Среща

- И после майка ми настъргваше лимоновата кора в сместа...Ох, извинявам се... - Доминик се наведе леко, за да пусне сервитьора, който балансираше видно тежко и покрито с капак плато. От своя страна сервитьорът само се усмихна без зъби като сви лицето си в странна гримаса и с леко издаден напред таз продължи да се носи сред тълпата.
Ресторантът беше изискан, обилно окъпан в оранжевата светлина на десетките оголени крушки висящи от таваните. Стените бяха украсени с вкус и окичени в изтънчените жестове на редовните гости на заведението, а именно барокови картини в тежки рамки. Сякаш трудно се намираше място, на което барок и рококо да заиграят вихрения танц на изкусната си и нежна любов. Сенките на десетките хора облечени в твърде леки дрехи за времето в Саутхамптън играеха по светлите стени. Имаше хора на бара, хора по масите, хора, които поради някаква причина стояха прави с питиета в ръка и обменяха интелектуални шеги или цитати. Топлите светлини ги обливаха, а лицата им червенееха от виното. Подовете бяха покрити с дълги и изискани килими, изрисувани с тъмно червени и кремави шарки. Дървените подове издаваха историята на старата сграда, а френските прозорци пропускаха светлините отвън и хвърляха поглед към бреговете на нощен Саутхамптън. Глъчката от кристални чаши и превъзнесени смехове беше непреодолима.
Доминик стоеше подпрян с два лакътя на масата, като беше навил ръкавите на тъмно червената си риза. Пред него стояха няколко чаши с различни напитки и чиния с превъзходно изглеждащо пиле с лимон. Разбира се за нивото на The Oxford Brasserie, нищо под превъзходно не минаваше теста на главния готвач. Момчето беше на около двадесет и нещо, с гъста къдрава коса и непрестанно усмихнати очи. Дори когато лицето му беше спокойно, клепачите му бяха леко спуснати сякаш аха да се засмее. Оригинално беше от централен Лондон, израснал и отгледан от артисти, което личеше в замаха, с който се справяше с тази изискана и бохемска обстановка. Но корените му бяха от далечния среден изток, за който англичаните си нямаха и понятие. Той самият носеше в маслиновата си кожа и лицето си полъха на чужда култура сред сковаността на британците. Някак си успяваше хем да пасва, хем да изглежда ужасно не на място в ресторанта. Поведението му и начина по който говореше бяха съвсем на ниво, но искрената му усмивка и навитите ръкави лъхаха на нещо по-различно. Нещо, което не можеше съвсем да бъде сместено в малка кръгла маса по средата на изключително оживен ресторант в центъра на Саутхамптън.
Верка седеше пред него с подпряна брадичка върху опакото на ръката си и го гледаше с притихнала усмивка. Опитваше се да разгадае какво се крие зад тоя мек кафяв поглед и какво така й досаждаше в контраста му с острите черти на формалната обстановка около им. Изключително интелигентна, но сравнително тиха, тя беше на годините на Доминик. Тя самата беше от Чехия. Живееше в Саутхамптън от осем години, завършила висшето си там и работеща в града. Очите й бяха широко отворени и светли, малко уплашени под гъстите черни вежди. Усмивката й, макар плаха, в някои моменти се разливаше по цялото й лице и озаряваше цялата маса, а и няколко маси по-напред в ресторанта. Тя беше почитателка на изтънчените места и знаеше точно как да се държи, коя вилица да използва и как да пие от огромните чаши за вино. Разбира се, чешката й майка не я беше научила на това. Животът я беше научил и тя разбираше важността на места като това, но предпочиташе суровата гледка на Бакаро. Друго заведение в Саутхамптън с дървени мебели и по-американско излъчване. Ъндърграунд интериорите и затъмнените барове я привличаха повече отколкото задушливата обстановка там. За жалост, тя ненавиждаше английската кухня, защото беше израснала със славянските подправки и горещи супи, а блудкавостта и сивотата на британските гозби я отвращаваха. Въпреки това тя се радваше на мястото и на човека срещу себе си, защото това беше първата й среща от известно време.
- Та след като сложеше лимоновата кора в сместа, което явно беше нейната тайна... - продължи Доминик - Самото дъно на лимоновия тарт ставаше на съвсем друго ниво. Казвам ти, беше превъзходен...
- Извинете! Много се извинявам! Простете ми, извинявам се! - прекъснат от бурните извинения на една госпожа от дясно на масата, Дом погледна встрани и видя чашата си със скоч разляна върху покривката. Верка само се опитваше да сдържи смеха си и да види как ще се справят с тази ситуация. Изкуствеността на хората по тези места и беше пределно ясна и тя се чувстваше обидена, че са заобиколени от такова искрено и страстно изкуство по стените, а бутането на една чаша скоч правеше такава дандания. Доминик взе да попива панталона си с кърпичката и с усмивка отпрати англичанката.
Докато се смееха заедно на случилото се отхапа за пръв път от пилето. Вера продължаваше да го гледа с любопитния си поглед и да се опитва да разбере какъв й е проблема. С мястото, със суматохата, с този човек сред тези хора. Срещнал поглед с нейния, Дом сви вежди.
- Знаеш ли, това пиле май е много кисело за моя вкус. - каза той докато предъвкваше бавно. Усмивката на Вера се разля непринудено.
- Нима?

