Харпър и Паркър

Паркър стоеше на дървения кей на езерото и клатеше краката си от ръба. Слънцето огряваше по ситните вълнички на водата и блещукаше в бистро сините му очи. Беше обул старите сандали на брат си, които му бяха малко малки, но вършеха работа като за разходка в калта. Ветрецът полюшваше русата му коса и той често отмяташе дългите кичури от лицето си. Беше още рано и водата бе студена, но той свали сандалите и опъна краката си, така че пръстите му да я докоснат. После я разплиска леко, сякаш разбутваше сутрешния студ наслоил се по повърхността.

- Паркър, ела! – викът се чу зад гърба му и изкънтя чак в отсрещната борова горичка.

- Какво има Харпър? – обърна се рязко той. Погледът му проследи вика до една малка дървена хижа съвсем наблизо до брега. Там, на верандата стоеше босо момиченце на неговата възраст, около осем-девет годишна, с дълга руса коса, която влизаше в устата й и се заплиташе в малките червени обеци, които беше закачила на ушите си. Беше се загърнала с някакво шарено пончо, което очевидно не беше нейно и явно тъкмо ставаше от леглото.

- Закуската! – нямаше нужда от повече думи. Паркър обу сандалите и се затича обратно към къщата. Като влезе вътре го лъхна приятна миризма на палачинки и пържени яйца. Набързо изми ръцете си и седна на масата до Харпър. Тя вече беше свалила пончото и сега наливаше сок в чаши, които една много приятна на вид червенокоса жена, на средна възраст оставяше на масата.

- Как си тази сутрин Паркър, поплува ли вече? – попита го тя и разроши косата му.

- Не още, госпожо Купър, водата е прекалено студена. – отвърна момчето и веднага след това набута в устата си цяло яйце.

- Добре, мисля да отида да проверя какво става по другите хижи, все пак състезанието наближава. – провикна се годпожа Купър, която вече беше в коридора и нахлузваше ужасно изглеждащите каубойски ботуши с дупки, които явно имаше намерение да разходи.

- Чао мамо – обади се Харпър докато се стараеше да не изпусне препълнената чаша.

В другите хижи бяха останалите деца от випуска на Харпър и Паркър. Всяко лято правеха нещо като ежегоден маратон на езерото в близост до града. Имаше състезания по тенис, по волейбол, по плуване и дори по ядене на пай. В началото на тази традиция, старата директорка на училището им не искаше да я поддържа, защото карало децата да стават агресивни и да мислят само за победа. С времето, оплакванията й се изгубиха сред виковете на десетки екзалтирани родители при вида на дечицата им, които печелеха огромни пакети чипс и пластмасови медали, само защото са скочили в някакво си езеро. Хората просто искаха да бъдат горди.

Но Паркър и Харпър не бяха такива случаи. Те двамата бяха най-добри приятели още от малки. Училището просто беше общ интерес. С или без него, те оставаха неразделни и отдадени до безумие във всяко тяхно начинание. Влизаха заедно и излизаха заедно. Това се беше превърнало в нещо като мото за тях откакто Паркър влезе в колата на баща си заедно с Харпър, за да минат заедно през автомивката с големите четки.

Както тогава, така и сега, те щяха заедно да участват в състезанието по плуване и нямаше кой да ги спре. Бяха решили, че ще се научат да плуват в пълен синхрон, така че да финишират заедно и да им позволят да си поделят наградата. Последния месец бяха тренирали упорито и сега се движеха почти като сиамски близнаци.

- Вълнуваш ли се Харпър?

- По-скоро съм втрещена от страх. – отвърна Харпър и оправи косата си.

- Всичко ще е наред, обещавам. – щом Паркър обещаеше нещо на Харпър, той го спазваше. И тя знаеше, че всичко ще бъде наред.

Пет часа по-късно, които, впрочем, минаха неусетно, всички родители, учители и деца от хижите се бяха събрали пред езерото за дългоочакваното състезание по плуване. Имаше около три категории от различни възрасти зъзнещи хлапета и развълнуваните им родители, които явно нямаха търпение да използват фотоапаратите си със светкавица. Харпър и Паркър стояха близо до кея и си удряха шамари с цел да се постоплят, а и да се ‘вкарат във форма’, както твърдеше Паркър.

Учителката по физическо даде знах на децата от осем до девет годишна възраст да се наредят на стартови позиции. Харпър и Паркър застанаха един до друг и поеха шумно въздух.

