Овцете на Джиюу

2033 година

Госпожица Джиюу седеше под една сакура в края на март и разглеждаше голяма карта на континента Европа. Беше я разпънала на краката си и прокарваше пръст по малките резки в картата, които бяха останали след лепенето. Баща й я беше накъсал на парчета в изблик на гняв една вечер, затова на Джиюу й се наложи да я залепи с подръчни материали. При лепенето бяха останали дупки по целия континент и части от Франция липсваха. Тя обичаше да си представя, че когато гледа картата на някой континент или държава, се явява нещо като бог на даденото място. Когато сгънеше картата си представяше как от нищото на някой път изникват огромни планини, по-големи от най-смелите ви мечти. Или когато потопеше пръста си във вино и оставеше отпечатък някъде на картата, на същото място ей така се появяваха езера пълни с бистра вода и от тях потичаха уж безкрайни реки. Когато баща й накъса картата, общо взето, Европа потъна в океана. Но после, с вълшебната помощ на тиксото, някак си се върна и всичко беше наред. 

Момичето беше от този тип хора, които мачкат орехи в ръцете си и си правят шапки от вестници. Ходят боси или с дървени джапанки, стрелят с лъкове по жеравите и после ги готвят на полето с помощта на ръчно запален огън. А с перата им пишеше записки по всички карти. Когато липсваше мастило (понеже то беше доста скъпо) използваше кръвта на птиците. Такава беше.

Джиюу се интересуваше от география откакто се помнеше, но никога нямаше шанс да пътува някъде извън родното си село. Майка й беше умряла в самолетен инцидент, когато Джиюу беше на седем и от тогава баща й прекрати всякакви пътувания. Не даваше да стане дума дори за езда, защото според него, Джиюу щяла да падне от коня и той да я стъпче като оризова мекица. Което, разбира се, нямаше как да се случи, понеже момичето беше прекрасна ездачка, след като се учеше вече от почти девет години, тайно от баща си. 

Сакурите бяха цъфнали наскоро и съответно скоро щяха да изчезнат, но засега, Джиюу се наслаждаваше на вишневите цветове. Японците вярваха, че при окапването на цветовете, щом някой вишнев цвят падне върху теб, ще имаш късмет. Затова всеки път когато цветята започнеха да падат, Джиюу не припарваше до тях, понеже вярваше, че баща й се нуждае повече от късмета на пролетта. Той пък никога не се съгласяваше да дойде и да си почине под някое дърво. Постоянно ходеше на работа във фабриката, или пък правеше ремонти в къщата. Двамата живееха сам сами и Джиюу трябваше да извежда овцете на паша, да готви за закуска обяд и вечеря, да пере и понякога помагаше на баща си в ремонтите. Затова често, когато паднеха цветята, тя ги събираше на шепи в някоя кърпа и докато баща й спеше, ги посипваше по главата му.

Обикновено пасищата не бяха любимите места на Джи, но затова пък, тя обожаваше да ходи там щом цъфнеха вишните. Из цели поляни се носеше напластената миризма на плодове и цветя, а тревата беше по-мека от всякога. Това беше любимото й време от цялата година. 

В днешния ден овцете бяха много спокойни и дори на моменти забравяха да преживят зеленината, която късаха. В небето не се мяркаше ни един жерав, а Джиюу от време на време откъсваше поглед от картата за да погледне близкото езеро. Там нямаше риба, но езерото беше дълбоко достатъчно да издави цяло стадо със свине. А и се говореше, че вътре има чудовище. Може би това беше едно от малкото интересни места в селото, затова Джиюу често ходеше там и топваше краката си от кея, само и само нещо да отхапе поне единия и да разнообрази малко ежедневието. Пътуването до болницата пак е пътуване, нали? 

'Защо като птиците имат криле, седят на едно място по толкова дълго време?' питаше се на ум, докато дъвчеше поредния орех и гледаше, уж умислено, езерото. А водата там беше като стъкло. Ни следа от чудовище, та камо ли от риба. 

'Защо овцете не бягат от мен, като знаят, че ще ги изям? А могат да побегнат и никога няма да ги стигна.' Гледаше ги и клатеше глава. После погледна картата и пак прокара пръст по петната от вино.