***

Теско беше единственият супермаркет отворен по това време на вечерта. Червената рокля на Верка се носеше след нея докато тя крачеше между щандовете. Дългата й руса коса беше накъдрена прилежно и тя твърде очевидно не беше на място сред нудлите за микровълнова, но Доминик се радваше на това, което виждаше.
- Майка ми винаги яде от това когато идва на гости. - каза тя като хвана в ръка малко топено сирене със сушени боровинки.
- Много изискано! - каза Дом саркастично и сложи сиренето в кошницата. Самата тя беше пълна с две бутилки червено вино от осем паунда и няколко вида сирена. В сравнение с храната поставена пред тях преди броени минути, тази кошница се зачисляваше с около петдесет паунда по-евтина. Вера се обърна да го погледне докато той гледаше различните видове Камембер. Косата му все още беше така къдрава, а погледът все така мек. Фосфорните лампи на тавана на Теско премигваха плахо, а щандовете бяха опустели и спокойни. Той се обърна и пак срещна поглед с нейния.
- В Чехия има ли такова? - попита и повдигна парче ементал.
- Не! Какво е сирене? - отвърна бързо Верка с престорен объркан поглед, а Дом се засмя високо.

***

Краищата на найлоновата торбичка шумяха от лекия морски бриз, а Верка газеше боса в пясъка. Нощта вече беше разцъфнала в пълната си прелест пред тях, а океанът тихо целуваше брега и мокреше русите му коси. Почти като барокът и рококо, тая гледка беше хармонична в очите на Верка. Небето беше дълбоко синьо, а океанът лазурен. Няколко звездици плахо жълтееха в синевата.
Доминик извади двете бутилки червено вино и наля в две пластмасови чаши. Двамата си казаха наздраве и отпиха.
- Изобщо не е толкова зле...
- Харесва ми повече от скоча в ресторанта, честно.
После дълго говориха и пробваха различните сирена, подиграваха се на хората, които бяха срещнали вечерта, преструваха се, че виното е старо и се радваха на тишината прекъсвана само от лекото шумолене на вълните. Верка сега виждаше ясно очертанията му на фона на светлините от съвсем близкия град.
- Та така с лимоновия тарт! А не мога и не мога да го докарам същия. Вярваш ли ми колко пъти съм се опитвал?
- Може би не бива да е същия. - отвърна тя и сви рамене, а погледът й блуждаеше над хоризонта. Дом се усмихна и я стрелна с поглед.
- Смяташ ли?
- Съвсем сигурна съм. Нито един лимонов тарт не може да е същия като предишния, нали? Защо ти е да го правиш? - усмихна се тя - А и какво се превъзнасяш толкова. Онова пиле в ресторанта беше твърде кисело за теб? Нали обичаш лимони?
Доминик се засмя високо. Усмивката му отекна в тъмнината и се отблъсна от вълните. Спомни си лицето на Верка докато разглеждаше картините на стената и как знаеше, че тя няма да разцъфне пред него в тази затворена и претъпкана обстановка.
- Всъщност аз мразя лимони! - изсмя се пак той и хвана ръката й. Между дланите им имаше пясък, но тя не го пусна. Само се усмихна на лъжата му и поклати глава. - Е, а кое сирене ще оцениш като най-приятно и подходящо за това изтънчено червено вино?

