91. (Пътища и воля)

Не знам какво точно става, когато в ума ти се преплитат корените и клоните на стотици дървета, забиват се остриета на ножове и тръни на рози. Благовонни клечици разнасят ухания, които те опияняват и ти ги вдишваш, осъзнавайки, че сетивата ти са единственото останало нещо в теб. Единственото, което работи по що-годе правилен начин и единственото, което можеш да използваш.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато сърцето ти бие в различна мелодия и тя се променя през около деветдесет и една секунди, обръщаш се веднъж наляво и погледът ти започва да се рее из гората, обръщаш се още веднъж наляво и потъваш в океана...и преди да се усетиш, третото завъртане наляво приключва лунния цикъл и ти пак вдишваш деветдесет и един пъти. Сърцето ти удря деветдесет и един пъти. Клепачите ти се затварят и после отварят деветдесет и един пъти.
Пръстите ти потрепват.
Едно завъртане надясно и костите в тях се раздробяват на съвсем малки парченца. Опитваш се да ги върнеш на място, оплиташ около тях панделки. Но не са панделки, уви, нямаш копринени връзки, нито нежни пръсти. Имаш просто потрошени кости и груби платове.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато вървиш през гората и се въртиш наляво толкова много пъти, изричаш едно и също число толкова много пъти, поглеждаш към нощното небе, но единственото, което виждаш е тавана на самотна стая по средата на нищото. Вървиш през гората и отчаяна рониш сълзи, а те се превръщат в трохи и падат след теб. Инстинкта ти за самосъхранение не се е изпарил съвсем, но със сигурност е намалял значително.
Започни да хвърляш камъчета, защото врабчетата ще изкълват трохите.
Но вече забравяш къде си.
Не знам какво точно става, когато гората започне да се изкривява в неузнаваеми форми и вместо листа от дърветата започнат да падат ключове. Деветдесет и един ключа, на деветдесет и едно места в деветдесет и първата гора. Нито една врата.
Но може би има врати.
Със сигурност има врати, казах го вече. Омръзна ми да го повтарям.
Може да са скрити зад дърветата, затрупани под листата, заровени зад купищата трохи, които остави след себе си, но са там. Това, че ти не ги виждаш, не значи, че те не съществуват. Това, че са невидими, не значи, че ги няма.
Има ги.
Но ти вече забрави къде си.
Като се замисля, не е нужно да знаеш точно къде си. Може просто да спреш да се въртиш като муха без глава наляво и аз ще те намеря. Не е важно дали аз те виждам, важно е ти да ме видиш. Както в шаха, мога да видя всяка твоя крачка. Дори да ги няма камъчетата, дори да ги няма трохите, дори да ги няма деведесетте и един ключа. Дори да не попитам книгите какво ще стане с теб. Знам, че ще е наред. Вярвам.