'Аз какво правя тука, като имам крака и мога да побегна?' Намръщи се. Остави картата на земята, изплю костилка от вишна и превърза торбата си. Погледна надолу към селото, където се бяха сгушили покривите на къщите, все едно времето беше студено и те се топлеха. После погледна нагоре, където дори не знаеше какво има. 

Сгъна картата, затъкна я в конопа на торбата и се обърна към гората. Тръгна смело напред. Щеше да си тръгне и щеше да пътува. Завинаги. Половината й живот беше изгубен в това село заради чужда грешка и чужди страхове. 

След няколко крачки спря. Чертите й омекнаха. Наведе поглед. Обърна се към селото и бавно закрачи към вишневото дърво. 

Хвана пръчката с която караше овцете да вървят. И изведнъж се затича към тях с бясна скорост. Крещеше колкото й глас държи.

- БЯГАЙТЕ, СПАСЯВАЙТЕ СЕ, ОЩЕ МОЖЕТЕ! БЯГАЙТЕ ОТ МЕНЕ! ХАЙДЕ БЯГАЙТЕ! - тичаше и размахваше пръчката. Стадото се пръсна и овцете подтичкваха в малки кръгчета. В последния момент Джиюу се обърна и продължи да тича, но нагоре, към гората.

Отиде си завинаги.

Около минута след като си тръгна, стадото, от страх, се издави в езерото. 

Али и И.М.

Имах един стар приятел. Той беше, може би, най-спокойния човек на света. Живееше на около десетина минути от нас, на седмия етаж, в съвсем обикновен апартамент. Родителите му се бяха изнесли преди година, а брат му отиде да учи в колеж някъде в Англия. Моят приятел си стоеше сам вкъщи по цели дни, почти не спеше нощем, но и това вече не му доставяше удоволствие. Пускаше парното всеки ден и го спираше всяка нощ. Независимо дали навън е петдесет градуса по Целзий, той пак ще пусне парното. Може би го караше да се чувства сигурен, някак си.
Аз никога не ходех в апартамента му, понеже ме беше страх какво ще намеря там, а и беше прекалено тихо. В моя дом отвсякъде бучаха тръби, говореха съседи, аз крещях за щяло и нещяло, хвърляха се чаши, чупеха се чинии. Някак си ме е страх да изпадна в спокойна обстановка. Прави ме уязвима.
Та, моя приятел, отглеждаше в апартамента си паяци. Огромни паяци, казвам ви. И не става дума за паяци в терариуми, които да си е купил и да иска да гледа. Ами паяци, които се криеха по ъглите на стаите, зад мебелите, зад гардероба най-вече. Повечето от тях бяха с големината на малки столчета за чаена масичка или средно големи табуретки. Когато времето навън беше студено, стигаха до размерите на стара шевна машина или дори телевизор. Той знаеше, че те са там през цялото време, но му стигаше факта, че не му се бутаха в краката през деня; излизаха само вечер и той беше напълно съгласен с това. Макар че ми е интересно как би могъл човек да бъде толкова спокоен и методичен, имайки предвид, че в дома му живеят близо сто животни по-големи от главата му. Но пък неговите паяци (паячища) бяха доста срамежливи и подаваха косматите си глави само, когато той беше навън или когато спеше. Оглеждаха апартамента с изпъкналите си очи и ядяха от хляба му, докато той не гледаше.
Освен паяци, в апартамента си той имаше Алергия Отпаяци. На галено й викаше Али. Али беше с около една глава по-ниска от него, с къса черна и права коса, подстригана на прав бретон. Извивките на тялото й бяха повече от прекрасни, а очите й бяха черни. Сигурно той затова не я гледаше. Да, заради очите трябва да е било...тези очи...само като ги погледнеш и падаш в тях. Не знам как тя самата успяваше да се погледне в огледалото.
Али не излизаше от апартамента на моя приятел никога. Ходеше по долни гащи с различни десени, най-често хоризонтални райета, а когато него го нямаше, обличаше неговите тениски. Вечер, щом го чуеше да се качва с асансьора, веднага събличаше дрехите му, оставяше ги по местата, вадеше паяците от кутията за хляб и едвам ги пренасяше един по един до килера. Там ги тъпчеше с все сили докато не прибере и последния подаващ се крак.
Всичко това вършеше за десетте секунди изкачване по асансьора на приятеля ми, а щом той отвореше вратата, винаги я заварваше да седи гола на кухненската маса и да гледа в една точка. Вече толкова години живееха заедно, че не се поздравяваха. Не си й говореха. Не защото бяха изговорили всичко, а по-скоро защото нямаше за какво да си говорят.
През остатъка от деня, Али ходеше по него из целия апартамент и наблюдаваше всяко едно от движенията му. Понякога му пречеше. Понякога му се искаше да се обърне и да я зашлеви, но в такива моменти, той си спомняше, че е най-спокойния човек съществувал някога, уравновесяваше пулса си и продължаваше с това, което е правел.
Само вечер той й обръщаше внимание. Слягаше я да легне на земята, даваше й одеяло и понякога, когато беше в добро настроение, й позволяваше да си вземе възглавница. Преди да заспят, щом лампите вече бяха изгасени (понеже винаги заспиваха по едно и също време), Али се провикваше:
"Умори ги тия паяци, преди да ми се наложи аз да уморя теб!"
Или нещо от тоя род. После пак млъкваше. Моя приятел винаги я чуваше, но все се правеше, че не я е чул. Не искаше да си има проблеми.
После заспиваха.
Щом часовникът удареше 00:00, Алергия Отпаяци се събуждаше. Отмяташе одеялото със замах и се изправяше рязко. Оглеждаше се с изцъклени очи в тъмнината. След това методично започваше да вади паяк по паяк иззад гардероба, от под мивката, от килера. И един по един да ги слага по тялото на моя стар приятел. А той спеше като къпан.
Не знаете що за гледка беше това. Та той спеше с около осемдесет килограма паяци върху него! И не помръдваше! Още си мисля, че се е събуждал всеки път, но просто...не е искал да си има проблеми.
Щом паяците си свършеха работата, Али ги вдигаше с триста зора и един по един ги връщаше по местата им. А те бяха целите в кръв. Пееше им приспивни песнички, докато не спрат да въртят изпъкналите си очи и докато не спрат да щракат с челюсти. Веднага щом заспят, тя се връщаше при моя приятел и  започваше да гали раните му, там, където паяците са хапали. Нейните ръце горяха. Само като го пипнеше и раните се подуваха, започваха да туптят, да червенеят още повече - точно като изгорена кожа.
Като си свършеше работата, лягаше си и заспиваше. На сутринта се будеше преди моя приятел и си правеше кафе. А той, щом отвореше очите си, усещаше пронизваща болка в цялото тяло и ужасяващо задушаване.
Лежеше на леглото и се душеше в продължение на поне час, подут, червен и туптящ като извадено сърце от гръдта на някой дивак, но не правеше нищо. Лежеше на леглото и чакаше тялото му да спадне малко, за да може да стане и да се облече.
Щом нормализираше дишането си, той се изкъпваше набързо със студена вода и едвам натикваше надебелелите си крака в обувките. Излизаше тичешком за работа, макар че щеше да подрани с час. Не искаше да си има проблеми.
И така прекарваше живота си.
Мен ме беше страх да виждам Али, защото си мислех, че е луда. Сега, като погледна назад и помисля...може би не Али е била лудата, понеже все се опитваше да го предупреди. Все го одумваше да се отърве от паяците. Знаеше, че щом те изчезнат, ще изчезне и тя, но въпреки това не искаше да му стори зло. Не е била никак луда.
А и той не е бил никак спокоен. Просто е бил страхлив.
Затова е и пускал парното всеки ден - понеже човек, който не може да гори сам, се нуждае от нещо, което да го запали.

Година, гъсеници и отровни сълзи.

Обикновено съм свикнала да решавам проблемите си с писане. По-скоро да решавам чуждите проблеми с писане, защото аз, като се замисля, нямам само мои проблеми. Всичките ми проблеми идват от чуждите.
Както една моя стара приятелка каза има три големи лъжи на света, а именно: Свободата, Равноправието и Правото на мнение. От тези три лъжи произлизат всички други, по-малки и по-незначителни. Помислете за всичко за което сте излъгали досега и рано или късно ще стигнете до заключението, че всяка ваша лъжа е тръгнала от някоя от тези трите или в най-лошия случай: и от трите.
Но както и да е.
Мина година.
Помненето на дати е наистина болезнена работа, понеже помнейки дати можем по-лесно да разграничим годините не само заради 31ви декември, а и заради други дни. Като се замисля, всеки ден минава една година. Днес, на 12ти април минава една година от миналия 12ти април. Утре, на 13ти април ще мине една година от миналия 13ти април. И всеки ден е нова година. Това е, че времето е прекалено относително за да го схванат глупаци като мен.
Както и да е, преди една година на същата дата сълзите ти ми се струваха други. Може би ми се струваха чужди. Непринудени. Невинни. Все прилагателни с Н, кой знае защо, може би заради Ния използвам толкова много думи с тази буква.
Сълзите ти преди една година бяга други и ако ги бях видяла по същото време днес, но една година по-рано бих рухнала на земята, защото не си представях, че можеш да заплачеш пред мен заради каквото и да е. Но нали знаеш какво обичам да казвам - сълзите са разтопената буца лъжи, заседнала в гърлото ти, която се изкачва по носоглътката и по някакъв неведом начин намира път до очите ти. И се излива на лицето ти. Но понеже твоите лъжи са прекалено тежки и отровни, веднага щом докоснат кожата на лицето ти, я прогарят и оставят лилави или сини петна по нея. Сега можеш ли да си представиш как изглежда сърцето ми? Едно сърце, което преди дванадесет месеца беше в перфектно здраве, сега е пропито от лъжите ти, които са се разтапяли над него и са капели като восък на бледа кожа. Вместо да потекат по лицето ти, те потичаха по сърцето и душата ми. Усещаш ли как го прогаряха? Как пробиваха дупки в него и как оставяха лилави петна, които, за разлика от кръвоизливите по лицето ти, не исках да изчезнат от сърцето ми и стоят там вече една година.
Сега вече мога да видя сълзите ти като разтопени лъжи, сега вече мога да ги накарам да се изпарят или да напълнят душата, превръщайки я в преливащо корито на буйна река. Година по-късно, вече не ме е страх от сълзите ти, понеже кожата ми е калена и те вече не я изгарят. Страх ме е само да не докоснат сърцето или душата ми, затова се пазя.
Всичко се промени.
Година по-рано щом се усмихнеше нощните лампи покрай пътя се пръскаха и от тях излитаха милиони светулки. Понеже съм сигурна, че няма човек, който да пуска и гаси нощните светлини. Затова пък във всяка лампа покрай пътя живеят поне по двадесет светулки, които ни показват пътя. Щом се усмихнеше, преди дванадесет месеца, светулките влизаха в мен през ушите ми, превръщаха се в пеперуди и изпълваха цялото ми тяло, понеже съм убедена, че любовта не се усеща със стомаха а с цялото тяло. И щом изпуснех някоя пеперуда, ти я вдишваше и вместо нея издишваше светлина. Топлина.
Година по-късно, пеперудите вече са гъсеници, които разяждат всяка моя вътрешност. Дванадесет месеца по-късно, знам как да изпъдя хилядите гъсеници в стомаха и петите ми, знам как да ги накарам да не гризат органите ми и знам, че ако ги повърна, ще е много по-добре за мен. Знам, че те е страх от тях, макар че ти ги създаде. Както те е страх от отровните ти сълзи.
Всичко се промени.
Преди година душата ти беше най-сигурното място. Преди година ти беше дом. Беше там, където исках да избягам, там, където ще се чувствам сигурна. Там, където няма да ме е страх от нищо. Там, където мога да умра без да изпитвам страх.
Сега, година по-късно не си спомням да съм била някъде, където е толкова студено, колкото в душата ти.
Всичко се промени.
Единственото, което ми остана съм аз самата. Без вътрешности, без душа. Цялата в лъжлива тъга и мъртвешки смях. Защото не си ли умряла вече? Познавах едно момиче без причина и то умря без причина. Не че нещо има причина. Така си мисля, поне. И коса. Мъртвешка коса по дрехите ми. По якето ми. В джобовете ми, цели снопове. В главата ми, една дълга плитка, несплетена, но знам, че е плитка понеже все се канеше да я сплетеш.
Как не умря? Защо не умря?
И как не си умряла, като косата по дрехите ми вече е мъртва? Като една година от живота ти вече е мъртва? Не знаеш ли как сълзите ти бавно разяждат кожата ти, бавно прогарят лицето ти и скоро то ще се разпадне на малки части в краката ми? Не усещаш ли нощем, как гъсениците влизат в ушите ти и смучат мозъка ти? Толкова ли си глупава?
Едно разбери от мен, че щом се наведеш през прозореца и погледнеш надолу, щом си помислиш за смъртта и щом я поканиш вътре в живота си, значи вече си наполовина умряла. Това, че дишаш няма значение. Това е само страничен ефект от псевдо-умирането. Много хора вече почти умряха.
За една година единствената промяна в мен самата, че се научих как да слагам дъждобран на сърцето си, за да не го валят сълзите ти и как да пъдя гъсениците ти от бъбреците си, за да не ги ядат като зелки. А ти не се научи. Ти си остави сълзите да попият в кожата ти, да я ядат, както гъсениците ти смучат мозъка докато спиш.
Някой ден ще се събудиш мъртва и ще се чудиш защо не си ми отговорила на всички въпроси. Ще се питаш сама какъв ли е бил отговора или как пък си била толкова глупава, че да не го знаеш. Но ще се разкайваш, само в това съм сигурна. Ще се разкайваш и сама ще се питаш. Но няма да ги има вече гъсениците, които да ти шептят отговори, защото те ще са умрели от преяждане с мозъка ти.
Моите гъсеници са гладни. Понеже не им дадох да ядат.
И сега в главата ми се мотаят всички пъти в които си си тръгнала без да кажеш нищо, всички пъти в които не си си спомнила, всички пъти, когато съм те мразила. И онази вечер когато може би, ако имах малко повече воля щях да те оставя със счупен нос на улицата. Тази вечер си остана същата в главата ми. Само тя. Не се промени и нрава ти, който те кара да си тръгваш мълчаливо всеки път. Гордостта ти, която не ти позволява да се извиниш. Или малкото ти останала доброта, която бързаш да изхабиш в хиляди 'съжалявам', които вече нямат тежест, както нямат тежест мъртвешките ти пръсти и мъртвешката коса. Вече си като откъснато цвете.