- Аз всъщност мразя сирене. - отвърна Верка и го целуна.

Средна класа

Беше ранен Юни в Бейтър парк. По това време на годината Пуул беше красив, особено вилите около залива пред самия парк. Хората пускаха хрътките си по поляната и бавно плъзгаха крака след тях по ниската оросена трева. Хрътките тичаха и се надпреварваха една друга, а стопаните им мислеха важни житейски дела и гледаха океана. Там беше един от малкото заливи в Англия където не духаше силен вятър, защото гората и неравния бряг запречваха и пазеха завет. Бейтър парк по само себе си беше място за богаташи, при все че вилите около него бяха все частни и коя от коя по-хубави. Такива къщи не често се срещаха в Кралството, защото всички бяха или си мислеха, че са средна класа. Никой не смееше и не виждаше смисъл да строи различна къща, британците лесно се задоволяваха с еднакви ниски къщички с мухлясали приземни етажи и червени голи тухли. Понякога садяха цветя в градината, но те не вирееха дълго заради тежкото време на острова. Тук-там по дворовете можехте да срещнете пластмасова маса с няколко стола, но в цялостност, хората бяха доволни да живеят в еднакви къщи, средна класа.
Но вилите около Бейтър парк в Пуул, Дорсет не бяха вили от средна класа. Те бяха различни и коя от коя по-лъснати. Колите бяха прилежно паркирани под прилежно украсени с увивни растения навеси, а прозорците бяха френски и кристално чисти. Никъде не се виждаше гола тухла, а така наречените 'арт инсталации' бяха в изобилие. Ако човек продължеше по крайбрежната алея на парка щеше да мине покрай окаменените плажове и ниски скали докато не стигне до Сандбанкс. Друго свърталище на хора над средна класа - хора, които не са се примирили. Там освен къщите сравними с произведения на изкуството, се подвизаваха и яхтите на обитателите им.
Но днес денят беше мрачен. Не искахме да ходим пеша дълго, защото небето изглеждаше навъсено и аха да заплаче ситни пролетни сълзи. Вятърът беше тих, но студен, а вълните шумяха ниски и меланхолични. Сивотата на деня правеше хрътките в парка да изглеждат като внушителни образи на отвъдното, а техните стопани като спокойните им жертви. Къщите по хоризонта стояха тихи и необитаеми, но все така красиви.
- Средната класа ще унищожи света. - промълви брат ми до мене докато гледаше океана. С него бяхме седнали на пейка до пътеката и гледахме как някакъв мъж копае камъните на плажа. По това време на годината често виждах хора с метал детектори, но рядко някой копаеше. Явно търсеше нещо.
- И тате така казва. - отвърнах.
- Така е. Ще го унищожи. - потвърди пак той докато със свити очи наблюдаваше как оня с лопатата изхвърля камъните встрани.
- И защо? - поинтересувах се аз.
- Е как защо? Ти не разбираш ли, това са хора дето...не искат да променят нищо. Хора които искат семейства, деца, нормална къща, две коли и...това е. Те не щат нищо. Не искат революции, не искат катаклизми, нямат порив за промяна и харесват света какъвто е. Те са неподвижни. Искат обикновени работи в кръга на материалното и максимум да си пожелаят да са живи и здрави на падаща звезда. Що за хора? Те искат само да си живеят. - в края на тия няколко изречения, видях, че се беше поразпалил затова не попитах друго. Само седях до него и гледах океана. Зад нас се издигаха къщите на ония, дето не се бяха задоволили със средната класа.
Гледах океана и ми миришеше толкова силно на водорасло и на солена вода. Мислех си - океана си е средна работа. Вълните днес не са твърде големи, нито твърде малки. Хората го гледаха всеки ден от тия пейки и от стотици други пейки, хвърляха въдиците си в него и не го мислеха много много. Океан като океан. А беше толкова, толкова дълбок. И такава тъмнина се таеше в него, такава задушаваща чернилка хъркаше в гърдите на тая чудовищна пропаст. Някъде под тия вълни кънтеше тъмна мощ и величаеха дебри непознати на никой човек.
Отместих поглед - мъжът продължаваше да копае в камъните.
- Абе, на кой е тая пейка? - попитах докато се завъртах. Англичаните имаха хубавия, според мен, навик, да наричат пейките си на хора. Понякога известни, понякога съвсем обикновени. Но винаги на пейката, в средата на облегалката се намираше малка правоъгълна пластина с извезани имена, години на живот и понякога цитат. Като се обърнах ме посрещнаха думите:
"Спомен за Професор Душан Обрадович
Прекрасен мъж от Белград
Той обичаше това място."
С брат ми замълчахме. Обърнахме се обратно към океана. На тая пейка е стоял Душан Обрадович и е обичал. Сякаш и двамата това мислехме. И ни тормозеше, че океана е така обикновен, а средната класа - така досадна, а пък тоя професор е намерил у себе си сила да обича това място.
- Е господин Обрадович...и ние го обичаме. - каза брат ми. После стана, изтупа се и тръгна да върви. Аз бързо скочих подир него и закрачихме по пътеката в Бейтър Парк. Къщите останаха зад гърба ни, а до нас океана продължи да се шири.
- Той дали е бил средна класа? - попитах.
- Знам ли. Сигурно.

