Истината на Саит Бюла

Стоях на спирката на автобуса и зяпах минаващите коли с умиление. В този момент единственото, което ми се искаше беше да има някой, който да ме закара до вкъщи. Или пък сама да мога да се закарам.

Спирката на която чаках този следобяд беше близо до метрото, но за жалост, то не ми вършеше никаква работа и ми се налагаше да се забавлявам само с хората, които чакаха заедно с мен. Асортиментът от герои с който разполагах не беше никак богат. Състоеше се от няколко прегърбени старчета, които пушеха цигари без филтър, две жени, една от които с ужасно грозна чанта на черти и един мъж, за когото си струва да пишеш. А именно Шарлатанинът Саит Бюла. Седеше на тясната метална пейка сред обикновените хора и изобщо не се вписваше в цялостната картинка. Носеше черен панталон с ръб и остри официални обувки. Шлиферът му, също черен, стигаше почти до коленете, а на лявата си ръка беше сложил тънка кожена ръкавица, пасваща като отливка. Кожата му, или поне частите, които бяха на показ, беше мургава, но някак си лъскава и блестяща. Носът му беше прав и дълъг, хвърлящ сянка върху сериозната му уста, опъната в къса черта върху какаовото му лице. Под очите му се виждаха големи, черни торби, които помрачаваха още повече видът му, но очите му…очите му бяха най-проницателните очи в които някога сте гледали. Петролено сини и бездънни. Но не от онова бездънно в което ти се иска да гледаш с часове, а от онова бездънно, в което те е страх да погледнеш. Врязани в лицето му като стъклени топки, те му придаваха излъчването на магьосник. Измамник, мошеник, но такъв, какъвто би се радвал да те обере. Въртяха се бавно и оглеждаха тълпата, притваряйки големите подути клепки.

Саит Бюла беше известен в целия град с мръсотиите, които правеше на хората и начините по които си изкарваше хляба. Макар на много от нас да ни беше неясно какво точно прави, за да раздразни така заобикалящия го свят, частите от живота му, които бяха огрени от светлина не бяха такива, които бихте разказали на децата си. Аз лично не вярвах на глупостите, които ми говореха, но сега, имайки предвид липсата на каквото и да е друго забавление, ми оставаше единствено да преразгледам онова, което знам за живота му на ум. Никой не знаеше какво точно прави, но всички знаеха за шатрата му в центъра на града. Голяма тъмно червена палатка, опасана с мигащи лампи, в която той приемаше ‘клиентите си’, от където те излизаха огорчени и онемели от ужас. После всички се насъбираха около тях и ги разпитваха какво толкова им е сторил, а те просто клатеха глави и казваха, че им е показал смисъла на живота или нещо такова. Цялата тази магия и мистерия, която забулваше Бюла се дължеше на семейната му история. Хората твърдяха, че в кръвта на семейството му, от бащина линия, се носела някаква сила, която само те владеели. Нещо невиждано от човечеството досега, което било толкова могъщо, че хората не можели да го понесат, но все пак се връщали за още. За мен това си бяха врели некипели и единствената сила, която Саит имаше беше да пребърква чантите на клиентите си. Но разбира се не всеки беше на моето мнение, особено откакто вкараха бившата му жена в лудница. Разправяха, че той решил за пръв път от години да повери великата семейна тайна на някого, но в момента в който обяснил всичко на жена си, тя полудяла и се опитала да го убие с някаква ваза, която по-късно сложиха в малкия музей до районното на града, като експонат. Според мен жената си беше побъркана от преди това. Купуваше си по осемнадесет пакета супа на прах в магазина и после на паркинга си ги изсипваше направо в устата.

Както и да е. След злопулуката със съпругата му, Саит се бил преместил да живее в малка къщичка в гората. Колиба, без ток и вода, която вероятно по магически начин се преобразявала в къща с басейн и собствен банкомат нощем. Както вече казах – врели некипели. Изумително е как човекът успяваше да подържа имиджа си и да не удря в лицето всеки, който го помоли за ‘едно късо трикче’.

Аз обаче, преосмисляйки цялата ситуация, се почувствах изненадващо заинтригувана. Исках да разбера какво толкова е това, което казва на хората и как така успява да ги обере всеки път, толкова много години подред.

Като автобусът дойде, той ми направи място на опашката, а аз само го изгледах пренебрежително. Без малко да си цапардосам главата в сака на човека, който се качваше пред мен. Саит се изхили тихичко и каза нещо от рода на ‘Пази се де’.

***

Още на следващия ден, рано сутринта, вече тичах към шатрата му в центъра на града. Палатката беше опъната, както винаги и пердетата не помръдваха. Когато влетях вътре една свещичка угасна и чух сподавен крясък от края на стаята.

- За бога, не виждате ли разписанието? – подвикна Саит и бутна кафеварката на земята, а черното кафе се изсипа върху килима на голяма плътна локва.

- Извинете ме, мислех, че сте винаги тук и… - обърках се от видяното. Великият шарлатанин, магът Бюла, онзи, който даваше смисъл на празните хорски животи…имаше разписание. Като някакъв лавкаджия. Правеше кафе в шатрата си, все едно му беше някакъв офис. Прииска ми се да го наругая, но замълчах.

- Какво искате госпожице? Разделили сте се със съпруга си или пък не можете да намерите такъв. Загубили сте пътя към кариерата или някой близък е починал? – започна да гадае и да мята ръце. Седна пред една голяма маса застлана с обикновена зелена мушама и обърна две тестета карти Таро. После започна да дрънка върху тях с някаква гривна с висулки и да ги пръска със сок от касис или нещо такова.

- Нищо подобно. Искам само да разбера какво правите на хората, за да говорят после така за вас.

- Разбирам, разбирам. – кимна ми Бюла и махна с ръка към себе си, - Ще гледаш. Можеш да останеш в шатрата ми колкото време поискаш, да гледаш всеки мой сеанс, докато не прогониш неяснотата от ума си.

Отначало се поколебах, но после се сетих, че работя само част от дните в седмицата, а през останалите мога да идвам, за да слушам Саит и неговите клиенти.

И така, в сряда, четвъртък и неделя отивах в шатрата сутрин и си тръгвах чак вечер. Някои дни беше претъпкано с хора, други едвам се събираха пет шест човека. Аз само ходех напред назад, палех благовонните клечици и сипвах кафе.

Обаче всеки път, щом седнех на креслото в края на стаята и се загледах в поредния сеанс, очите ми се затваряха и аз…заспивах. Сънувах приказни градове направени от злато, хора с огромни стъпала, които тъпчеха фасове лъкистрайкс и коне, които препускаха върху океана. А събудех ли се, виждах само как поредният мъж или поредната жена затулва лицето си с ръце, клати неразбиращо глава или ругае докато излиза през пердето. Саит Бюла се обръщаше към мен, разтягаше лицето си в грозна усмивка, а очите му пронизваха моите с някакво стяскащо спокойствие. В началото си мислех, че е защото съм уморена от нощните смени, но после започна да става плашещо.

- Съжалявам, че пак заспа. – каза ми веднъж след като се събудих след сеанса с госпожа Мъги, - явно за теб съм прекалено скучен. – после запали пурета и подхилквайки се излезе пред шатрата да пуши. Излязох веднага след него. Поисках обяснение за случващото се и даже размахах пръст под носа му, за да е сигурен, че не се шегувам. Той пак само разтегна бузите си в онази ужасна усмивка и обърна глава към мен.

- Ти не искаш да знаеш, миличка. Ти не си направена, за да чуеш истината. И това е добре. Никога няма да се добереш до корена на живота си, никога няма да знаеш защо си тук. Ако това не е магия, какво е тогава? – наклони глава настрани и си дръпна от пуретата. А когато издиша, димът излизаше от устата му в продължение на поне двадесет секунди, докато не обгърна тялото му. Когато димът се разкара, Саит Бюла беше изчезнал завинаги, както и моето желание да разбирам каквото и да било.