- Извинявайте госпожице Купър, но не можете да участвате. – някой сложи топлата си ръка на рамото на Харпър и я отдръпна. Беше учителката. – Изчакайте реда на момичетата.

Тя се обърна и забеляза група момичета, които стояха отстрани. Погледна отляво и отдясно и забеляза, че на стартовите позиции има само момчета. Паркър изправи рязко гръб.

- Но как така? – възроптя той – Съвсем спокойно можем да участваме всички. Ние тренирахме заедно. Трябва да плуваме заедно. Всичко правим заедно.

- Съжалявам господин Уилсън, но си има правила. – каза учителката с мек глас и се върна на мястото си, чакайки Харпър да се отдръпне.

- Сега какво правим? – прошепна Харпър в ухото на Паркър докато дърпаше косата си. Беше притеснена и чувството да остави най-добрия си приятел в някое толкова важно за момента начинание изобщо не й харесваше.

- Сега…импровизираме. Както винаги.

Чу се пукване и всички момчета скочиха във водата, но понеже нашите двама герои бяха решили да импровизират, скочиха заедно. Във водата настана страшна суматоха, защото очилата за плуване на Паркър се изхлузиха и се закачиха в крака на момчето до него.  В бъркотията от крака и ръце, Харпър се нагълта с водата от езерото и удари едно от момчетата в зъбите с лакът.

По някое време и двамата ни герои се озоваха под водата. Седяха и се гледаха а кръвта от разбитата уста на непознатото момче се наслояваше в езерото на големи червени облаци. Паркър изпускаше големи балончета с присвити очи и издути бузи. Беше му забавно. Той се забавляваше от такива неща. Стояха под водата, гледаха се и Паркър беше готов да прихне от смях, а Харпър едвам задържаше въздуха си, но все пак отказваше да подаде главата си над водата. От части защото той беше още под нея, от части защото знаеше, че е сгазила лука. В такива моменти разпознаваш приятелството.

***

- Паркър, ела! – чу силния вик зад себе си. Стоеше на кея бос, обаче не докосваше водата. Вече някак си нямаше нужда да влиза в досег с нея. Беше живял под водата толкова време, че я усещаше как блика във вените му вместо кръв.

- Паркър! – викът се повтори, вече по-настоятелен. Слънцето залязваше и скриваше рошавата си глава в ситните езерни вълни. Отразяваше се в очите му. Гората не се беше променила, нито водата. Нито дори кея.

Обърна се и Харпър пак беше на верандата. Боса, само че много по-висока от преди. Косата й беше подстригана на къса черта, но все още криеше в себе си цветовете на житните класове. Шареното пончо вече го нямаше.

И двамата бяха завършили училище и вече никой не идваше в тези хижи, понеже състезанията вече не се състояха. Родителите на учениците бяха отишли по старчески домове, а дечицата, които едно време се плискаха в езерото сега гонеха кариера. Харпър и Паркър понякога се връщаха, само за да си починат от шума и да послушат шепота на гората и водата още няколко дни. Смятаха това място за много специално и все намираха време да се върнат.
Когато Паркър се появи на верандата, Харпър стискаше телефон в ръката си и пружинираше нетърпеливо на пръсти.

- Паркър, мама е починала. – каза и млъкна. Помълча няколко секунди, с изпънат гръб и стиснати устни. Но изведнъж се смали и се превърна в онова малко объркано момиченце от състезанието по плуване, скрито в косата си, с огромни изцъклени зелени очи. Пребледняло и уплашено, безпомощн. Онова момиченце, което търсеше Паркър и имаше такава отчаяна нужда от неговата помощ. Онова малко момиченце, което не можеше да се справи без него.

Той просто я прегърна и зачака да се разплаче, но тя така и не се разплака. Знаеше, че това е кръговрата на живота и сълзите няма да променят нищо. 

- Всичко ще бъде наред, обещавам. – каза й, макар че сам не беше сигурен в това. Майка й се беше грижила за тях от години и внезапното й изчезване щеше да наруши режима им на живот драстично. Въпреки това го каза.

- А сега без нея…какво правим? – попита Харпър.

- Сега…импровизираме. Както винаги. – Отговори Паркър и се усмихна. Вярно, че този път не му беше никак забавно, но знаеше, че вече той е отговорен. Не бяха в спокойната и топла, стегната прегръдка на езерото. Не бяха защитени от шумовете. Не бяха предпазени от детството. Бяха хвърлени право върху улицата на живота, ей така, изтърсени там, по средата на асфалта.

Влизат заедно и излизат заедно.

В такива моменти разпознаваш приятелството.