Топка косми

‘ Приеми го, Роналд. Тя няма да се върне. Не те обича вече. Спри да гледаш залеза и да я рисуваш, спри да пишеш поемите си за нея, спри да й пращаш цветя, спри да й напомняш за съществуването си. Приеми го. Дори да окъсаш всяко лале останало на планетата и да го хвърлиш по нея, тя няма да те погледне със същите очи, с които те гледаше преди половин година. Време е да се изправиш на крака и да се погледнеш в огледалото. Спри да ревеш като някое малко хленчещо бебе, което току що се е насрало и няма кой да му смени скапания памперс. Не се дръж като копеле. Не си такъв. Познавам те от години и си минавал през какво ли не, по дяволите Рон, баща ти имаше рак и ако не беше ти може би нямаше да се излекува. Съжалявам, че напомням това, но е добре да си припомниш кой е шефа на мизерния ти живот. (Това си ти, за протокола) Не ми се прави на жертва и забрави тази жена. Откачи всяка снимка от стената й и вместо това вземи закачи някой план за действие, понеже ако продължаваш така, скоро няма да имаш дори свястна работа. Никой не е длъжен да ти търпи детинщините. Тази жена няма чувства към теб, край, всичко свърши, събуди се най-накрая. Спри да чакаш, Роналд, глупак такъв, спри да чакаш и върви на някъде.

П.П.: Връщам се след половин месец и ако до тогава не си се оправил, заклевам се, ще счупя всяка костичка в тялото ти. ‘

Така пишеше в писмото. Накрая беше подписано ‘с любов’…каква ирония. Беше от брат ми. Той понякога ставаше много критичен, но не можех да го виня. Лазех му по нервите от години и винаги е мразел да ме вижда в това състояние, в което бях попаднал сега. Сгънах малката хартийка на четири и я прибрах в едно малко чекмедже на бюрото ми. Обърнах глава към прозореца и обходих с очи десетките снимки опасващи рамката. Всичките на един и същи образ. Приятна на вид жена с меки черти и ясно изразени скули. Малко крив нос, лешникови очи и тъмно кестенява коса. На някои криеше лицето си с ръце, на други се смееше. На трети правеше нещо или припряно записваше някакви номера в тефтерче. Тя обичаше да пише в това тефтерче. Пръстите й бяха дълги и тънки, а кожата леко бронзова. Не носеше почти никакъв грим, а лицето й сияеше дори на черно белите снимки.

Фотографиите бяха различни, но на всичките я обичах еднакво.

Това беше бившата ми съпруга, Айлийн Ансън. Невероятна жена, която съжителстваше с мен в продължение на десет години и половина и с която съобразявах всяко мое движение…но това е минало време. Бяхме привидно щастливи, но изведнъж тя реши, че съм виновен за трагичната смърт на братовчедка й. Стана навъсена и усмивката й напълно изчезна, не че преди много се смееше. След погребението започна да удря мухите вкъщи с електрошок и да ходи на лов с дядо си. Първо носеше малки пъдпъдъци, а един ден разбрах че е простреляла елен. Преди инцидента я беше страх да стъпче дори мравка.

Ставаше все по-навъсена и крещеше по неодушевени предмети. Веднъж докато чистеше, счупи вазата, която майка ми ми беше подарила и поряза ръката си. Аз скочих да я превържа и се опитах да не се разрева, защото това беше единственото важно и скъпо нещо, което съм получавал от роднина.

- Ти какво, сега ще ме гледаш накриво за тъпата ваза ли? – само каза тя и ме стрелна с най-ужасния поглед, който съм виждал. Тогава си знаех, че е обезумяла, но въпреки това щях да го понеса. Не казах нищо, а само превързах ръката й.

На следващия ден като се събудих, вече се беше изнесла. Беше оставила бележка на кухненската маса, че заминава за Залсбург и иска да остане сама за дълго време. Да се научи да свири на пиано и да яде свежи плодове и зеленчуци. Сметнах, че е добре за нея и не й се обадих повече. Пратих й по пощата документите за развод.

После изпаднах в тежка депресия и се затворих вкъщи. Спрях да ходя на работа, а брат ми постоянно ми пращаше писма от Аржентина и ме заплашваше, че ще дойде и ще ми оскубе косата ако не се стегна. А аз бях облепил стените си с нейни снимки. Само ревях и гледах през прозореца, по цял ден. Слушах някакви шантави песни и обикалях в кръг около кухненската маса. Бях сложил бележката в рамка и я гледах вместо телевизия. Тотално бях изперкал. Нямах идея какво да правя. Говорех си сам и усещах страшна болка право в гърдите. И това продължаваше вече половин година.

Щом прибрах поредното писмо от брат ми, легнах по гръб на леглото и се взрях в някаква топка косми залепена на тавана. Стоях там и я зяпах и си мислех ‘Мамка му, как се е озовало това чак там горе?’ Бях чист човек и по пода нямаше и прашинка, та ми беше трудно да повярвам, че съм качил някаква топка косми на тавана и не съм я изчистил. Космите бяха дълги и тъмни, а моята коса беше светла, почти рижа. Май че бяха нейни. ‘Как за бога е залепила топка косми на тавана?’

Гледах я още известно време и после извърнах глава. Имах чувството, че ще се отлепи и ще падне право в устата ми, а аз ще се задавя и задуша с нея. Щеше да ме убие така или иначе.

И като лежах настрани си мислех…какъв е смисъла на това. Живееш добър живот, не пушиш, не пиеш, държиш се добре с родителите си, учиш, късаш си задника от работа. Посещаваш баба си от време на време в старческия дом, участваш в разни инициативи. Ходиш по разни уроци, гледаш да научиш немски възможно най-бързо. Не се хвалиш на колегите си, макар вътрешно да знаеш, че си по-добър от тях. Намираш си съпруга и посвещаваш всеки миг от живота си да планираш какъв да бъде следващия ти компромис спрямо нея, вярно, грешиш понякога, все пак и ти си човек. Но въпреки грешките, си безупречен. Обичаш я безумно и се грижиш за щастието ти. А тя един ден просто откача и решава да те напусне, без изобщо да се интересува, че може би ще убие и последната ти останала надежда в света. И по дяволите, кучката дори не се беше постарала да си събере косите от апартамента ми. Тогава се замислих дали някъде не е завряла някоя стара използвана четка за зъби и това ме отврати до безумие.

 Взех прахосмукачката и изчистих косата от тавана.

После свалих всичките й снимки, а бележката й, закачих на дъската за дартс. На следващия ден си хванах самолета за Аржентина. Щях да отговоря на писмото на брат ми.