И така, ето ме отново, изправям се пред вас в цялото си величие, което никак не е голямо и съм готова да продължа разказа си, който едва ли помните. Ала ако сте го оставили в ума си, искам да поднеса искрените си благодарности на вас и мозъчните ви клетки, които запазиха думите ми в себе си. Ще се постарая да не ви разочаровам.
***
Както вече споменах, аз обичах да се настанявам на този прекрасен покрив с черни керемиди и да гледам природата, която разкриваше всичките си красоти пред моите невъоръжени очи, спирайки дъха ми.
Не знам дали речникът ми е достатъчно богат, че да мога да ви опиша поне приемливо прелестите, които съзерцавах там. О, какви ги говоря, разбира се, че не е...никой не би могъл да опише или нарисува природата перфектно. Кой знае, може би дори това, което виждаме със собствените си очи не е такова, каквото ни изглежда. Ала аз вярвам силно в различните гледни точки, затова ще напрегна паметта си и ще продължа да ви разказвам.
Сядайки на керемидите, роклята ми мигновено се изцапваше неминуемо, но аз не обръщах внимание на това, защото бях завладяна от случващото се около мен. От хълма можех да гледам право в долината, където сезоните се меняха толкова бързо и красноречиво, че дори глупак би забелязал разликите и приликите в тях.
Тревите промушващи се през корените на дърветата грееха в топло зелено, а самите дървета цъфтяха неуморимо и носеха розовите си цветчета по въздуха, разнасяйки неповторимо ухание. Реката ромолеше, а птиците кацаха по малките и големите камъни. Гущери се препичаха на слънцето, катерици претичваха по боровете, а сърни ме гледаха от гъсталака и изучаваха лицето ми. Назад планините продължаваха, но ставаха все по синкави заради напластяващият се въздух. Ала аз все пак виждах зеленината им, чувах шумовете им. Шумове, които само гората може да предаде на човешкото ухо по такъв красив и интересен начин. А слънчевите лъчи огряваха цялата тази прелест и я обгръщаха в златисти отблясъци.
Уханието на рози, борове и гора се носеше в летния въздух, правейки го прохладно лек. Южнякът подухваше и разклащаше косите на гората, пробуждаше животните сутрин и милваше природата, която изживяваше красивата си лятна дрямка.
Спокойствие.
Никъде по света не можете да намерите подобно спокойствие.
А тази хармония се смесваше с моята и ме правеше неимуверно щастлива. В такива моменти аз чувствувах истинско щастие.
***
Една вечер, когато пълната луна беше се издигнала и огряваше всичко в синкавото си сияние, аз взех първата книга, която видях в библиотеката и се опътих към покрива. Красотата, която тази лятна нощ издаваше беше мимолетна и аз бързах за да не я изпусна. Но, уви, драги читателю, къщата на братовчедка ми бе строена така необмислено на моменти, че пътят до покрива минаваше през главната зала.
А там сега се провеждаше вечерята, на която, разбира се бяха поканени десетки знатни дами и господа, които носеха в ръце чинии с вкусни предястия и чаши с тънко вино, галещо сетивата на всеки човек.
Те, разбира се, нямаше да прекаляват с него, защото, както споменах вече, бяха от най-високото ниво на обществото и не биха приели подобно унижение.
И така, аз облякох една красива атлазена рокля, затегнах корсета си и оправих диадемата върху къдриците си. Трябваше да изглеждам прилично, дори при положение, че щях да се мерна пред очите им само за минутка. Кой знае кой щеше да ме спре и добре щеше да ме нахока, задето съм се била държала като "чиста мърла" пред гостите.
Минавайки през библиотеката грабнах книгата и я пъхнах под диплите на синята рокля, забързвайки още повече крачка. Скоро щеше да стане още по-късно, а ако се заоблачи луната вече няма свойството да ми служи като лампа за четене.
Качих се по стълбите възможно най-бързо, внимавайки да не цапам постелите и в крайна сметка стигнах до големите резбовани врати на величествената главна зала. От вътре се чуваше музика от пиано, веселата глъчка на дамите и господата примесен с медения глас на музиканта.
Прекрачих предпазливо прага и зелените ми очи се прокраднаха по гостите, опитвайки се да обхванат всички. Сетивата ми бяха силно объркани от толкова много разновидни платове, цветове, звуци и миризми. Това определено не беше спокойствието, на което се радвах.
Заобиколих тълпа госпожи, които ме изгледаха и мога да ви се закълна, че едната щеше да ме ръчне задето не ги поздравих и не направих комплимент на натруфените им облекла. После продължих покрай една от дългите маси отрупани с всевъзможни блюда. Няколко непознати ме поздравиха, а аз ги дарих с неискрена усмивка, давайки си вид на госпожица, която отива да гони важни дела в края на залата. Тъкмо да заобиколя пианото, от което се носеха, признавам, красиви звуци, и роклята ми се оплете в краката му. Високите ми обувки ми попречиха на адекватността и аз залитнах рязко напред. Диадемата ми отхвърча в тълпата и аз се приземих право върху някой от знатните господа.
Изведнъж всички замлъкнаха и извърнаха любопитни погледи насам. Сякаш не се бях спънала, а бях започнала трета световна война. Джентълмените само ме гледаха и цъкаха едва доловимо, някои се кискаха а трети прикриваха устни с ръце в знак на ужас и почуда. Как може възпитаничката на такъв прекрасен дом да е толкова тромава и непохватна? Чух някой да шепти.
Реших да не обръщам внимание. Станах и взех книгата от земята. Бях забравила съвсем за диадемата. Изтупах атлаза, макар че пода бе толкова чист, че може би трябваше да изтупам него, а не роклята си...после въздъхнах тежко и продължих пътя си. Излязох с цялото ми останало достойнство и се заизкачвах по второто стълбище...
Няма коментари:
Публикуване на коментар