И всеки път, когато тръгнеш напред, знам, че не е нужно нещо да те задържи права, защото се държиш сама. И всеки път, когато се люшнеш наляво, знам, че краката ти вече не издържат, вече деветдесет и една минути тялото ти не иска да живее и краката ти отказват да се движат. И когато те откажат, знам, че има още едно нещо, което те държи. Нещо, което не виждаш, но него го има въпреки всичко. Воля.
Волята, която те връща всеки път. Волята, която те държи вместо краката ти, а те отдавна са отказали да се движат напред. Волята, която отброява всеки един деветдесет и първи удар на сърцето ти. Волята, която раздроби тавана на малки парченца и лека полека той бе заместен от нощно небе обсипано със звезди.
А всяка звезда е една твоя мисъл.
Горящи, разпръснати, движещи се, дишащи, малки и големи...звездите, мислите ти. Не знаеш къде си ти, не знаеш къде са те.
Но ти си сред тях, а волята ти е въздухът, който ви обгръща. И всяко деветдесет и първо вдишване е воля. И всяка троха е воля. Швейцарската ти шапка е воля. Всеки един белег е воля. Всеки един кръвоизлив е воля. Защото кръвоизливите и белезите са признаци на живот. Щом усещаш болка, значи още си жива. Мъртъвците не получават кръвоизливи. Ти живееш. Дишаш. И знам, че понякога не можеш да си поемеш дълбоко въздух и че всяко едно ново отброяване е мъчение и дори нощното небе не може да бъде твой дом. И знам, че не веднъж сълзите са се стичали и си се чудила как да ги спреш. Но ето че си ги спряла. И това също е воля. Волята, болката, смехът, сълзите. Всяко твое движение е живот.
Това, че чувстваш болка, значи, че си още жива.
И когато стоиш в средата на стаята и тя се превръща в гора лека полека, а ти се губиш в нея. Щом си се изгубила, значи си  тръгнала. А щом си тръгнала, значи ще се намериш все някога и ще стигнеш там, където отиваш. Не е нужно да бягаш от себе си. Нужно е да стигнеш до себе си.
И ето те, пак си говориш със смъртта.
Звучиш ми като вятъра и говориш със смъртта както говори клиент с продавач. Но не знам кой кого е сега...
И всяко обръщане наляво е воля. И всяко малко обещание, което даваш и не спазваш е воля. И всяка следваща прочетена книга от поредицата е воля. И всяка изгубена и намерена карта е воля. И всяка нота е воля. Всеки кървящ пръст е воля. Всяка обърната страница е воля.Всяко перце е воля. Сред косата ти има воля. И в зениците ти, които впрочем не са свити, има воля.
Ти си воля.
Ако не беше, сега нямаше да четеш това.
И може би е време да броиш до деветдесет и две, защото аз мога да броя. Защото искам.
И може би е време да се обърнеш надясно.
И може би е време да отвориш вратите.
Може би е време да ме чуеш.
92.

