Имало едно време, в една много много далечна земя, един добър крал и неговата любяща съпруга. Кралят бил висок и силен, с прелестно лице отговарящо на всяка норма за красота, а очите му били сини, сякаш в тях се оглеждало небето. Кралицата имала прекрасни черти, в които всеки би се влюбил, а косата ѝ била нежна като коприна.
Кралят и кралицата прекарвали знатините си дни в прекрасен замък строен преди всеки един от вас да се е родил, обграден от чисти магии и красива природа. Прозорците на този замък били най-красивите прозорци, а вратите на замъка били най-скъпо резбованите врати за векове напред.
Замъка притежавал десетки стаи на всичките си етажи и всяка една от тях била дарявана с нужното внимание, че да е по-красива от всяка една друга стая откакто свят светува.
През нощта замъкът греел в стотици светлинки и осветявал пътя на случайно миналите конници, а през деня биваше огрян от слънцето.
Около него и по него минавали хиляди пълзящи растения разтворили розовите си цветове и разнасящи красивия си аромат навсякъде. Близката река се чувала съвсем ясно, а птиците пеели и кацали по прозорците веднага щом слънцето подавало рошавите си коси сутрин.
И така, кралят и кралицата на това отдалечено кралство прекарвали дните си решавайки важни дела с такава лекота, сякаш това е най-лесното нещо, което всеки орач или слуга би могъл да стори. Унищожавали таласъми, зли вещици и всякакви други лошотии, а на страната на кралството привличали бели чародеи и чародейки, които обгръщали кралството със защитни полета срещу армиите на злото.
Ала времето се минавало, а времето не чака никого. Кралят и кралицата остарявали и рано или късно щели да напуснат този свят и да отидат на по-добро място. Малко преди кончината на кралицата, тя дарила краля с прекрасно момченце, което щяло да поеме техните отговорности и да бъде по-добър крал и от тях.
След смъртта на прекрасната кралица, кралят бил натъжен и изнемощял. Косите му започнали да побеляват, а в лицето му се врязали видими за всеки бръчки, отражения на собствената му безкрайна мъка.
Единствената му надежда, станал синът му, който с всеки ден растял и бил подготвян за тежката задача да поеме трона на баща си. Още от малък той бил обсипван с грижи, които почти никое дете по света не е получавало. Имал всичко което поиска, но бил сам самичък на целия свят. Единствения друг жив човек, който наистина се е грижел за него, бил собственият му баща. Притежавал цялото злато на света, всички най-прелестни материи и платове, армии, които могат да убият и най-страшния враг застанал срещу тях...но нямал приятелство и любов, които да изпълнят празнотата в сърцето му.
Един ден, точно на деветнадесетата годишнина на младия принц, баща му издъхнал.
– Погрижи се за кралството, дете мое. Не ни предавай. - били последните думи на баща му. Принцът, който вече официално бил коронован и превърнат в истински Крал, бил очарован от доверието на родителите си. Не се съмнявал в способностите и не изпитвал ни най-малък страх от това да се провали, защото знаел, че има всичко, което враговете му нямат.
Първата седмица той се радвал на красоти, невиждани от никой...плувал в собственото си злато и се радвал на живота, изпитвал щастие от това, което имал.
Ала уви, на втората седмица, той осъзнал, че да управляваш кралство никак не е лесна задача. От детството си той никога не се бил сблъсквал с подобни препядствия и сега не знаел как да ги преодолее. Нямал братя или сестри, които да му помогнат. Нямал приятели. Нямал родители.
Изведнъж, той осъзнал, че е сам. Сам срещу целия широк свят.
Още на първата вечер щом разбрал това, той се удавил в сълзите си. Захвърлил златото и забравил всичките си ценности. Единственото, което искал е да продължи делото на родителите си, но уви, бил прекалено неопитен.
Затова още щом изгряло слънцето на следващия ден, из цялото кралство той обявил, че търси своя помощник. Човек, който ще му помага и ще бъде неотлъчно до него през всичките му кралски несгоди. Обявил щедра награда за човека, който се предложи за помощник и заеме тази знатна позиция.
Дни наред различни хора от различни краища на кралството се редили пред замъка, кралят се срещал с всеки един от тях и разговарял с него надълго и нашироко, но за негова скръб, не успял да намери нито един, който да е достатъчно опитен или добър, че да успее да се нагърби с тежката задача...
Няма коментари:
Публикуване на коментар