Аз съм изпращала много
и още някак си ще изпратя.
Гледала съм гърбовете на приятели
и на любовници
и на семейство.
Как се качват по стъпалата в голямата машина, по-голяма от
заешкото ми сърце. Което бие до пръсване, докато вдишвам последния сноп аромат
от махащите им ми за сбогом ръце. И ги докосвам през прозорците на летища.
Целувам писма. Прегръщам снимки. Пазя чужди дрехи, понякога дори ги нося. От
всеки ми остана нещо…или няколко неща. Някои ми оставиха само накъсани билети.
Пропуски за ръчен багаж. Други ми оставиха книги, цветя и любов. Трети ми
оставиха само усмивка. И ми заръчаха да им я пазя…да ги чакам с нея. Ходила съм
по летища, по спирки и по гари повече отколкото съм ходила в музеи и галерии,
но това не е нещо за което искам хората да ме съжаляват. Напротив, дори съм
горда. Защото колкото повече време прекарах на тия уж прокълнати места, толкова
повече разбирах, че хората са направени от чисто злато и нишки спомени. Възли
приятелство и плитки доверие. Понеже на тия гари, на тия летища и на тия спирки…сме
все едни и същи. Чакащите и идващите. Независимо колко е голям града (а аз съм
била в най-големите на света), чакащите и идващите са все едни и същи. Понякога
чакащите се отказват. След години спират да стоят по студените метални пейки и
да споделят горчивото кафе от машина с останалите…оставени от приятели,
любовници, семейство. Някои чакащи си отидоха. Но бяха малко…може би десет до
двадесет човека. Пред масивното число от приблизително (а тая дума го прави още
по-масивно) стотина, които винаги чакаме заедно. На едни и същи места. И все
чакаме едни и същи хора.
Тия гари и летища, както и тия спирки събират повече
изкуство в себе си отколкото която и да е съвременна галерия. Понеже ония неща
в рамките, които са рисувани я на ръка, я на компютър, наистина, са нещо велико
и възхитително. Но са нещо неистинско. А онова, което стъпя по тия гари е
онова, което рисува рисунките. Онова, което тропа с токовете по летищата е
онова, което ги рамкира. Тия неща, които аз гледам по моите допирни точки със
света са истинските, живите картини. А жива картина видиш ли, значи си видял
най-красивото изкуство на света.
Изкуството да се разплачеш от щастие. Изкуството да
посрещнеш отново в прегръдките си скъп баща, приятел или брат. Да разпериш
пръстите на ръцете си и когато облегнеш глава отново на рамото на идващия, да
преплетеш пръсти зад гърба му. Тогава усещаш грубия плат на якето и знаеш, че
това е оня човек, дето само ти и точно ти чакаш. Или докато си я прегърнал, да
усещаш как цялото й тяло подскача, но не знаеш дали плаче или се смее. Не са ли
най-красиви хората, когато тичат към някого по хлъзгавите плочки на гарата? И
не ви ли се иска да заплачете от щастие като някой хвърли куфара пълен с ценни
вещи на земята на летището и с тия две немощни и до преди малко самотни ръце
обгърне най-добрия си приятел.
Изкуство е да преглътнеш сълзите, да застанеш мирно и с
високо вдигната глава и да ги пуснеш да си идат, понеже за тях е по-добре. И в
момента в който излети самолета, влака тръгне или си замине автобуса, тогава
чак да паднеш на колене. Тогава да ридаеш, да кълнеш, да се самосъжаляваш.
Но мине ли ти, пак да станеш. Да продължиш живота си, защото
така трябва. Защото така искаш.
И след време да се върнеш на тая гара. На това летище. На
тази спирка. Да застанеш пак прав, с високо вдигната глава и да ги чакаш. Но
моля ви, повярвайте ми, чакането се отплаща. Защото идващия слезе ли от
самолета, видиш ли очите му в тълпата, усетиш ли аромата му да се носи някъде около
перона. Това е най-красивото щастие, което някога ще изпиташ. Тогава цялото
чакане си е заслужавало и знаеш, че би го направил отново. И ще го направиш. Ще
го правиш вечно.
Защото чакащите сме все едни и същи.
Но винаги имаме някой, който да идва при нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар