Два часа през нощта.

~Винаги мога да пиша за чужда любов и чужди чувства, все едно, че са мои, макар че никога не съм могла да пиша за свои. Не знам какво ще стане ако някой ден ми притрябва да пиша за собствените си чувства, може би ще избухна или пък ще получа страхова невроза от букви, думи и съответно изречения. Както и да е, важното е, че това досега не ми се е налагало и следващия разказ на който вие, драги читатели, ще станете свидетели, отново не е увенчан с мои чувства. Но възприех тези на други хора и ще ви ги предам по начина по който аз ги виждам.

***

Какво става когато си стоиш съвсем спокойно у вас, пиеш чай...всъщност не, да кажем, че мразиш чай от дъното на душата си и щом го видиш искаш да замериш някой с чашата така, че да му спукаш черепа. Пиеш вода...гледаш някой хубав филм и се радваш на нова любов. Да речем перфектната на пръв поглед любов. При която всичките ти приятели, които не са я изпитвали завиждат и се чудят къде да се дянат и дали ще си умрат сами. Такава при която изобщо не плачеш, а само се усмихваш (истински или не е друга история). При която нямаш никакви грижи и се чувстваш на...петото небе от щастие, защото всичко върви в такава безметежност, че все едно е било писано да стане така. Не се караш с никого, отношенията ти с хората се подобряват а омразата ти към света се скрива някъде под пластовете спокойна любов. Любов, която винаги си търсила и след като си я намерила сърцето ти се е разтуптяло толкова силно и този ритъм му е допаднал толкова, че вече е започнал да става, хм, може би малко скучен.
И така, седиш си и в себе си таиш тази перфектна любов. Любовта, която така неочаквано е потропала на вратата.
Но изведнъж нещо става. Подът под краката ти започва да вибрира, стъклата се напукват. Усещаш страх, чудиш се дали не е природно бедствие, дали светът не свършва. Скачаш на крака и неволно изпадаш в паника. Но може ли някой да те вини, всеки би изпаднал в паника! Предметите падат от указаните им по рафтовете места, вратите вибрират, цялото ти тяло се тресе от страх. Усещаш, че в перфектния ти дом става прекалено топло. Изгарящо топло. Книгите, които си оставила по-рано на масата се подпалват, а след тях и масата. Пламъците обгръщат стаята ти, а ти вървиш сред тях, опитвайки се да ги избегнеш. Давиш се, кашляш, падаш, ставаш. Не можеш да разбереш какво се случва, земята под краката ти се тресе неудържимо, изведнъж започва да вали дъжд. Таванът изчезва и дъждът се усилва, а пламъците поглъщат в себе си всичко. Два през ноща е. Седиш по средата на стаята и проклинаш всичко. Не знаеш какво става, но това незнание...то...е толкова сладко. Усещала си го и преди. Горчилката, която те трови сега. Отровата от която не можеш да се откажеш. Както хората не могат да се откажат от наркотиците. Знаят, че им вредят, но искат още и още.
Почти не можеш да дишаш.
Би могла да се заклееш, че ще умреш тук и сега. Тогава вратата ти започва да вибрира отново. Виждаш как бравата се върти бясно. Чудиш се какво още ще стане, искаш да избягаш, но  не можеш, защото на където и да се обърнеш те чака сигурна смърт. Седиш по средата на стаята и се молиш през вратата да влезе неизбежното ти спасение или пък неизбежната ти смърт. Бориш се за всяка глътка въздух и усещаш, че си на ръба на задушаването.
И тогава вратата избухва.
Просто избухва.
На милиони малки дървени парченца, които се разхвърчават навсякъде и се забиват по килима, по кожата ти, падат в пламъците, хвърчат във въздуха. Всичко е в дим.
Два часа през нощта.
Проклинаш всичко.
Загребваш големи шепи от кестенявата си коса и започваш да дърпаш. Свиваш се на пода. Не искаш да гледаш. От кафявите ти очи започват да текат сълзи. Искаш перфектната ти любов да ги спре, но тя  не може. Тя е сляпа. Не ги вижда.
Със сетни сили вдигаш поглед към вратата и виждаш...Любовта.
Истинската Любов. Любовта, която те е карала да плачеш, да викаш, да падаш, да ставаш, да гориш, да умираш и да се прераждаш, но никога да не се отказваш. Любовта при която  не само си се усмихвала, но и си лазила по земята от смях. Любовта, която те е карала да плачеш стотици пъти по такъв начин, че да си мислиш, че никога повече няма да се чувстваш така.
Тази любов идва. Минава през пламъците. През дъжда. През виковете. През пушака.
Сяда до теб и остава с теб завинаги. Оставя те да плачеш, но знаеш, че с нея можеш да плачеш вечно по най-сладкия начин на земята. Можеш да мразиш, да обичаш, да плачеш, да...живееш.
Истинската любов е само една. Идва и никога не си отива. Всичко преди нея е грешка, а всичко сред нея...утеха.
Защото истинската любов не тропа на вратата.
Тя я взривява.