Рами Разказвача

 - Омръзна ми да овековечавам чужди хора. Пиша за хора, които никога не съм срещала или за хора, които съм виждала по веднъж-дваж. Пиша за непознати и крайно познати, чиито ириси знам като дланта на ръката си. Пиша за всички вас, но никой не писа за мен. Щом получиш разказ, поема или книга, ставаш безсмъртен. Има те черно на бяло, доказателство за съществуването ти, кичури от косата ти, думи, които казваш по неправилен начин, нокти, сълзи, смехове. Опърпани недоживени спомени. Адовете през които си минал. И дори този разказ да се затрие, ти знаеш, че някъде там ще има останки от теб в нещо друго, нещо неживо. Човек затворен в букви. Не е ли изумително това?...

Мая говореше вече двадесет минути. Стоеше на сцената, а ръцете й трепереха, но май само аз го забелязвах. След всяко изречение преглъщаше, а чашата вода на ниската масичка до нея стоеше недокосната. Беше много притеснена и нямаше намерение да пие вода на сцената, сигурно си мислеше, че ще се задави. Хората, които трябваше въодушевено да слушат речта й, само седяха по масите и пиеха мартини, блееха в тавана, шепнеха си или нетърпеливо включваха и изключваха телефоните си. Не им беше интересно. Нормално, за тази вечер се бяха появили поне десетина жени, всички със сходни виждания за недооценените им писателски напъни. Аз стоях на най-задната маса, обхванат в тъмнина. Пиех наливна бира, нищо, че заведението беше по-класическо. Тя очакваше да си поръчам вино или шампанско, както направи Нора до мен, но аз предпочетох да не се оливам. Мая само буташе очилата си нагоре и повишаваше тон на излишни места. Отвътре гореше и думите й бяха пламенни, но обвивката не го издаваше. Дребно момиче с големи очила и бледа кожа. Нищо, което да хване окото.

Към края на речта вече дори аз не слушах. Накрая завърши задъхана и всички изръкопляскаха, по-скоро от облекчение. После продължиха да пият мартини и да си говорят.

- Това е понеже съм жена. Знам го.

- Защо пък понеже си жена? – попита я Нора. Вече бяхме на път за квартирата. Улицата беше влажна и джапахме в големи локви кал.

- Никой не приема жените на сериозно. Дори да си най-великата писателка, никой няма да те чете, защото си жена. Хората знаят, че за жените се пише, но жените не пишат. – отсече Мая. После млъкна и тримата вървяхме в тишина до квартирата. На мен ми беше на устата да я наругая, но си замълчах.

Вечерта ядохме претоплени макарони и гледахме някакво предаване за здравословно хранене по телевизията. Нора беше платила кабелната и можехме да се радваме на седемдесет и пет канала шест дни в седмицата. На седмия ден телевизора си почиваше, понеже беше почти избушен и точно в неделя отказваше да ни удостои с вниманието си.

След това веднага си легнахме. Мая тази вечер не написа нищо, но остави листята с разказите и поемите си на бюрото, разпиляни, все едно беше търсила нещо. Двете с Нора отидоха в другата стая на двуетажното легло и си легнаха, а аз останах да спя на дивана в хола. Дълго мислих за думите на Мая и за публиката, и за мартинито. Чудех се дали е права. Към един часа станах да си сипя прясно мляко. Като се върнах видях, че прозорецът на стаята ми е отворен. Беше Рами Разказвача. Знаех, че е някъде там, затова просто седнах на дивана, завих се и зачаках.

След броени минути Рами излезе иззад бюрото. Голямата му сянка с дълги крака се понесе към листовете на Мая. Той седна тежко на стола, без изобщо да се обръща към мен и зачете. Ту се смееше, ту се мръщеше, дори смачка няколко листя на топка и ги хвърли през прозореца. Той идваше всяка вечер да чете разказите на Мая. Поправяше ги или ги оставяше така, както са. Понякога си пускаше телевизия и протягаше ужасяващо дългите си крака на бюрото й. Понякога си носеше храна и ядеше там. Никога не ми обръщаше внимание. Ръцете му бяха дълги и тънки, а пръстите кокалести. Торсът му беше неестествено широк, а на височина беше около два метра. Направо не ми се вярваше как се провира през рамката на прозореца. Гласът му беше дрезгав и режеше тъмнината като с нож.

Същата вечер стигна до речта на Мая, която беше прочела преди няколко часа. Зачете я на глас, а аз стоях вцепенен и го слушах. Дългите му пръсти потрепваха над тънката оризова хартия. Чух всичко от първата до последната дума. А и го разбрах.

После Рами стана с дългите си кокили, провря се през прозореца и изчезна в тъмнината.

На следващия ден с часове си мислих дали ако Мая имаше дълги крака, широк ханш и беше прилична на чудовище, хората щяха да я слушат. През идната седмица аз и Нора ходихме с нея на няколко сбирки на неиздавани писатели. Докато Мая четеше всички въртяха очи и въздишаха, бях убеден, че някои дори не чуваха тънкото й гласче.

‘ То е така ‘, каза ми Рами вечерта ‘ ако не заставиш хората, няма кой да те слуша’.