Залез в Милфорд

Плажа на улица Хърст беше с истински пясък. Не като другите в Хампшър. Даже в големи градове като Портсмут пясъка беше насипван и едър, все едно вървиш по натрупана с камъчета горска улица. Песъчинките на плажа до улица Хърст, в село Милфорд бяха ситни и жълти, както си трябва. Дори февруарския студ на Англия не можеше да засенчи тази брилянтна плажна ивица, обтегнала се покрай ниските къщи в Милфорд. Впрочем, англичаните го наричаха Milford on Sea, сиреч Милфорд на морето. Сякаш всеки идиот не можеше да види, че е на морето. Самото то се ширеше покрай дългия плаж и целуваше брега нежно всеки ден от предполагаемо, най-студената седмица през зимата в окръзите Хампшър и Дорсет. Уморителните сухи заглавия на ББС бяха уведомили читателите, че макар седмицата да е най-студена за тази зима, гореспоменатите южни окръзи нямаше да видят сняг. Отново.
Даже същата тази февруарска седмица освети Милфорд и близките градове с нежно, почти пролетно слънце, на което вълните сякаш искрено се зарадваха и веднага станаха по-сини, запениха се и зашепнаха истории от бреговете на Франция. Щеше да е грях да не излезеш да заровиш пръсти в ситния пясък и да не хвърлиш поглед към хоризонта, зад който на континента вероятно се сипеше сняг или духаха остри ветрове. Но англичаните не излизаха. Те предпочитаха комфорта на собствените си домове, а и Милфорд се изпразваше през зимата, когато никой не наемаше къщи, а собствениците на вилите отиваха в големите околни градове по работа. Оставаха само възрастни хора и техните посетители. В Милфорд, противно на очакваното, не духаше вятър. Човек ще си каже, крайбрежно село на Ла Манша без високи сгради да пазят, със сигурност ще трябва да е ветровито. Но не беше. Там сякаш морето се смиляваше над старите обитатели на селото и ги пазеше от всякакви несгоди. Почти им се молеше да излязат, да попипат пясъка, да натопят ръце в смразяващата вода.
Този плаж на улица Хърст, впрочем, напомняше много на Гърция. И макар че пред очите на гледащия се ширеше океана, когато грееше слънце почти ти се струваше, че гледаш Егейско море и аха, да се обърнеш и да съзреш ниските сини къщи с бели капаци, затворени пред прозорците и маслинени дръвчета в дворовете. Да видиш някое гръцко бездомно куче, да съзреш горещия асфалт и да чуеш глъч от южните балканци. Но когато се обърнеш, се виждаха спретнатите тъмно червени английски къщи с някой друг гларус кацнал близо до чистите коли спрени на празна, подредена улица.
Подобни неща си мислеше Дани докато седеше на висока дървена ограда минаваща през плажа поставена там от Бог знае кого и поради Бог знае каква причина. Беше пет без нещо вечерта и слънцето бавно заравяше рошавата си глава в хоризонта, зад който се криеше континента. Той беше почти на двадесет години, от Ливан. Живееше в Англия от малък и понякога се връщаше в собствената си държава. Като стоеше на тоя пясък и гледаше тия ярки цветове на залеза се сещаше за Бейрут и колко по-крещящ беше споменът за него от реалността на Милфорд. В главата си осъзнаваше, че да сравни двете места не би следвало да е честно, защото английското село държеше своя чар в тишината и спокойствието си, а Бейрут будеше в сърцето на Дани непознати за него чувства. Все пак, той идваше в Милфорд за вдъхновение. Не можеше да избяга от спомена за Ливан и картини на високи сгради, ярки цветове и силно ухаещи ястия се блъскаха в главата