'Не ми трябва жена. Не искам вече ничии тънки пръсти да се спускат по гръбнака ми, нито искам да усещам онзи тънък аромат на лавандула как гали лицето ми. Тия неща за мен вече са прекалено чупливи, прекалено нежни и прекалено дълбоки.' дръпнах си от пурата и усетих колко е горчива.
'Не желая повече прозрачна кожа и сини венички около очите, нито искам да мога да рисувам някоя жена с водни бои. Понеже жените така се рисуват - с водни бои. Само тия бои са достатъчно спокойни и ненаситени, за да уловят нежността и уплаха у жените, които срещнах. У жената, която имах. Можех да я рисувам само с водна боя, която изсъхнеше ли на листа, губеше форма и образите едвам биваха разпознавани. Ако ги нямаше ония две маслено кафяви очи, никой нямаше да я познае. Можех да я описвам само с тънкописци, защото нейната сладникава и лесно ранима персона не позволяваше да бъде описвана с грубостта на пластмасов клавиш или химикалката, на която й липсва прецизност. Когато я описвах, ми позволяваше да го правя само на оризова хартия, за да се отпечатват думичките и от другата страна на листа и да не мога да го използвам два пъти. Понеже тя беше прекалено добра за това.'
Изплюх се на терасата. Пурата димеше в ръката ми. Когато бях по-млада, баща ми ми казваше, че дим от пура на се гълта. Това са глупости. Ако не се гълташе, няма да има смисъл да се пуши.
'Сега вече не искам това. Сега искам някой, който да рисувам с боя за стъкло. Оная, която хем е течна, но втвърди ли се, няма махане. И позволява на четката да се рисува с нея само веднъж, защото не я ли измиеш с ацетон, власинките се втвърдяват и четката после става неизползваема. Този някой ще го рисувам с дебели и груби маркери по картонени кутии, такива, които остават след нас, по мазетата на изоставените апартаменти, пълни с буркани туршия и компот. А на тия буркани отгоре ще е изписано неговото име.
Сега вече искам някой, който да ми позволи да го опиша на пишеща машина. Такава, която да е с малко разместени клавиши и издава толкова ужасен звук, че когато ми дойде вдъхновение в три сутринта, да разбуждам цялата къща и всички да знаят, че сега пиша за този някой.
Искам някой да ме види през оживената улица в някой горещ юлски ден, на обяд, когато слънцето пече най-отгоре на небето и асфалта се напуква от жегата и въпреки това, да намери сили да се усмихне до ушите и да претича между колите за да ме прегърне. Някой, който да пуши дебели цигари и да ги държи между треперещите си пръсти, които да не са с дълги и тънички нокти. Искам нещо, което и да искам да не мога да счупя. Нещо, което да мога да бутна без да падне. Някой, който да чува лудостта у мен. Понеже без да имам причина да се контролирам, няма как да открия моя самоконтрол.
Не искам вече да чета класическа литература и да пея под прозорците на някой в късната вечер, защото онази жена, която имах, я беше страх да излиза през деня, понеже слънцето беше прекалено силно.
Искам да тичам по паветата с някой и да усещам жегата как прогаря кожата ми толкова, че косата ми да стане сламено руса в края на лятото.
Не искам вече да излизам докато вали сняг и да свивам цигари с къс филтър.
Искам сега да седна с някой, в тихото лятно утро и въпреки тишината, да се смеем силно.'
Мислех си и му подадох пурата. Все още не бях свикнала да пуша чист тютюн без филтър.
Няма коментари:
Публикуване на коментар