Есен през лятото.

Зайците са изключително полезни животнки ако си нямаш работа и искаш просто да стоиш и да ги наблюдаваш как припкат сред есенните листа. Можеш да ги рисуваш с всякакви бои без дори да си кой знае колко талантлив художник, което си е доста насърчаващо за бездарни копелета като мен.
– Напомняш ми на есен, знаеш ли? - заявих и сбърчих чело опитвайки се да си го представя как се превръща в едно от дърветата на хоризонта и се слива с пейзажа. А дългата му коса се превръща в клони, оскъдно отрупани с жълти и червени листа. Натежали от дъждовни капки. Очите му се превръщат в хралупи на катерички, в които има повече живот отколкото под краката на Гъливер.
Седяхме на един голям дънер, а един кичур коса гъделичкаше упорито носа ми от известно време.
Човекът, който е отрязал дървото май наистина е имал сериозен мотив (и здрава резачка), защото ако го беше оставил да расте още, може би петима човека хванати за ръце нямаше да могат да го обгърнат цялото.
Но сега гората изглеждаше сякаш никога друг човешки крак не бе стъпвал по меката, рохкава пръст под нас. Небето не се виждаше, заради преплетените клони. Изглеждаха като дългите пръсти на пианист, сключени над нас, извъртайки се в странни положения под натиска на вятъра, пукайки кокалчетата си. Дълги пръсти, с остри нокти, които са способни да възпроизведат музика, която е способна да възпроизведе живот. Музиката на вятъра. Симфонията на листата, може би?
Не духаше вятър, но беше хладно. Като говора на строга госпожа с мек поглед.
А листата бяха толкова малко. Толкова жълти. Като малки слънца, които изобщо нямат място в мрачната есен. Но всяка есен има своята светлина. По светла от най-топлото лято. По-красива от най-цветната пролет.
Сякаш бяха болни. Листата, де. Знаехме, че съвсем скоро ще умрат и ще паднат теглени от гравитацията. Две-три вече се бяха закачили в косата му, защото стояхме вече няколко часа без да мърдаме от този дънер.
Не виждах пръстта. Цялата земя беше покрита с жълтите листа. Слънчевите лъчи се влачеха по земята. Мокри, покрити с роса и влага. Но бях сигурна, че пръстта съществува, защото краката ми бяха боси и бях заровила върховете на пръстите си в калта. От няколко минути рисувах фигурки с десния си палец и пишех молби до боговете или до съдбата, или до...когото и да е. Някой, който да ни чуе. Да ни види.
Мъглата бе натежала и ми пречеше да виждам всички животни, които щъкаха около нас. Но точно пред нас, като зад бяло перде, виждах рогата на елен. Исках да се приближи, но знаех, че няма. Щеше да си стои сред дърветата и да ни гледа, чакайки ни да се престрашим да направим първите крачки към него. А щом прошумоляха листата под краката ни, щеше да побегне и нямаше да го  видим повече. Затова постигнахме мълчаливо съгласие просто да стоим и да се опитаме да си представим как ще успеем да опишем цял елен, при положение, че единственото, което виждахме от него бяха рогата...и много мъгла.
Не валеше, но дъждът сякаш беше застоял във въздуха. Сякаш дишахме дъжд. И издишахме светкавици. А говорехме гръмотевици.
– А ти на мен на лято. - отвърна той. Въздъхнах. Затворих очи, но не исках да си представя лятото.
Отворих ги и видях, че в скута му има зайче. Животните не бягаха от него. Но от мен да, винаги когато се опитвахме да говорим в тази гора животните идваха около  нас само заради него. Все едно се разбираше с тях по-добре отколкото с хора. Гледах го как гали зайчето, а то дори не трепна. Отново си помислих, че би могъл да бъде природа и че природата е мястото му. Където може би щеше да бъде оценен.
– Някой слънчев ден през лятото, есента ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. И може би дъждът още ще бъде застоял във въздуха, но ще бъде топъл. Дотогава дишай внимателно. - кимнах и му се усмихнах. Краищата на роклята ми бяха кални, а в косата му имаше венец от листа.
– Ти също. - той пусна зайчето и то се сви на кълбо до дънера.
Еленът беше точно до мен.
Ти...също.

Чадър на ябълки vol. 2

С Офелия отсреща си разменяхме по някой отчаян поглед, докато тя продаваше билети на въодушевени деца и те ѝ показваха желаните от тях места в кино залата на компютърния екран пред нея. И докато аз продавах поредната гореща чаша с надпис "Внимание, горещо съдържание!" (и отдолу някоя мъдра мисъл, на която никой не обръщаше внимание), с извисяващо се от нея великолепно ухание, захар полепнала от ръба на чашата и едно резанче лимон плуващо като лодка пълна с мечти по чаената повърхтност.
Май се поувлякох. Но, не знам, намирах нещо очарователно в работата си (само когато бях в добро  настроение, разбира се). Макар че щанда ми беше малък (по-малък от този за сладолед), бе често посещаван и отрупан с какви ли не примамливи деликатеси, които, признавам, имах огромно желание да отнеса вкъщи. Като се започне от канелени пръчици и се стигне до захарни бастунчета. Имаше стотици видове чай и всяка сутрин полагах особени грижи да ги подредя по цветове и ухания. Обичах да разделям ароматите на "любов", "приятелство", "надежда" и всякакви такива неща. Всяка сутрин любовта миришеше различно, но пък приятелството си оставаше хубавата миризма на стара музика, мухлясал таван, прашни книги и водни повелители. При приятелството винаги слагах много захар, защото чайовете на приятелството бяха по-скоро горчиви. (Тук идваше Джон и разливаше по три чаши на обяд)
Обаче точно сега, двадесет минути преди края на полу-работния  ми ден (сиреч пет и половина следобяд), едвам гледах пликчетата мащерка без очите ми да се присвиват в нервни тикове. Последният половин час никога не ми се нравеше и все говора на хората ми се чуваше по-досаден от обикновено, тропането на токчетата по-силно, басовите гласове на мъжете по-неприятни, уханието на сладките парфюми по-натрапчиво, а светлините от високия таван по-изкуствени от всякога.  Прозявах се и отброявах парите от касата под лота.
Обичах да се прозявам, макар че всеки път, когато Мери Джейн ме видеше да извършвам това действие не проспускаше да ми напомни, че 'Щом се прозяваш значи до мозъка ти не достига достатъчно кислород'.
Погледнах часовника на дясната си китка за може би пети път през последните три минути. Видяното не ме удовлетвори много, но развързах престилката въпреки всичко. Смачках я безцеремонно на топка и я мушнах под плота. Прибрах всичко от щанда по шкафовете и ги заключих. Оставих само една чашка ментов чай с канела за себе си по пътя до вкъщи.
Обърнах се да видя как върви затварянето на видеотеката, но надеждите ми угаснаха, щом се сетих, че работният ден на Джон свършва в седем. Повдигнах се на пръсти за да хвана погледа му някъде сред хората, там, зад касата, сред многото дискове, но единственото, което успях да мерна беше перчема му. Изпуфтях. Пуфтях често.
Не обичах да си ходя сама, а сега щеше да ми се наложи да правя точно това.
Погледът ми се зарея по главите на хората, търсейки някой познат. Но после се подсетих, че хората, които се навъртат на работното ми място, а не работят там, са крайно неприятни. И се обърнах към щанда, закопчавайки тъмно червеното си палто.
Пресегнах се да взема чашата, но за моя изненада нея я нямаше. Вдигнах очи.
Забелязах странно изглеждащо момиче с шарено яке и тъмна, почти черна коса, дълга до раменете и пословично чорлава. Лицето ѝ беше изпито, макар че не беше възрастна (изглеждаше колкото мен), а чертите резки. Очите ѝ бяха големи и с цвят на дъното на чашата с какао, където шоколада се е утаил заедно със захарта и е прекалено сладък, за да го изпиеш. Но обръщаш чашата и чакаш утайката да рисува по дъното, докато накрая не я измиеш. Имаше лунички по клепачите и слепоочията. Необичайно разположение на лунички, ако питате мен.
Но пък докосваше леко и отмерено. Установих го, защото беше хванала чашата с две ръце и я беше обърнала с пръсти, потупвайки с тях по пластмасата. Бе поднесла чая под носа си и поемаше уханието през странно изгърбения, но едновременно с това прав(???) нос. Имаше прекалено дълги пръсти, които обикаляха цялата чаша преплетени по този начин.
– Това мента ли е? - попита ме тя със сключени вежди в знак на съображение. Гласът ѝ беше от онези гласове, които знаеш, че никога няма да говорят свързани думи, но си готов да ги слушаш дълго време, таейки надежда да чуеш нещо много, много смислено от тях. Очите ѝ бяха странни, хем прекалено отворени, хем с отпуснати клепачи.
– Да. И малко канела. - слагах канелени пръчици във всяка чаша чай, която пиех, защото Джон обичаше да ги троши и свива в цигари заедно с тютюн. Идеята беше моя, всъщност. Преметнах чантата си през рамо.
Момичето остави чашата обратно на щанда. Беше със странна леко прегърбена стойка.
– Вземи я ако искаш? - дори не знам защо го казах, кой предлага чай просто така. Може би просто не ми се пиеше сега.
– Не мога. Алергична съм. - 'Към какво? Пластмаса ли?' помислих си. В чая имаше доста съставки. - Към мента, де... - уточни след кратко мълчание тя. Май не обичаше да гледа хората в очите.
– Аха... - поклатих глава в знак на разбиране.
Заобиколих щанда и взех чашата с една ръка, а с другата побутнах нагоре кръглите очила.
– Аз съм Кимбърли. - в началото не ми изглеждаше като човек, който обича да се представя. След това не ми изглеждаше като човек, който може да се представя. Протегнах ръка. Пръстите ѝ бяха още топли, заради чая, а моите бяха студени, че и малко синкави. Забелязах, че по края на ръкава ѝ имаше кръв, но отклоних мислите си бързо, защото иначе щях да започна да си съчинявам истории.
– Дафни, приятно ми е. - отвърнах и се постарах да не звуча прекалено грубо. Нямах намерение да я прогоня. Вероятно щеше да ме пита нещо, защото си даваше вид на човек, който внимателно отмерва всяка думичка, но точно преди да я сложи на кантара я изпуска тежко на мраморен под и тя кънти в празна бална зала.
– Ъм...Случайно да знаеш дали Остин е на работа днес? - попита сякаш трябваше да знам всички Остиновци на тази планета.
– Остин дето работи при бързите храни ли?
– Да, същия.
– Остин Браун?
– Не мисля, че има друг Остин там.
– А, има.
– Не, няма. - все едно тя работеше тук от половин година.
– Ъ... - реших да не споря - на работа е, да. Но побързай, защото смяната му свършва след... - погледнах часовника си - шест минути.
– Оле мале. - възкликна тя и закри лице с едната си ръка. - Благодаря, Дафи. - имаше странна, но искрена усмивка, на която лесно се отвръща. Подмина ме и се затича към бързата храна, която беше на другия край на третия етаж.
Като мина покрай мен ми се стори, че миришеше на лавандула...или пък плувен басейн? Как може изобщо две такива миризми да бъдат съвместими при каквито и да е обстоятелства?
Беше доста смахната. (Не знам защо го казвам аз.)

Чадър на ябълки vol. 1

Седях зад щанда и обръщах наобратно особено съсредоточено една пластмасова чаша. Врмето навън беше дъждовно и мрачно, а аз си мислех как ще стигна до нас без превоз, защото бях загубила кесийката с пари (носех малка странна торбичка, която бях назовала 'кесийка' за да звучи по-автентично и по-приключенско, но просто мразех портмонета и изпитвах ужас при мисълта да докосна естествена кожа) някъде по ескалатора.
Тези дни, в началото на зимата, когато още няма сняг, а дъждът е по-размит и кален от всякога, почасовата работа в Мола, на третия етаж, зад щанд за лимонада не се отразява особено добре на психиката и от там на физиката. Идеята беше да продавам сок от лимони, сещате се. Точно срещу касите за киното на третия етаж, на ляво от ескалатора. Но понеже бях прекалено мързелива да изстисквам лимони, а и знаех, че хората в Ню Йорк нямат абсолютно никакво желание да пият лимонада посред есен, когато зъзнеш от студ и в обувките ти джвакат спомени от някоя особено дълбока локва...и след като бях достатъчно досетлива, услужлива и умна, бях поговорила сериозно с шефа си за тази работа и стигнахме до взаимно съгласие, че ще продавам чай. Правех около 5 чаши чай за десетина минутки, което може би би трябвало да бъде вписано в рекордите на Гинес. Като се има на предвид, че Ню Йоркчаните не обичат домашно приготвени храни и напитки, си е цяло постижение да накараш мъж в костюм с ход дог в ръка да се спре и да помирише ръката от миризма теглеща ноздрите му по-близко и по-близко към щанда с пликчета чай и чашки.
Часът беше два следобяд и книжарницата зад мен откриваше перфектната възможност да започна трета книга тази седмица. Бях на последните няколко страници от предната.
– Пссст. Дафни. Ай, Дафни. - чух съскащ глас зад себе си, макар данданията от музиката в мола и непрестанния говор на десетките хора.
Обърнах се и видях на края на щанда, на около метър и половина от мен, Джон, прегънал се на две и с ръка на устните да шепне името ми. Сякаш това, че говореше с мен беше престъпление.
Сключих вежди и затворих книгата, оставяйки я до пластмасовите чашки.
– Какво има, Джон? - станах и се приближих към него изтупвайки престилката, на която беше нарисуван голям лимон с готварска шапка и пликче чай в ръката. Да, лимона имаше ръце. И крака имаше, но това не ви засяга, предполагам.
– Какво ще правиш след работа днес? - попита ме той и хвърли подозрителен поглед на книгата. - Ще хванеш рак на очите от тези книги, така или иначе нищо не виждаш без очила.
– Млъкни преди да съм те заляла с чай от горски плодове. - заканих се, но той знаеше, че съм напълно способна да го направя. Мразех някой да се занимава с 'орловия ми поглед'. Когато някой има проблеми със зрението просто го приемаш и не задаваш въпроси. Майчице.
– И та, какво ще правиш след работа?
– Ще се прибера, ще седя до перваза с много възглавници и ще дочета книгата. А преди това от Мери Джейн ще заема това онова на Оскар Уайлд. - Мери Джейн беше приятелката ми от книжарницата отзад. А Джон работеше във видиотеката от дясно на книжарницата.
За момиче на шестнайсет беше нетипично да му отговоря, че в петък вечер ще кисна у нас и ще чета. Звучеше клиширано тези дни, но живеех така от години и нямах намерение да променям каквото и да е в режима си. Джон беше на моите години, с чорлава руса коса и морско сини очи. Не знаеше какво иска от живота си, но така му беше добре, защото не искаше и да се напряга за каквото и да е.
Работехме в Мола заедно от около половин година, а преди това учехме в едно училище. В Ню Йорк приятелствата се запазват много трудно, а нашето остана, макар че не прерастна в нищо повече. Аз и не исках, де. Още не искам.
– Дафи, кога ще спреш да бъдеш толкова задръстена... - изпуфтя той и като отпусна тежестта си само на единия крак се пресегна да вземе книгата, но се опари на един от чайниците и започна да издава странни звуци и да подскача на един крак.
– Каза Джон.
– Млъ..ох..ни..ох..
– Ще излизаш ли днес?
– Ако  не ме обезобразиш с тези чайници до довечера, може и да успея да накарам Офелия да излезе с мен поне днес.
Офелия беше момичето от киното. Беше сладка, с перфектни кестеняви къдрици и големи лешникови очи. Не беше нищо особено в моите очи, но Джон виждаше в нея примадоната, която търсеше във всяко момиче. Знаех, че веднага щом я получи, ще се опита да я превъзпита, но тя няма да му позволи. И ще се разделят. Въпреки това не ми се вярваше да му върже. Опитваше се да я забие вече втори месец и тя все си 'оправяше зъбите' или пък 'посещаваше леля си Моника'. Честно казано, намирах името Моника глупаво като за леля. Можеше поне да се научи да лъже. Но пърхането с дългите ѝ черни мигли беше достатъчно да му завърти главата за 24 часа до следващото предложение.
– Изчезвай от тук. - казах му и започнах да го бутам обратно към видеотеката. Не ми се говореше с него, макар че много го обичах.
– Ако случайно тя не поиска да излезем, у вас има ли спагети?
– Да, останаха от снощи.
– Чудесно.
След малко се обърнах и го видях как ми маха от видеотеката с един от най-старите дискове на "Капан за родители". Винаги когато дойдеше в нас го гледахме по няколко пъти. Може би няма човек на земята, който да е гледал този филм повече от мен. Джон имаше ключ от апартамента ми и често идваше у нас. И двамата нямахме с кой да делим апартамент и затова аз ходех у тях или пък той у нас.
Да бъда честна, прекарвахме си чудесно и не искам никога да ме напуска.
***

Глъчката от хората сртаваше все по-голяма и аз сипвах чаша след чаша. Усещах онази странна умора и онова безпричинно нетърпение работния ден да свърши. Изкуствените светлини от Мола ме дразнеха и исках вече да видя естествена дневна светлина, макар че слънцето май нямаше намерение да се показва в следващата седмица.
Но имах чадър на ябълки и не ме беше страх да го използвам.

Моркови.

Живеех в странен град. Не знаех дори на коя планета съм. Не знаех що за същество е това "Земя", "Космос" и всякаквите други джунджурии дето ги повтаряте вие, драги приятели.
Но знаех за моя град. За моите хора. За моите планети. И сега ще ви разкажа за тях и не ме интересува, че на вас не ви пука за мен. Не ме интересува, че напоследък всички сте толкова заровени в собствените си грижи, че не знаете, че някъде там бях аз...заровена в този град...под тонове моркови. Сам самичка. И щом обърнете очите си към тези редове, дори не смейте да ги откъсвате докато не стигнете и до последната буквичка и не я осмислите, защото ще ви бъде от голяма полза.
И така. Живеех в едно скромно, малко, морковено градче. Там слънцето постоянно залязваше и поради тази странна, а и перманентна, негова позиция всичко в града беше обсипано в странна оранжева светлина. Лъчите падаха под такъв ъгъл, че сенките ни бяха продълговати на оранжевите улици. Вятър почти не духаше, а нямахме сезони. Всичко което познавахме беше слънцето и полегатите му лъчи. Не знаехме цветовете в техните естествени състояния, защото ги бяхме виждали само оранжеви (или пък тъмно сини през нощта, поради също перманентното положение на луната, която все беше кръгла).
В моя морковен град улиците бяха тесни, а сградите ниски. Прозорците ни бяха на около метър разстояние един от друг и съседите от срещуположните сгради едва ли не можеха да си стиснат ръцете само като се протегнат през прозорците. От перваза на всеки прозорец задължително се виеха много растения и се спускаха като водопади надолу чак до улицата, където завършваха завързани със снопове изсушени чушки и други зеленчуци. Хората в градчето ни имаха навика да опъват простори от единия прозорец до другия и да кичат въжетата с най-шарените възможни дрехи, които все пак излизаха оранжеви. Дърветата бяха високи, а листата им бяха продълговати. Навсякъде миришеше на морковен пай и роса. Улиците бяха пълни с момичета и момчета, майки и бащи...всякакви видове хора. По тесните тротуари, обрамчващи мъничките павирани улички бяха наредени сергии с всевъзможни пресни плодове и зеленчуци...или пък бабки продаваха нанизани с много труд гердани и гривни. От пекарните се носеха най-различни миризми, а табелите стърчащи над улицата бяха толкова ниско, че по-високите жители на града ни имаха навика да се удрят в тях.
Като цяло морковеното ни градче беше много уютно за живеене с много увивни растения, изсушени плодове и зеленчуци, сергии и преплитащи се като плитките на Пипи Дългото Чорапче рекички и улички. Коли почти не се мяркаха, а ако случайно видиш такова явление, то се смята за цял празник...макар че превозните ни средства бяха малко, съответстващи на уличките по които се движеха...и много неприятно бръмчащи.
Целия град издаваше едно странно жужене, а всеки един човек в него имаше собствена аура, която, наблъскана в тесните пространства между растенията и старинните сгради, се преплиташе с аурите на останалите хора.
Жителите ни бяха много работливи и винаги усмихнати. Обичах да ги гледам. Обичах да виждам стари дядовци и баби, които вървят хванати под ръка по тесните тротуари. Обичах да гледам млади хора как се трудят и обичат работата си, както и живота си. Обичах да виждам физиономиите на децата, когато някоя шеговита лелка изсипе леген студена вода върху тях под предтекст "да поизплакне паветата". Обичах да чувам гръмогласния смях на момчетата. Обичах да виждам жените, които продаваха слънчогледи по сергиите и предлагаха какви ли не други прекрасни нещица. Обичах да наблюдавам хората и да намирам смисъл зад всяко едно тяхно вдишване, потрепване, движение.
Вървях по улиците с голяма сламена шапка, която скриваше лицето ми и закачаше чушките висящи от сградите с ръбестите си краища.
***
Но в града ми имаше нещичко, което би ви постреснало.
Навсякъде имаше моркови.
В къдриците на жените бяха затъкнати моркови, навсякъде се продаваха моркови, по стените висяха моркови, в реката плуваха моркови. По дрехите на хората имаше моркови. Всяко дете по улиците ръфаше морков. В пазарната кошница на всеки човек имаше поне по десет моркова. Правеха се бижута от моркови, храни от моркови, дори мебели от моркови. Оранжеви, съвсем обикновени моркови. Голяма част от и без друго малкото ни градче бе заета от градини в които се отглеждаха моркови.
***
Вървях с огромната сламена шапка на главата си сред килограмите моркови около мен и вдишвах прекрасните аромати около себе си. Никой никога не забелязваше шапката. Никой никога не бе виждал лицето ми, а и явно никой нямаше особено желание да го види. Задоволяваха се с думите ми...и голямата сламена шапка. Това беше. Беше около четири следобяд, а слънцето, както винаги, залязваше.
Забелязах една госпожица с оранжева рокля на бели точки, вързана с голяма бяла джуфка на кръста. В ръка носеше кошница пълна с моркови, а на китката ѝ се оранжевееше морковена гривничка. Косата ѝ беше пусната и се размяташе наляво надясно около лицето ѝ. Тя оглеждаше сергиите и се подсмихваше лекичко когато някой отбележеше колко хубава е роклята ѝ.
Вървеше разсеяно и за малко да отнесе сламената шапка, която и без друго едва се крепеше на главата ми. Тръгна да ми се извинява, но се спря. Присви очи за момент. Потърка брадичка с показалеца си, а на лицето ѝ се изрази усърдно мислене.
– Хей. Ти защо все мъкнеш тази шапка със себе си? - попита ме рязко накрая и затропа с крак все едно, че ѝ дължах обяснение.
Подсмихнах се.
– Алергична съм към моркови. - Вдигнах очи, ухилих се до уши, така че ясно да види луничките ми.
После продължих пътя си.

ずっと 寂しい.

Живеех от няколко години с някаква странна тежест на раменете си. От първата година тази тежест започна да ми пречи, но по-късно свикнах да седи на раменете ми. Тя се местеше през няколко месеца. Ту заставаше на едното рамо и провесваше крака пред гърдите ми, ту се настаняваше между плещите ми - точно там, при гръбнака и ме караше да се прегъвам неумолимо докато вървя. Болката която тази тежест ми причиняваше бе несравнима с никоя друга болка на света. През тези три години, всъщност, разбрах, че никоя болка няма идентична на себе си никъде по света.
Дори двама човека да ги боли от едно и също, пак има една малка нишка съвест, която променя цялата работа.
Болките и раните в човешките души са като гъби - всички са различни и няма една с една еднакви. А ако случайно на пръв поглед две са като блзинаци - то знай, че едната е отровна и дори смъртоносна.
И така, сега, през началото на третата година от съжителството ми с моята тежест, тя си позволяваше преднамерени волности и се стичаше по цялото ми тяло, обгръщаше ме, настаняваше се във всички мои вътрешности. Понякога обичаше да ме прегръща. Понякога ме душеше и мачкаше дробовете ми. Понякога ровеше в ирисите ми и с дни не можех да използвам клепачите си пълноценно. Най-често, когато беше в тиранично настроение, обичаше да се настанява в дробовете ми и да си прави странно гнездо от където да може да забива острите си като на пираня зъби в гореспоменатите органи.
Болката ми понякога контролираше ръцете и, още по-лошо, ума ми. Когато посегнех към нещо добро, тя пренасочваше крайниците ми мигновено към нещо лошо. Точно когато нещо отвлечеше мислите ми и в ума ми процъфтяваха цветята на промяната, тази болка напомняше по най-резкия начин за съществуването си. За перманентното си състояние от което не мислеше да излезе. Малко е страшничко, че собствената ми болка бе развила "състояния". Може би дори повече от мен. Може би беше по-самостоятелна дори от мен. Може би съвсем скоро и тя щеше да има своя болка...
