Гарибалди и София

Вървях по София години след като вече се бях преместил да живея в Англия. Прибирах се за седмица или две, не толкова за да видя стари приятели, а повече да видя старите сгради. Улиците. Петте кюшета, рейсовете и тъй нататък. Преди да отида на другия край на Европа, София ме очароваше само в редките майски вечери, в които уличните лампи осветяваха лъвов мост, а сенките криеха проститутките и полу-умрелите наркомани. През Май и дори през части от Юни, София беше град мечта. Поне за мен. По време на тия месеци, в София миришеше на пролет, на люляци и на пропукващ се асфалт, от който не излизаха умрелите катаджии, а порастваха дръвчета и се режеха панделките на магистралите.
Сега, противно на очакванията, беше късния Август и аз си бях дошъл до родния град, за да почета рождения ден на сестра ми. Която, впрочем, живееше в Трявна, но аз така и така бях долетял до тук, не виждах причина да игнорирам павираната стара дама, а именно София.
В България жегата е неумолима, особено в късното лято, когато улиците са с цвят на вкисната праскова и всичко мирише на слама. Излезеш ли навън си труп. Тоя вятър, дето клати липите е само за залъгване - усеща се като сешоар. Но аз го харесвах, бях му свикнал. Така и така в Англия все валеше, та сега исках да си припомня как вонеше потта ми. Ходех по улицата същата вечер, а зад гърба ми се вдигаше Съдебната палата с двата лъва отпред. Една моя приятелка, като беше в десети клас обичаше да казва 'Единствената смелост на българите, е да си сложат лъв на герба.' Аз схващах какво има предвид, но не разбирах от какъв зор го говореше. А пък и тя не го казваше пред всеки, а само пред тия, които не бяха националисти и можеше да им промие главата с нейните приказки. Както и да е.
Като малък идвах и всеки път карах баща ми да ме качва по лъвовете, но той винаги разправяше, че хората трябвало да си знаят границите. До ден днешен нямам идея какво е имал предвид.
В дясно се ширеше булевард Витоша, с жълтите павета и кривите масички. Естествено, беше оживено, както всяка вечер. На булевард Витоша се събираше утайката на цяла София да пие прекалено сладко кафе и да си говори за политиците. Аз там много рядко ходех, а като ходех, то беше или защото някой ме кара, или за да стигна до НДК по-бързо.
Както и да е. Продължавах напред. Имах си цел. След това улицата кривеше малко вдясно, по релсите на трамвая и стигаше до Гарибалди. Точно до там исках да стигна. Може би едно от най-често посещаваните места в цяла София за мен и старите ми приятели. На вид съвсем обикновена улица, от двете й страни разположени обикновени сгради. До един бутик в който се събираха само някакви жени на средна възраст с проблеми със синовете си, аз сложих ръка върху студената тухлена постройка. Точно там преди се разполагаше безистена и малката пътечка осеяна с камъчета, водеща до Бара на края на света.
В този Бар се събираха всички търсещи утеха, смях, веселба, мизерия. Каквото щете. Всички млади души, направени от косъмчета вяра, които обаче някак си се бяха заплели на кече и не можеха да се разплетат. Идваха тука и се умъртвяваха от пиене, пушеха евтини цигари или пък направо си свиваха. Все с дебели филтри. Все ги мачкаха. Често седяха навън пред бара и говореха за живота. Ама какво знаеха те? Деца. По някой път плачеха, по някой път се целуваха. Жени с мъже, мъже с мъже, жени с жени, жени с мъже, които всъщност са жени... както им падне. Те нямаха пол. Нямаха нищо точно у себе си. Единственото точно у тях бяха ръцете им с по пет пръста, точно толкова, колкото да държат една чаша с червено вино и една цигара ''Кемъл''...но син. И всичките тия млади хора сядаха по столовете, пиеха и говореха за поезия, за любов, за свобода, за сън, за пробуждане. Замисляха бунтове. Тропаха по масите, обръщаха столовете. Успокояваха се, плашеха се, учеха се едни други. Показваха си как да останат живи и на следващия ден. Едни вечери хвалеха Буковски, други вечери цитираха Клеймов. Те не бяха постоянни. Ходеха с широки дрехи, скърпени, носеха плетени шалове и слънчеви очила, жилетки до коленете. Но, Господ ми е свидетел, аз бях един от тези млади хора и тези млади хора бяха истински.
И тоя безистен, скрит в някаква сграда на Гарибалди, у себе си топлеше младите умове на България. А те, на свой ред, у себе си топлеха новите идеи на моята родина. Тия идеи още не са се стоплили напълно, а пък някои от тях се прегориха, но тия идеи ги имаше. По тая улица минаваха журналисти, минаваха учители, минаваха лекари, никой не влизаше в Бара на края на света. Но влезнеха ли, казвам ви, и дума нямаше да разберат.
Тия млади хора там, на Гарибалди, бяха велики хора. Бяха умни хора.
Те бяха героите на България. И София, ако беше жена, щеше да е там, със сплетена коса на плитка и да пие червено вино с тях.