Кратка история за едно Борче.

Имало едно време една широколистна гора. (Напоследък много говоря и пиша за гори, но моля да ми простите, драги читателю)
Тази широколистна гора била пълна със дървета...съответно с широки листа. Красиви дървета. Високи, ниски, шарени, гъмжащи от живот. Гората не беше много малка, даже никак. Простираше се надлъж и нашир в една от най-големите планини откакто свят светува. В гората сезоните се меняха пословично бързо и тя много напомняше на оживен град с високи и ниски сгради, бещукащи прозорци, шумни коли и крещящи хора.
Не знам защо хората си мислеха, че в гората няма проблеми и дърветата не чувстват. Те са също като  нас. Изпитват чувства...самота, страх, любов, нещастие, радост...живеят всеки ден. Това, че не се движат не променя нищо. Ние се движим, но всичко около нас се застоява. При тях е обратното.
И така, точно в средата на тази гора имаше едно единствено...борче. Незнайно как, по каква причина и по какви неведоми пътища, това борче се бе озовало в широколистна гора. Съвсем нормално борче, с иглички, тъмно зелено, но...вечно зелено. През зимата то било единственото зелено нещо в тази гора. Това борче било най-самотното борче на света. Съжалявало, че му се е наложило да се роди в място, където никой не е като него. Където никой не го разбира.
Но това за него не бил чак такъв проблем. Сприятелило се с няколко широколистни дървета, макар трудно и непонятно за всички останали живущи в гората. Единствената мечта на това борче била...и то някой ден да се превърне в коледна елха. Бе чувало истории за Коледа и Коледни елхи. Как добри хора с добри инструменти идват и те вземат леко от гората, поставят те на собствено меко легло от иглички и те занасят в някое мило семейство. А това семейство, на свой ред, те окичва с всевъзможни красиви бижута, храни и свещи и  те прави красиво и щастливо. После това семейство те обича и цени, сякаш ти си собственото им дете. Пуска лампички около теб и пали камината всеки ден, чиито пламенни ръце лъхат топлота и те карат да се чувстваш като щастливо и завършено борче.
Всяка зима, щом паднел първия сняг и щом земята се покриела с първия нежен пласт снежинки това самотно борче се молело на всичко свято да дойде някой и да го превърне в елха. По цяла зима стояло с надежди, дори след като коледа минела. Надеждата на борчето оставала чак до пролетта. Но после се изпарявала и то живеело в тъга до следващия сняг.
Това продължавало години. Никой не идвал. Никой не искал да търси борчета в широколистна гора.
Всяка година борчето се надявало и точно когато било толкова близко...съвсем близко, само на едно клонче разстояние...всичко се сривало пред очите му и то трябвало да гледа все едно и също.
Борчето пораствало и кръговете под кората му ставали все повече и повече. Игличките му падали и бивали заменяни с нови. Тъгата му нараствала до неузнаваемост и после се превръщала в надежда, която рано или късно се разбивала на стотици малки парченца, както се разбиват снежинките в земята и се сливат с калта. Но снежинките се трупат. И накрая стават повече от калта.
Една коледа...поредната коледа...борчето си казало, че ще се надява последно тази година. После ще загърби всички надежди и мечти и ще живее в безметежност. Ще чака смъртта си и ще я приеме лесно.
Вечерта на тази коледа била ясна. Небето гъмжало от звезди, както земята в гората гъмжала от различни видове буболечки. Приближавало полунощ. Борчето вече било изгубило всичко. Докрай. Не искало да се надява вече. Не искало да чува за мечти.
Тогава в далечината се чули стъпки. Човешки стъпки. Някой влачел краката си през преспите с такава трудност, а от гърдите му се изнизвали накъсани дихания прекъсвани от неудържима кашлица. Стъпките секнали. Човекът се строполил в преспите. Минало се известно време.
Чувал се само вятърът и тихите шепоти на звездите. В далечината се виждали светещите прозорчета на селото. Комините пушели.
Разнесла се тиха коледна песен, изпята с ясен, но тънък детски гласец. Стъпките продължили да се приближават.
След малко пред борчето се появило малко момченце с прокъсано палто и оцапани със сажди ръце. То било сираче, без семейство и без приятели...явно идвало от близкото село. В ръката си носело светилник. Жълтата светлина падала на лицето му и разкривала тъжни, подпухнали очи, сенки от недоспиване и рошава, неподстригвана черна като катран коса. Сирачето закачило светилника на най-ниското клонче.
Седнало под борчето и продължило тихичко да пее коледната си песен. Сгушило се в прокъсаното палто и по-късно заспало в корените на дървото.
И така, това борче се превърнало в коледна елха за поне една коледа. И самотата го напуснала.

Типък и Азпък.

Нека този път, като никога, да започна историята си без да увъртам излишно и без да я правя скучна още в самото начало. Късно, вече я направих. Все едно.

Днешната история е за Типък и Азпък. Първо ще ви обясня за Типък и Азпък по отделно.

