Изкуството на чакащия

Аз съм изпращала много

и още някак си ще изпратя.

Гледала съм гърбовете на приятели

и на любовници

и на семейство.

Как се качват по стъпалата в голямата машина, по-голяма от заешкото ми сърце. Което бие до пръсване, докато вдишвам последния сноп аромат от махащите им ми за сбогом ръце. И ги докосвам през прозорците на летища. Целувам писма. Прегръщам снимки. Пазя чужди дрехи, понякога дори ги нося. От всеки ми остана нещо…или няколко неща. Някои ми оставиха само накъсани билети. Пропуски за ръчен багаж. Други ми оставиха книги, цветя и любов. Трети ми оставиха само усмивка. И ми заръчаха да им я пазя…да ги чакам с нея. Ходила съм по летища, по спирки и по гари повече отколкото съм ходила в музеи и галерии, но това не е нещо за което искам хората да ме съжаляват. Напротив, дори съм горда. Защото колкото повече време прекарах на тия уж прокълнати места, толкова повече разбирах, че хората са направени от чисто злато и нишки спомени. Възли приятелство и плитки доверие. Понеже на тия гари, на тия летища и на тия спирки…сме все едни и същи. Чакащите и идващите. Независимо колко е голям града (а аз съм била в най-големите на света), чакащите и идващите са все едни и същи. Понякога чакащите се отказват. След години спират да стоят по студените метални пейки и да споделят горчивото кафе от машина с останалите…оставени от приятели, любовници, семейство. Някои чакащи си отидоха. Но бяха малко…може би десет до двадесет човека. Пред масивното число от приблизително (а тая дума го прави още по-масивно) стотина, които винаги чакаме заедно. На едни и същи места. И все чакаме едни и същи хора.

Тия гари и летища, както и тия спирки събират повече изкуство в себе си отколкото която и да е съвременна галерия. Понеже ония неща в рамките, които са рисувани я на ръка, я на компютър, наистина, са нещо велико и възхитително. Но са нещо неистинско. А онова, което стъпя по тия гари е онова, което рисува рисунките. Онова, което тропа с токовете по летищата е онова, което ги рамкира. Тия неща, които аз гледам по моите допирни точки със света са истинските, живите картини. А жива картина видиш ли, значи си видял най-красивото изкуство на света.

Изкуството да се разплачеш от щастие. Изкуството да посрещнеш отново в прегръдките си скъп баща, приятел или брат. Да разпериш пръстите на ръцете си и когато облегнеш глава отново на рамото на идващия, да преплетеш пръсти зад гърба му. Тогава усещаш грубия плат на якето и знаеш, че това е оня човек, дето само ти и точно ти чакаш. Или докато си я прегърнал, да усещаш как цялото й тяло подскача, но не знаеш дали плаче или се смее. Не са ли най-красиви хората, когато тичат към някого по хлъзгавите плочки на гарата? И не ви ли се иска да заплачете от щастие като някой хвърли куфара пълен с ценни вещи на земята на летището и с тия две немощни и до преди малко самотни ръце обгърне най-добрия си приятел.

Изкуство е да преглътнеш сълзите, да застанеш мирно и с високо вдигната глава и да ги пуснеш да си идат, понеже за тях е по-добре. И в момента в който излети самолета, влака тръгне или си замине автобуса, тогава чак да паднеш на колене. Тогава да ридаеш, да кълнеш, да се самосъжаляваш.

Но мине ли ти, пак да станеш. Да продължиш живота си, защото така трябва. Защото така искаш.

И след време да се върнеш на тая гара. На това летище. На тази спирка. Да застанеш пак прав, с високо вдигната глава и да ги чакаш. Но моля ви, повярвайте ми, чакането се отплаща. Защото идващия слезе ли от самолета, видиш ли очите му в тълпата, усетиш ли аромата му да се носи някъде около перона. Това е най-красивото щастие, което някога ще изпиташ. Тогава цялото чакане си е заслужавало и знаеш, че би го направил отново. И ще го направиш. Ще го правиш вечно.

Защото чакащите сме все едни и същи.

Но винаги имаме някой, който да идва при нас.

Някой пуши пура

'Не ми трябва вече жена.', мислех си, докато палех пурата. Бях я взела от шкафа на баща ми, където държеше най-евтините си пури, затова винаги беше отключен и миришеше на сух тютюн. Обичах тази миризма. Най-много я обичах в тихи сутрини, когато всички спят, все едно само аз съм достатъчно силна, за да понеса света 2 часа по-рано, докато останалите си стискат очите.

'Не ми трябва жена. Не искам вече ничии тънки пръсти да се спускат по гръбнака ми, нито искам да усещам онзи тънък аромат на лавандула как гали лицето ми. Тия неща за мен вече са прекалено чупливи, прекалено нежни и прекалено дълбоки.' дръпнах си от пурата и усетих колко е горчива. 

