Късметът на нещастника

Вървях по улицата бавно и си мислех дали наистина съм такъв карък какъвто си въобразявах, че съм. Имам предвид, в първи клас всички ме изпреварваха на опашката за купони. После във втори, независимо от това колко хубаво рисувах, винаги се появяваше някое азиатче, което да е по-добро от мен. После в трети така и не получих геймбоя за който толкова молих майка ми. И така в четвърти, пети, шести и пр. До днес.

А сега вече съм на двадесет и шест години, може да се каже, че дори съм мъж на средна възраст. (Но имайки предвид късмета ми, сигурно ще умра преди да навърша четирийсет, така че съм дори малко над средната си възраст) По някое време, когато станах на деветнадесет, реших, че мога да стана журналист. Бях наистина уверен в себе си и чичо ми ме подкрепяше много. Започнах да следвам журналистика в градския университет само заради него. Той наистина се надяваше да успея в това и по семейните срещи не спираше да разправя на останалата част от семейството, че имам усет за новините и пръстите ми били направени да пишат по клавиатура. Аз самият не бях на това мнение, зашото последната свястна клавиатура, която бях пипал беше онази в компютърния клуб пред дома ми. По някое време започнаха да ме гонят от там защото без да искам завирусих един от компютрите им. Но както и да е.

Приеха ме в университета. Не гонех Йейл, или Харвард, просто защото знаех, че нямам никакъв шанс да ме приемат там. Бях мързеливо копеле и дори да ми се беше случило някакво чудо и изневиделица да бях станал гений, дипломата ми беше толкова трагична, че нямаше да успея да променя нещата каквото и да направя. Пък и аз не исках да ходя по елитни университети. Щях да се чувствам изоставен и не на място. Хората там бяха наистина умни. Е, или умни, или с много пари. Аз не бях нито умен нито богат. Нямах шанс да намеря сродни души там, а мен хората ме правят човек. Аз смуча от късмета им като самодива, която смуче красотата на някое девствено момиче. Обичам да се заобикалям от лъчезарни и непресторени хора.

Та, така, започнах да следвам журналистика и нещата наистина се получаваха. Вярно, че не бях от най-добрите в класа, но имах и своите проблясъци. За пръв път в целия ми живот си мислех, че съм намерил призванието си и наистина мога да постигна нещо с това. Дори по някое време, когато си легнех вечер, си представях как съм главен редактор на някое хитово списание в Ню Йорк или Лондон, или някой друг там…голям град.

Един ден като излизах от унивеситета, чичо ми беше дошъл да ме посрещне. Не се бяхме виждали от доста време, понеже него го пратиха на командировка от работата (за протокола, за разлика от мен, той беше голям късметлия и работеше свястна работа). Беше спрял мини купъра си от другата страна на улицата и отваряйки вратата веднага се усмихна. Явно се радваше да ме види. Тогава го блъсна един камион.

Стоях там и си мислех ‘Боже, как може да съм такъв карък’.

До ден днешен си спомням как машината завлече тялото му и аз просто си стоях там, вцепенен. Реално погледнато, така или иначе нямаше какво толкова да направя. Бях безсилен.

А с безсилието лесно се свиква. Каръци като мен са безсилни толкова дълго време, че един ден безсилието става основното им качество. Или липсата на такова.

След като чичо ми умря, аз зарязах журналистиката и останах с полу-завършен университет, което, учудващо, не върши никаква работа при изграждането на кариера. Това, което ми остана от висшето образование беше една почупена пишеща машина и бележките, които хвърлях по Стив Лейковски, който седеше на пъврия чин. Много ми се искаше с него да станем приятели. Той ми се струваше като истински човек, а такива рядко срещах. Всеки път като едно от хартиените топчета се удареше в рамото му, той го взимаше, разгръщаше го, прочиташе съдържанието, а после се обръщаше с най-раздразнения поглед и го мяташе обратно.

Един ден събрах смелост да го питам какъв му е проблема с мен и защо отблъсква всеки мой опит да бъдем приятели. Едва ли не, защо не е поласкан, че карък като мен иска да не го мрази.

- Защото, МакКинли, ти си най-голямото мрънкало, което някога се е раждало на тази земя. – отвърна ми съвсем искрено той. – Може би ако за един момент от живота ти си изровиш носа от калта на собственото ти, измислено нещастие, ще можеш да видиш колко много възможности има около теб. Но ти просто си свикнал да си тъжен и досадно негативен, а и това ти е удобно, нали така МакКинли? Ти просто искаш да бъдеш нещастен. Ти си едно отровно копеле МакКинли, едно много отровно копеле. – после се обърна и клатейки глава си излезе. От тогава никога вече не му проговорих.

Сега вървях по мократа от дъжда улица и думите на Лейковски кънтяха в главата ми. Години по-късно, все още ги чувах и въпреки това…все още си мислех как може да съм такъв карък. Нямаше да го променя. И това май…наистина ми харесваше. Бях щастлив със собственото си нещастие.