Малко безсмъртие част III

Къде спряхме последния път?
А, да! Когато по най-непохватния и глупав начин се пльоснах по средата на Главната Зала в краката на разни знатни дами и господа право върху някой обречен човечец. Нищо неподозиращ, похапващ от прелестните скариди и пиещ изискано вино. Като казах вино, явно този джентълмен наистина е пил вино, защото гърба на атлазената ми рокля беше подгизнал и от него се носеше опияняващата миризма на грозде и алкохол. Когато се изкачвах по последните стълби заграбих няколко одеала от една от стаите на прислужниците и се упътих към тавана.
Ето я и нея. Вратичката, която щеше да ме отведе към свободата. На последния етаж от къщата се подвизават аристократичните ни прислужници. Тавана на този етаж е много по-нисък от на останалите и когато се протегнеш можеш да го докоснеш с пръсти. И все пак мебелировката както и материалите от които е направено всичко са поне десет пъти по-скъпи от мен самата. Винаги съм имала фетиш към тесни, закрити и усамотени пространства, но след малко прислугата щеше да започне да шета насам-натам по този коридор за да сервира предястието долу и да пренапълни чашите. Та така, точно по средата на тавана на този коридор имаше малка вратичка. В един от килерите се подвизаваше преносима стълбичка, чиято роля и цел в живота е да помага на хората да се качват до вратичката и да се измъкват през нея.
Още преди няколко години си бях извадила ключ от килера в който държаха стълбичката. И съответно ключ към малката таванска вратичка.
Отворих килера и той сякаш се изкашля в лицето ми обсипвайки ме в прах, пепел и разни боклуци. Вътре беше тъмно и мръсно, но аз бях скрила стълбичката на подходящо и лесно откриваемо местенце.
След като я изнесох я поставих под вратичката, заключих килера, при което веднаха се покатерих на трите ниски стъпала. Отворих малката квадратна врата и точно както преди малко съдържанието зад тази врата се изкашля...или тук е по-уместно да кажа, издиша, в лицето ми. Усетих топлия  нощен въздух. Прекарах одеалата през квадратия отвор и след това аз се измъкнах през него.
Озовах се на покрива.
Ах, ето го и моето малко безсмъртие.
Гледката разкрила се пред очите ми беше любимата ми гледка на целия свят. Покривът беше голям и керемиден, но аз внимавах когато вървях по него, защото...е, вече знаете защо, след като успях да сътворя такава дандания в Главната Зала.
Подредих одеалата така че да имам удобно място където да прекарам почти цялата нощ. Настаних се сред тях и се завих. Първо щях да почета малко за да си пресъздам желаната атмосфера, а след това да...
– Проклятие! - книгата ми я нямаше. Помислих, че е паднала в коридора, но всъщност съм я изтърсила още в Главната зала. Но уви, явно съм била прекалено заета да се червя от собствената си непохватност и съм забравила да си я взема обратно. Кой знае къде е сега. Може би на боклука или събира прах под пияното. Залята с вино и настъпвана безброй много пъти. С няколко смачкани скариди между страниците, седи и умира в агонизиращата болка на тези глуповати хора, които никога не биха я спасили.
Ала знаех, че това ще ми се върне някой ден. Може би в сумрака на някоя свечеряваща се юнска мечта, някой ден, аз ще умра до куп книги, които съм искала или съм имала намерението да прочета. А когато умра, ще съжалявам. Ще има толкова много неща, които не съм и които никога повече няма да имам шанса да открия. И те ще си останат заровени в дебрите на моето безкрайно незнание.
Ето още една безкрайност - незнанието.
Да, ето за такива неща размишлявах когато се качвах на покрива вечер. Щом слънцето залезеше безпрекословно ме връхлитаха купища подобни мисли и ме заключенията, до които стигах в последствие ме вкарваха в дупката на страха малко по малко. Дупката на страха е нещо като гроб в който те заравят жив и те оставят да умреш задушаващ се от всичката пръст, която влиза в носа, очите, ушите и устата ти. А от нея излизат стотици буболечки, змии и други неприятни подземи същества. Скоро и ти ставаш една от тях.
Виждате ли, мислейки все повече и повече за такива неща аз приключвах плачейки полу умряла на покрива. Изпитвах някакво мазохистично удоволствие от това да размишлявам за безсмислени или по-скоро невъзможни за разбиране неща. Знаех, че никога не съм била и никога няма да бъда с достатъчно голям умствен капацитет, че да ги разбера, но все пак това не ми пречеше да продължавам да се замоизмъчвам. Лошото беше, че повечето пъти откривах грешки в собствената си логика, които вместо да оставя на произвола на съдбата и да забравя, аз се опитвах сячески да поправям. Което също беше невъзможно, както сами се досещате, драги читатели.
Да. Аз в последствие полудях. Но преди да стигна до там, ще трябва да продължа скучния си разказ, който вие вече сте започнали и нямате правото да спрете. Иначе той ще ви преследва до живот.
Както стоях и си мислех под звездите за горе споменатите неща, надушвах миризмата на храна идваща от отворените прозорци на главната зала. Мигновено усетих глад, но реших, че ще е най-добре да се опитам да го подтисна до утре сутринта. Не исках да се мяркам долу.
– Госпожице, книгата ви...изключително интересна е. - обърнах се и забелязах някакъв непознат, строен джентълмен с дълга кестенява коса, вързана на ниска опашка. Имаше остра брадичка и странен нос с гърбица по средата. Кожата му беше мургава, но беше гладко избръснат а под гъстите му вежди се забелязваха сини очи. Не бях виждала мъж с дълга коса досега. По това време намираха подобни изяви за неприлични. Ала на него така наистина му отиваше и би било жалко да отреже гъстата си коса. Сложи няколко немирни кичура зад ухото си и се приближи към купа от одеала в който бях седнала. Костюмът му беше приличен, чист и черен, но на ризата му се забелязваше ярко зелена папионка. Този цвят обикновено дразнеше очите ми, но сега ми беше по-приятен от всякога. - Исках да ви се извиня, че ви залях с вино и да ви върна книгата.

Тогава ми стана ясно...