'Не желая повече прозрачна кожа и сини венички около очите, нито искам да мога да рисувам някоя жена с водни бои. Понеже жените така се рисуват - с водни бои. Само тия бои са достатъчно спокойни и ненаситени, за да уловят нежността и уплаха у жените, които срещнах. У жената, която имах. Можех да я рисувам само с водна боя, която изсъхнеше ли на листа, губеше форма и образите едвам биваха разпознавани. Ако ги нямаше ония две маслено кафяви очи, никой нямаше да я познае. Можех да я описвам само с тънкописци, защото нейната сладникава и лесно ранима персона не позволяваше да бъде описвана с грубостта на пластмасов клавиш или химикалката, на която й липсва прецизност. Когато я описвах, ми позволяваше да го правя само на оризова хартия, за да се отпечатват думичките и от другата страна на листа и да не мога да го използвам два пъти. Понеже тя беше прекалено добра за това.'

Изплюх се на терасата. Пурата димеше в ръката ми. Когато бях по-млада, баща ми ми казваше, че дим от пура на се гълта. Това са глупости. Ако не се гълташе, няма да има смисъл да се пуши.

'Сега вече не искам това. Сега искам някой, който да рисувам с боя за стъкло. Оная, която хем е течна, но втвърди ли се, няма махане. И позволява на четката да се рисува с нея само веднъж, защото не я ли измиеш с ацетон, власинките се втвърдяват и четката после става неизползваема. Този някой ще го рисувам с дебели и груби маркери по картонени кутии, такива, които остават след нас, по мазетата на изоставените апартаменти, пълни с буркани туршия и компот. А на тия буркани отгоре ще е изписано неговото име. 

Сега вече искам някой, който да ми позволи да го опиша на пишеща машина. Такава, която да е с малко разместени клавиши и издава толкова ужасен звук, че когато ми дойде вдъхновение в три сутринта, да разбуждам цялата къща и всички да знаят, че сега пиша за този някой. 

Искам някой да ме види през оживената улица в някой горещ юлски ден, на обяд, когато слънцето пече най-отгоре на небето и асфалта се напуква от жегата и въпреки това, да намери сили да се усмихне до ушите и да претича между колите за да ме прегърне. Някой, който да пуши дебели цигари и да ги държи между треперещите си пръсти, които да не са с дълги и тънички нокти. Искам нещо, което и да искам да не мога да счупя. Нещо, което да мога да бутна без да падне. Някой, който да чува лудостта у мен. Понеже без да имам причина да се контролирам, няма как да открия моя самоконтрол.

Не искам вече да чета класическа литература и да пея под прозорците на някой в късната вечер, защото онази жена, която имах, я беше страх да излиза през деня, понеже слънцето беше прекалено силно.

Искам да тичам по паветата с някой и да усещам жегата как прогаря кожата ми толкова, че косата ми да стане сламено руса в края на лятото.

Не искам вече да излизам докато вали сняг и да свивам цигари с къс филтър.

Искам сега да седна с някой, в тихото лятно утро и въпреки тишината, да се смеем силно.'

Мислех си и му подадох пурата. Все още не бях свикнала да пуша чист тютюн без филтър.

В памет на М.Ц.

Здравей, М.Ц. Когато четеш това се надявам да си седнал в някое удобно канапе с голяма чаша кафе в едната ръка и с ръката на В.Ц. в другата.
Ти беше човек, който носи живот в себе си. От всичките ми приятели и познати, очаквах ти да надживееш дори децата ми. Но явно наистина когато някой влезе в градина, къса първо най-красивите цветя.
Та, да се върна към носенето на живот...нали знаеш как има от оня тип хора, които постоянно ходят на някакви извратени приключения с каравани, скачат с бънджи, гмуркат се и тям подобни неща. Не, че казвам нещо лошо за тия хора, напротив, даже се възхищавам на авантюризма им. Но въпросът е там, че...не ти ли изглежда сякаш се насилват да живеят. Сякаш сутрин стават и с отварянето на очите си си казват 'Леле! Жив съм! Бързо! Трябва да живея!' и някак си се затичват и скачат във всяка локва, но не остават достатъчно дълго в нито една, просто заради горещите си опити да изживеят всичко, което има за изживяване. Това е като да видиш маса отрупана с храна и понеже си лаком да отхапеш по една малка хапка от всичко и накрая пак да си гладен.
Ти не беше от тия хора. Теб, когато някой те погледнеше просто знаеше, че си жив. В очите ти се виждаше оная малка искрица, като от неугаснала свещичка в забравен храм. При теб нямаше нужда от такива дръзки и авантюристични представяния. Ти носеше със себе си живот дори когато бъркаше чая си тихичко през зимата. Когато си побутваше очилата докато четеш. От теб се носеше уханието на живот, докато всички ние, жадните да живеем, ходехме след теб а ти тичаше по балкана и огласяше горите с песните си. М.Ц, ти не беше от хората, които се опитват да живеят, а от онези, които просто несъзнателно го правят. И виждах такава утеха у теб, такова спокойствие от факта, че ти си тук и сега и просто те има. Нямаше нужда да се оправдаваш или да се опитваш да бъдеш пълноценен, защото ти беше такъв докато сгъваш завивките на леглото, докато ни оправяш косите, докато се смееш и докато играеш. Със ставането сутрин ти си казваше 'Да, днес съм жив. Днес ще попея, ще се разходя, ще сготвя.' и това беше достатъчно, защото да се задоволиш с малките неща е най-голямото постижение в този живот. А ти успя без дори да се опитваш.
Докато говореше нямаше нужда да жестикулираш или да повишаваш тон, просто защото всички те слушахме. Дори да говориш тихо, всички замлъквахме и чакахме онова, което ще кажеш. Докато ходеше, нямаше нужда да правиш големи или тежки крачки, просто защото ние така или иначе те следвахме. Защо не бихме те следвали? Кой не би следвал тихи и спокойни крачки, кой не би слушал песни за хубави гори, миришещи на младост.
Ти спечели всеки, когото познаваше. Плени всички ни с една прекрасно изиграна постановка, на най-голямата сцена. Всички ние се водехме по твоите реплики до последно. И дори след тези дни, ние ще продължаваме да обикаляме балкана, търсейки ехото на твоя глас, заседнало между камъните в някой вир или, по-присъщо за него, потопило крака в реката и пеещо за горските пътища. Ще ходим там, където ти си ходил и ще вдишваме аромата на онези прелестни гофрети, които правеше, ще пеем песните, на които ни научи и никога няма да се самозабравим. Ще се държим за предметите и спомените, които ни остави и всеки път, когато минаваме покрай къщата и видим счупения прозорец или обърнатите столове ще се усмихваме, ще вдишваме уханието на стара къща и ще си спомняме какъв невероятен човек беше и как успя да хванеш живота за ръка и стана негов приятел.
Ти се роди и умря като един артист, който ходеше по най-тънките въженца на съдбата и все пак, някак си успяваше да го направи с...танцова стъпка.
Обичам те. Когато някой ден се видим, ще довършим и тази постановка.