Типък  беше човек (не знам дали наистина беше, но Азпък му напомняше почти всеки ден, че спада към графата "човеци"), който обича слънцето. Типък гледаше на живота като възможност да поправи грешките, които бе допуснал в миналите си животи. Не вярваше в съществуването  на минало или бъдеще, а само в настоящето, което се видоизменя. Променя формата си както течностите променят формата си ако не са в определен съд. Типък обичаше шишарки, борчета и гори. Типък не ядеше месо, защото не обичаше мъртви неща. Освен това намираше живота за вълнуващ или по-скоро не толкова вълнуващ, колкото красив. И смислен също. Вярваше, че за да си доволен от това което имаш не бива да си особено претенциозен и трябва да се вторачваш във всяка искрица надежда. Научи се да открива смисъл във всяка крачка, която прави, защото без този смисъл всичко би било къде къде по-скучно отколкото е сега. Радваше се на звездите, на сенките, на дърветата, на малките буболечки, дори на кучетата, макар че изпитваше неудържим страх от тях. Обичаше да си повтаря, че се преражда всеки ден. Но знаеше, че някой ден години след този хората като него и Азпък ще бъдат забравени завинаги. И въпреки това не спираше. Щеше да посрещне смъртта по-скоро като стара приятелка или очаквана гостенка, отколкото като враг или нещо, от което да се страхува, както се страхуваше от кучета. Но забравата вървеше ръка за ръка със смъртта. Типък имаше странен фетиш към всички от семейство "котки" и си мислеше, че има някаква жилка, която го свързва с лъвовете. Слушаше много джаз, мразеше портмонета от дъното  на душата си и любимите му цветя бяха незабравки, защото от тях си измисляше безкрайно много метафори. Лишени от всякакъв смисъл, разбира се, защото само такива неща раждаше болния му мозък. Типък се очароваше от живота на гълъбите и много искаше да бъде пак врабче. Типък имаше сериозни проблеми с гнева и избухваше много често, но гледаше да не е пред Азпък. Мечтата на живота на Типък беше да открие вечното спокойствие (но не да умира, разбира се) и да лежи по цял ден по разни вечно зелени поляни, да прави венци от глухарчета, да пътува с каравани. После да се озовава в някоя джунгла и да преследва разни неоткрити от човеците видове. Типък никога не стоеше на ръба и се страхуваше от собственото си съзнание. Много.
Азпък, според Типък, не спадаше към графата с хора, защото говореше неща, които никой друг човек на тази планета не би казал. А планетата на която Типък и Азпък временно пребиваваха не беше особено малка. Азпък не откриваше смисъл в много неща. Всъщност, откриваше смисъл само в една оскъдна шепа неща. Азпък преживяваше много неща и често вдигаше тетрадка или книга пред себе си за да удържи сълзите пред хора. Също почти не се хранеше. Азпък обичаше да казва "ако доживея". Типък винаги знаеше, че ще доживее...каквото и да е, но  се отказа да го повтаря всеки път. Азпък намираше самоубийството почти навсякъде, както Типък откриваше смисъл почти навсякъде...
И Азпък се бореше със смъртта всеки изминал месец, ден, минута, секунда. Азпък не спеше много и се будеше лесно. Азпък беше човек на изкуството. Обичаше музиката. Тя също го обичаше. Освен това изпитваше страх само от мисълта за кучета. Азпък  носеше различни чорапи от време на време. Играеше шах, обичаше кубчета и знаеше много неща, които деветдесет процента от вас, драги читатели, не знаят. Рисуваше прекрасно. Помнеше ненужни неща или поне твърдеше, че са ненужни. Имаше известни проблеми с ученето, точно поради тази причина...Ученето не беше за него и Типък. Aзпък обичаше да пита какво щеше да е без него. Азпък имаше тъжни очи, които не обичат да ги гледат. Цветът им, според него, беше "този, който не иска никой да го вижда". Вярно, че като говореше все отклоняваше поглед или криеше лицето си с ръце. Носеше шини. Когато обясняваше нещо, думите се изтръгваха от гласните му струни прекалено трудно и страшно тихо или пък сподавено. Както говори човек, несигурен в това, което иска да каже...говориш, но съжаляваш, че си започнал и искаш да снишиш тона си възможно най-много, че да заглъхне и да не се чува вече. Азпък понякога висеше от мостове и твърдеше, че "не прави нищо особено". Азпък щеше да просрещне смъртта, като дългоочакван враг, към който омразата ти е станала толкова голяма, че без да искаш си я обърнал към самия себе си. Азпък живееше и опитваше всеки път, но всеки път "за последно". Азпък имаше една поляна, към която  понякога се връщаше...

Типък и Азпък бяха приятели. Странно защо.
Азпък щеше да продължи да виси от разни мостове, но Типък щеше да продължи да вика и да го дърпа наобратно.
Азпък щеше да продължи да върви към ръба, но Типък щеше да върви след него, нищо, че гледаше да не припарва до ръба.
Азпък щеше да продължи да пита какво щеше да е без него и Типък щеше да продължи да измисля различни тъжни истории всеки път.
Азпък щеше да продължи да се смее на смъртта, но Типък щеше да продължи да говори за забравата и историите. Истории, които ставаха част от една голяма, вече издъхваща история за приятелства, красоти, мечти, затворени очи и смърт.
Азпък и Типък бяха призраци на надеждата и отчаянието, но бяха приятели. 

Бухалът, който искаше да бъде орел.

