Гюма и дерека

Някои лета са направени за да се преродиш. Да се хвърлиш в една купчина пръст и сено и да се въргаляш вътре докато не замиришеш на диво животно, а после да станеш и да търчиш до реката за да се умиеш докато не ти изтекат кълките. Прераждането в тия мръсно жежки лета не значи да четеш книги или да гледаш небето и да рецитираш Бронте. Прераждането в тия лета се прави по оня бърз и неусетен начин, идва ти отвътре. Виждаш напукания асфалт и скачаш върху колелото и въртиш педалите докато не се препотиш. И от порите ти потича старата ти нагласа, старото ти мислене, старите ти приятели. Изпотяваш се и замирисваш на стари спомени, от студени зими и дълбоки разговори. И изпотиш ли се веднъж, си свободен да си вървиш от тях. Да нахлузиш джапанките и да се дереш по шипките колкото си искаш, без да има някакво вътрешно желание у тебе да си пораснал или пък поумнял. За да се докараш до такова лято, трябва преди това зимата да е била тежка и знойна, да те е затрупвала всеки ден с преспи и ти да си се криел по прашните страници на книги и белите стени на кънтящи галерии. И да си се обогатил страшно, та черепната ти кутия да не може да побере повече и сам да се плашиш от изкуството и поезията, които си попил като гъба.

И тогава вече, можеш да се отдадеш на простите неща. Тогава вече идва онова лято, което те преражда и ти дава да разбереш, че в тоя живот не е важно нито да си възвишен, нито да си кой знае колко умен - важно е да знаеш какво да правиш като видиш палатка или хубаво дърво за катерене, или дори пръчка и локва кал. Понеже тия малки действия правят  жегата по-малко убийствена и правят главите ни по-леки. Не ни трябва нищо по-дълбоко от студен язовир и кафявите очи на някой. Но това се разбира само като се преродиш в едно такова жежко и прашно лято. Разбира се и че за да станеш дете, първо трябва да пораснеш.

По време на такова лято срещаш всякакви хора - някои, вече познати, други тъкмо родени. Ама в такова лято всеки ти е приятел и в такова лято е лесно да обичаш. За една вечер съвсем спокойно можеш да станеш мираж, както си си бил от плът и кръв. Или да станеш дерек. Стига да имаш някой, който да стане...гюм, например.

Понеже то, така или иначе, всички май сме миражи. Идваме и отлитаме, както вятъра донася пясъка от морето. Говорим като шепнещите листа на гората, само че дори те остават по-дълго от нас. Но не е ли това толкова успокояващо и радостно? Че можем да дойдем тук, да седнем на бордюра под юлската луна и да се обичаме, без това да има значение след дни или години. Че можем да преобърнем балкана, да плуваме във всяка река, да ядем сирене с шарена сол на улицата в пет сутринта и въпреки всички тия велики дела, някой ден света да ни награди с почивка. И не е ли ролкова хубаво, че някой ден, като миражи, ще изчезнем и може би няма повече да се срещнем с тези прераждащи се, вечни лета. Няма повече да се връщаме в балкана и да слушаме песента на гората. 

Но ако някой ден се случи така, че вятърът да ни донесе обратно, можем да сме сигурни, че там ще са останали оня дерек и оня гюм...и ще ги видим и ще си кажем 'Ей, имаше един мираж...'