Гюма и дерека

Някои лета са направени за да се преродиш. Да се хвърлиш в една купчина пръст и сено и да се въргаляш вътре докато не замиришеш на диво животно, а после да станеш и да търчиш до реката за да се умиеш докато не ти изтекат кълките. Прераждането в тия мръсно жежки лета не значи да четеш книги или да гледаш небето и да рецитираш Бронте. Прераждането в тия лета се прави по оня бърз и неусетен начин, идва ти отвътре. Виждаш напукания асфалт и скачаш върху колелото и въртиш педалите докато не се препотиш. И от порите ти потича старата ти нагласа, старото ти мислене, старите ти приятели. Изпотяваш се и замирисваш на стари спомени, от студени зими и дълбоки разговори. И изпотиш ли се веднъж, си свободен да си вървиш от тях. Да нахлузиш джапанките и да се дереш по шипките колкото си искаш, без да има някакво вътрешно желание у тебе да си пораснал или пък поумнял. За да се докараш до такова лято, трябва преди това зимата да е била тежка и знойна, да те е затрупвала всеки ден с преспи и ти да си се криел по прашните страници на книги и белите стени на кънтящи галерии. И да си се обогатил страшно, та черепната ти кутия да не може да побере повече и сам да се плашиш от изкуството и поезията, които си попил като гъба.

И тогава вече, можеш да се отдадеш на простите неща. Тогава вече идва онова лято, което те преражда и ти дава да разбереш, че в тоя живот не е важно нито да си възвишен, нито да си кой знае колко умен - важно е да знаеш какво да правиш като видиш палатка или хубаво дърво за катерене, или дори пръчка и локва кал. Понеже тия малки действия правят  жегата по-малко убийствена и правят главите ни по-леки. Не ни трябва нищо по-дълбоко от студен язовир и кафявите очи на някой. Но това се разбира само като се преродиш в едно такова жежко и прашно лято. Разбира се и че за да станеш дете, първо трябва да пораснеш.

По време на такова лято срещаш всякакви хора - някои, вече познати, други тъкмо родени. Ама в такова лято всеки ти е приятел и в такова лято е лесно да обичаш. За една вечер съвсем спокойно можеш да станеш мираж, както си си бил от плът и кръв. Или да станеш дерек. Стига да имаш някой, който да стане...гюм, например.

Понеже то, така или иначе, всички май сме миражи. Идваме и отлитаме, както вятъра донася пясъка от морето. Говорим като шепнещите листа на гората, само че дори те остават по-дълго от нас. Но не е ли това толкова успокояващо и радостно? Че можем да дойдем тук, да седнем на бордюра под юлската луна и да се обичаме, без това да има значение след дни или години. Че можем да преобърнем балкана, да плуваме във всяка река, да ядем сирене с шарена сол на улицата в пет сутринта и въпреки всички тия велики дела, някой ден света да ни награди с почивка. И не е ли ролкова хубаво, че някой ден, като миражи, ще изчезнем и може би няма повече да се срещнем с тези прераждащи се, вечни лета. Няма повече да се връщаме в балкана и да слушаме песента на гората. 

Но ако някой ден се случи така, че вятърът да ни донесе обратно, можем да сме сигурни, че там ще са останали оня дерек и оня гюм...и ще ги видим и ще си кажем 'Ей, имаше един мираж...'