Психическата ми болка се бе превърнала лека полека и във физическа.

Може би ще ме попитате в какво се изразява тази така досадна болка? Прави сте да питате.
В бавното ми осъзнаване се криеше по една тайна всеки ден. Всеки ден разбирах по нещо отчайващо и смазващо за света в който аз трябваше да живея. Всеки ден носех нещастие на хората, които обичах и то без да искам. Всеки ден увеличавах собствената си тежест.
Рано или късно разбрах, че аз съм болката на този свят. Аз се движа по него и удрям на различни места. Ако мен ме нямаше всичко щеше да е наред. Аз бях болка и бях развил собствена болка. Колкото повече разбирах това, колкото повече тъга събирах...Толкова в по-голяма тежест на света се оказвах. Лошото е, че исках да помогна. А само натежавах още повече. Исках да изчезна. Да не преча на никого.
Пуф.
И да ме няма.
Всички лица,  които виждах...всичките бяха толкова износени. Като старите ми маратонки, които нямах желание да гледам. Всички хора, които ми говореха...от тях чувах само празни приказки. По-празни дори от очите им. А те си бяха бая празнички...по-празни от главата ми. Всички проблеми, които всъщност изобщо не бяха проблеми...Това също беше страничен ефект от осъзнаването ми. Лека полека разбирах, че никой няма проблеми, защото всички ще умрем скоро и никой няма да помни нас и маловажните ни животи. На кого са му нужни хора. На кой му е нужен живот?
Самотата ме убиваше. Толкова много хора, а такава тежка самота.
Една вечер, преди да заспя, се взирах отново в белия таван. За петнадесет години не се наситих на белотата на този таван и странните светлини, които колите хвърляха по него като минаваха по улицата пред блока ми. Помислих си за някое място на което да се скрия за да не бъда болка. За да не чувствам болка. Без да умирам. Просто да се скрия. Да виждам хората, но те да не ме виждат. Да виждам света, но той да не ме вижда.
Завих се през глава и усетих как кислородът ми свършва, затова се отвих и вдишах през носа за пореден път днес. Всяко вдишване с такава трудност...
"Метрото" Да. Ако имах една малка стаичка в тунелите на метрото...щях да виждам как влаковете минават, щях да виждам хората вътре...без да изпитвам глад и жажда. Щях да съм там. Но едновременно с това нямаше да ме има за никого. Това си пожелах. Това бе единственото ми желание през този безцелен живот. Господ, съдбата, Буда, духовете на умрелите или каквото и да е...там горе, там долу, там отстрани...или където и да е. Беше длъжно да изпълни желанието ми. И без това щеше да е в помощ на света. Затворих очи и знаех, че желанието ми рано или късно ще се сбъдне.

На следващата сутрин се събудих, но не отворих веднага клепачите си. Не чувах нищо. Усещах същото легло, същите странни завивки, същите възглавници. Мижах около две минутки. Когато земята под мен започна да вибрира и по-късно да се тресе. Отворих очи и те срещнаха голям прозорец. А зад него...преминаващ влак. Стъклото беше наистина дебело и във влака мернах няколко размазани силуета - това бе първото метро за деня. А аз бях в малка стаичка. Може би три квадратни метра. С малко шкафче с ваза и цветя. С голямо и меко легло, цялото във възглавници. Висяща оголена крушка по средата на тавана, която се люшкаше насам натам и караше сенките да танцуват. Бутилка вода. И един голям, голям прозорец.
Седнах на леглото.
Не бях учуден.
Не бях щастлив.
Но не бях и тъжен.
Малко е тъжно, че това не ми донесе тъга. Може би не трябваше да мисля толкова когато бях там горе. Може би ако не мислех, щях да съм още там.
Взрях се в тавана. Потърсих белия таван на стаята си.
Но вместо него открих черен таван. Но не беше чисто черен. Беше бял...изписан с черно мастило. Всяка дума беше името на всеки един човек с който бях говорил някога през краткия си живот там горе. Представих си лицето на всеки в детайли.
Износените лица.
Празните очи.
Колко ми липсват сега.