му, но щом отвореше очи биваха потушени от леките вълни на улица Хърст. Те сякаш се бяха научили на нещо от Милфорд и с една нежност и търпеливост докосваха мекия бряг. Дори слънцето, със своите горещи оранжеви и цикламени тонове сякаш залязваше по-бавно пред очите му, само за да отдаде почит и да даде време на жителите на това селце. На Дани му се струваше, че е така с цяла Англия. Но най-явно беше по селата. Обичаше да си мисли как тия вълни пазят в себе си тайните на французите и тия брегове са държали в песъчливите си ръце любовни истории от войните.
- Преди рисувах. - чу се женски глас съвсем близо зад него, с престорен английски акцент. Той се обърна и видя жена, близо тридесет годишна, увита в няколко плетени шала. Очевидно не беше от там. На всички чужденци им беше студено в Англия.
- И аз. - отвърна той и пак обърна поглед към залеза. Сега вече, ярко оранжев и тъмно син.
- Изгревите и залезите вероятно са едно от най-впечатляващите неща тук. - продължи тя и седна на разстояние от него, също устремила поглед към хоризонта.
Беше права, но на него му се струваше, че английските брегове бяха по-далеч от слънцето отколкото бреговете другаде по света.
Сигурно затова жената се беше досетила, че преди е рисувала. Когато рисуваш, приближаваш нещата до себе си. Усещаш ги повече. Не е като поезията, която ги преекспонира или тревожи. Рисуването е просто и е акт на първично желание - виждаш нещо и искаш да го почувстваш. Тоя залез, така далечен над Ла Манша, бе чудесен пример за такова нещо. Иска ти се да го сложиш на платно, да го усетиш как минава през ръката ти и покапва от четката. Не беше голяма философия, но се изискваше желание.
- Хората тука дали рисуват? - попита я той. Тя направи малка пауза и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не. И знаеше, че не пита само за Милфорд, а за целия остров.
Наближаваше пет и пет, а залеза беше по-ярък от всякога. След минути щеше да угасне като клечка кибрит, потопен в океана. И двамата мислеха по въпроса за хората тук. Те не бяха тамошни. Можеха само да се чудят. Почти с нежелание споделиха поглед, който им казваше да обърнат глави и да помислят за жителите на еднаквите тухлени къщи по брега на улица Хърст.
Обърнаха се заедно и хвърлиха погледи по чистата асфалтирана улица. Едно по едно, пердетата се дърпаха и от вътре интересни образи с рижи и руси коси отправяха взор към горящия залез. Мигаха любопитно и не казваха нищо едни на други, но сините и зелените им очи търсеха хоризонта и сякаш се радваха. Вълните бяха по-запенени от обичайното, а вятъра повдигна няколко песъчинки от плажа, понесе ги над улица Хърст и природата сякаш специално за тези хора направи един последен реверанс, преди слънцето да се гмурне в океана. Някой от лицата останаха усмихнати да гледат след последния лъч, а други бързо дръпнаха обратно пердетата. Нашите двама герои гледаха в тяхната посока. Учудени и широко усмихнати, тия деца на чужди земи, далечни и незнайни, почувстваха топлина от острите покриви и студените очертания на прозорците. Когато най-после се обърнаха обратно към хоризонта, той беше тъмно син.
- Да. Рисуват. - отвърна жената спокойно и сякаш някакво непознато вълнение премина през тях. Вълните пак се успокоиха и се върнаха към брега, а той самия остана непокътнат. Континента остана все така скрит, но Дани вече мислеше за друго.

Всички сме художници. Някои, по-тихи от други.