брега и ровиш с пръсти в тинята
като...шаран сигурно?
Потиш се и смърдиш на тъга
гледаш ги как си заминават и дереш кожата си.
Като гладен звяр
гладен за любов, толкова гладен
че се опитва да се нахрани сам.
Гледаш жената, която обичаш как става на балончета кислород
под водата.
Гледаш мъжа, който спаси живота ти
как сам се убива.
Гледаш великата ти граница как
потъва у вода.
И стоиш и пищиш с цяло гърло на брега.
Но не припарваш до водата.
Защото винаги ще се държиш за дърветата
и нищо в тялото ти няма да приеме морето
като част от теб.
Морето не е семейство.
Но взе семейството ти.
Шибан страхливец,
заровен в тинята на брега,
не заслужаваш дори смъртта си.
Глупак.