Александра Хани Шинино и един муден ден.

Всяка седмица има поне по един ден в който не искаш да ходиш никъде, мразиш всичко и всички и целия ти живот губи смисъла си заблизо двадесет и четири часа. Вървиш безцелно по улиците и гониш задачи, които мразиш, заедно с хора, които презираш. Срещаш се с непознати хора, които наричаш свои приятели и се самозалъгваш.

Така всъщност протича всеки един твой ден, колкото и странно да ти се струва, но точно в онези "мудни" дни ставаш такъв реалист, че е трудно изобщо нещо от горе споменатите неща да ти убегне.

Такъв беше един скорошен петък, който едвам изтърпях, но в крайна сметка успях да постигна мисията си благодарение на скритата мъдрост на госпожица Шинино.

Седях си съвсем спокойно със споменатия субект в подлеза на метрото, който на свой ред беше изключително мръсен и натъпкан с хора, които както вече казах, презирам. Минаваха толкова различни същества около мен, а всичките ми бяха по съвсем еднакъв начин напълно безразлични. Не бих могла да кажа, че ги мразех. Не, просто реших, че не заслужават да изпитвам каквито ид а е чувства към тях. Просто безразличие.

Лошо ми влияят хората през мудни дни. Гледам ги как живеят нищожните си животи, как вървят и гонят нищожните си цели. Всичко което правят ми се струва така незначително пред така огромната вселена пълна с още милиарди такива като тях. Толкова са глупави, че не могат да се обединят около нищо друго освен около омраза. А разединени стават още по-малки. И така се въртят в затворения кръг на собствената си глупост.

А аз и може би и други хора като мен (които, впрочем, са не по-малко празноглави от останалите) седим и ги наблюдаваме как живеят...или по-скоро как съществуват. Разделени, улисани в неща, които ще свършат през този ден, за да рефлектират те на вероятното им близко бъдеще...и всичко това...за какво? За да умрат някой ден и да оставят всичко зад гърба си? Сега ще кажете, че може би искат да ги запомнят. Но какво като ги запомнят? Има ли значение дали изобщо някой те помни след като ти вече си мъртъв. Не можеш да направиш нищо за разединението на хората нито за нищожността им. Много преди теб са опитвали, а още толкова ще опитват след теб. Няма ти да бъдеш този който ще ги оправи.

Да. Влияят ми лошо хората през такива дни, казах ви вече.

Най-вече защото в крайна сметка се озовавам в главите им. Имам навика когато видя някой да възприемам един вид основна история на живота му и да я разкривявам така че да слегне на извратените извивки на въображението ми. И  в зависимост от настроението в което съм в даден момент една жена може да бъде или светица, или ходещо унищожение. Вероятно през повечето пъти не съм права, но при мудните дни прекалявам с преувеличаването и намразвам още повече заобикалящата ме среда.

А накрая...започвам да се плаша. Започвам да се плаша, че някой ден и аз ще стана като тях. Да се плача, че вече съм като тях. Нищожна, малка, пълна с омраза отвътре и отвън. 

Но, уви, този ден аз не можех напълно да се отдам на такива негативни мисли, защото до мен в подлеза седеше Александра Хани Шинино и ме гледаше с проницателен поглед, докато аз презирах всички останали.

Тя не беше от онези нищожни хора. Независимо колко муден е денят, аз никога няма да виждам нея в същия нюанс сиво, в който виждам останалите. Тя по-скоро е в крещящо зелено или пък оранжево. Мисля, че е възможно дори човек да я види от самолет или нещо такова.

Съвсем нормално изглеждащо момиче на петнайсет. Малко под средния ръст, с невероятно къдрава и необуздана коса, пъстри очи и пословично големи количества скрита мъдрост, която преоткривам с всеки разговор с нея.

Това, че аз пиша разказ за даден човек означава, че определено не е от сивите.

Както и да е, да се върна на това, което говорех.

В подлеза около нас минаваха от онези неприятни същества, а аз си мислех за омразата ми и за тяхната съответно.

– Защо се намесвам в животите на хората? Защо просто не оставя съдбата да си върши работата, а ѝ се пречкам по този нелеп начин? Защо искам да спасявам хора? Коя съм аз, че да си мисля, че бих могла... - дори не знам за кой път ѝ говорех тези неща. Важното е, че както винаги, думите ми се лееха без да мога да ги спра и ако някой  не ми сложи коркова тапа в устната кухина нямаше да замлъкна дълго време. Обикновено тя се дразнеше когато ѝ опявах разни празни приказки за живота, но тогава се замисли, защото може би се постави в моето положение и реши да се опита да разбере защо мрънкам толкова.

– Защото името ми означава спасителка. - заяви тя.

Млъкнах и от тогава не съм ѝ продумала за спасяване на хора и други неща от такова естество.