В памет на М.Ц.

Здравей, М.Ц. Когато четеш това се надявам да си седнал в някое удобно канапе с голяма чаша кафе в едната ръка и с ръката на В.Ц. в другата.
Ти беше човек, който носи живот в себе си. От всичките ми приятели и познати, очаквах ти да надживееш дори децата ми. Но явно наистина когато някой влезе в градина, къса първо най-красивите цветя.
Та, да се върна към носенето на живот...нали знаеш как има от оня тип хора, които постоянно ходят на някакви извратени приключения с каравани, скачат с бънджи, гмуркат се и тям подобни неща. Не, че казвам нещо лошо за тия хора, напротив, даже се възхищавам на авантюризма им. Но въпросът е там, че...не ти ли изглежда сякаш се насилват да живеят. Сякаш сутрин стават и с отварянето на очите си си казват 'Леле! Жив съм! Бързо! Трябва да живея!' и някак си се затичват и скачат във всяка локва, но не остават достатъчно дълго в нито една, просто заради горещите си опити да изживеят всичко, което има за изживяване. Това е като да видиш маса отрупана с храна и понеже си лаком да отхапеш по една малка хапка от всичко и накрая пак да си гладен.
Ти не беше от тия хора. Теб, когато някой те погледнеше просто знаеше, че си жив. В очите ти се виждаше оная малка искрица, като от неугаснала свещичка в забравен храм. При теб нямаше нужда от такива дръзки и авантюристични представяния. Ти носеше със себе си живот дори когато бъркаше чая си тихичко през зимата. Когато си побутваше очилата докато четеш. От теб се носеше уханието на живот, докато всички ние, жадните да живеем, ходехме след теб а ти тичаше по балкана и огласяше горите с песните си. М.Ц, ти не беше от хората, които се опитват да живеят, а от онези, които просто несъзнателно го правят. И виждах такава утеха у теб, такова спокойствие от факта, че ти си тук и сега и просто те има. Нямаше нужда да се оправдаваш или да се опитваш да бъдеш пълноценен, защото ти беше такъв докато сгъваш завивките на леглото, докато ни оправяш косите, докато се смееш и докато играеш. Със ставането сутрин ти си казваше 'Да, днес съм жив. Днес ще попея, ще се разходя, ще сготвя.' и това беше достатъчно, защото да се задоволиш с малките неща е най-голямото постижение в този живот. А ти успя без дори да се опитваш.
Докато говореше нямаше нужда да жестикулираш или да повишаваш тон, просто защото всички те слушахме. Дори да говориш тихо, всички замлъквахме и чакахме онова, което ще кажеш. Докато ходеше, нямаше нужда да правиш големи или тежки крачки, просто защото ние така или иначе те следвахме. Защо не бихме те следвали? Кой не би следвал тихи и спокойни крачки, кой не би слушал песни за хубави гори, миришещи на младост.
Ти спечели всеки, когото познаваше. Плени всички ни с една прекрасно изиграна постановка, на най-голямата сцена. Всички ние се водехме по твоите реплики до последно. И дори след тези дни, ние ще продължаваме да обикаляме балкана, търсейки ехото на твоя глас, заседнало между камъните в някой вир или, по-присъщо за него, потопило крака в реката и пеещо за горските пътища. Ще ходим там, където ти си ходил и ще вдишваме аромата на онези прелестни гофрети, които правеше, ще пеем песните, на които ни научи и никога няма да се самозабравим. Ще се държим за предметите и спомените, които ни остави и всеки път, когато минаваме покрай къщата и видим счупения прозорец или обърнатите столове ще се усмихваме, ще вдишваме уханието на стара къща и ще си спомняме какъв невероятен човек беше и как успя да хванеш живота за ръка и стана негов приятел.
Ти се роди и умря като един артист, който ходеше по най-тънките въженца на съдбата и все пак, някак си успяваше да го направи с...танцова стъпка.
Обичам те. Когато някой ден се видим, ще довършим и тази постановка.