Имало едно време една гора. В нея живеели многобройни и много разнообразни животни, растения и други същества, които не са познати на човечеството за жалост. В тази гора целогодишно царял мир и спокойствие ненарушаван и недокосван от човешка ръка или какъвто и да било друг човешки крайник. Всъщност, всичко недокосвано от хора е доста по-надеждно от нещата докосвани от хора.
И така, в тази гора пътечките били покрити с есенни листа или пък със сняг, в зависимост от сезона. Клоните на дърветата се хващали и се преплитали, правейки сянка на зайчетата минаващи по високите треви на земята. Незабравките ухаели заедно с нарцисите и люляка, а всички врабчета и други птички пеели в хор. През листата на дърветата се процеждали лунните или слънчевите лъчи и рисували странни разкривени неща по земята. Пръстта била мека, а тревичките гъмжали от живот. Както и всяко едно кътче на тази гора. Под дърво и камък имало поне по едно живо същество, което да издава някакъв звук и да допринася за развитието на горския живот.
Навътре в гората, малко след поляната...там, при върбата...живеел един бухал. Бухал, който си нямал приятели. Е, бил познат с доста от жителите на гората, но не мога да кажа, че имал някой с който да споделя неволите си или пък случките, които му идвали на гърба през тежкия бухалски живот. Макар че според него живота му бил по-скучен дори от на онези същества наречени "хора". Той ги презирал, защото те понякога идвали и изсичали малка част от гората и в следствие на тези тиранични действия зеленината намалявала, а отнемало доста време да възвърне предишните си размери. Бухалът криел мъдрост в себе си, но не я споделял с никой, защото не изпитвал такава потребност и до една степен никой не искал да разбира за нея. Виждал всичко, но го пазел за себе си. Водел еднообразен и скучен живот. Летял от време на време, посещавал сестра си, която живеела в другия край на гората...но най-вече обичал да се усамотява на дървото си и да наблюдава гледката, която се разкривала всеки ден пред него. Просто стоял и съзерцавал смяната на сезоните, нямал цели, мечти, нямал си нищо. Но виждал всичко. Имал странната дарба да забелязва детайли, които никой друг не е способен да види. Ала пазел тази дарба за себе си...както всичко останало.
Всъщност, имал една мечта. Една единствена мечта, която сънувал всяка нощ и виждал винаги щом затворел очите си. Този бухал желаел с цялото си сърце и душа да бъде...орел.
Виждал ги как летят нависоко в небесата, смели, красиви, величествени...божествени. Виждал как художниците ги съзерцават и обрисуват с бои различните цветове по перата им, опитвайки се да предадат това безконечно величие върху платно. Виждал как писатели сядали в гората и се заравяли в най-тъмните стаи на съзнанието си, за да открият думи, способни поне малко да се доближат до красотата и силата, които тези неповторими същества излъчват. А щом намерят тези думи, ги обсипват с мастило и хората четат всичко това. Децата в училище учат как орлите са близо до божественото, историята говори за вечните им подвизи, а самите те дерзаят и дерзаят...
И затова този бухал винаги искал да бъде орел.
Така се минавали годините  все на един и същи клон, все в една и съща гора...а бухалът остарявал, но невъзможната мечта оставала млада и се засилвала през годините. Дошъл сетният му ден. Той усещал как не му остава никак много време живот. Стоял и съзерцавал гората през последните си мигове. Осъзнал, че щял да умре без да сбъдне мечтата си.
Тогава той разперил криле и полетял над гората. Огледал всяко едно листенце, всяко едно малко камъче. Поговорил за малко с всяко едно животно и с всяко стръкче трева. Повярвал в природата. Видял колко синьо е небето този ден, усетил слънчевите лъчи. Разбрал, че цветовете на перата му са многобройни и всъщност в палитрата на никой художник не съществуват такива цветове. Защото няма два еднакви цвята никъде по света. Разбрал, че няма как да напишеш думите, които говорят врабчетата.
Разбрал, че целия си живот всъщност е имал точно това, което му е трябвало.
Не можеш да станеш орел. Приеми го. Ти си бухал.