Красива, но мъртва.

А единственото нещо което не се промени?
Още искам да избягам...

Джо

Като гледаш звездите за какво се сещаш първо? За очите на човека, който обичаш? За очите на някой, който също ги гледа? Въображението ти рисува ли мисли, които до доведат до нещо още по-красиво от звездите?
Когато аз гледам небето, си мисля за всички тези, които са влюбени в него. Самоубийците може би го гледат със същите очи, като моите. Представям си как го гледаш вече толкова години наред и светлината на луната те примамва. Понеже когато беше малък, майка ти ти каза, че мъртъвците се изкачват горе. 'Какви късметлий' мислеше си ти.
Помниш ли как подпря старата дървена стълба на къщата и се покатери на нея? Помисли си, че ще го стигнеш. Небето е любовта на живота ти още откакто се помниш. Още на третото стъпало, се подхлъзна и си счупи крака.
Майка ти каза 'Още не е време да ходиш горе' и се усмихна.
По-късно започна да се качваш на покрива винаги преди лягане. Мислеше си, че ако се протегнеш ще можеш лесно да докоснеш някоя звезда и да я свалиш за майка ти, за да й докажеш, че можеш да се качиш и без да издъхнеш. Но и това не ставаше.
Правеше какво ли не, само за да се научиш да скачаш толкова високо, че да стигнеш звездите и да докоснеш повърхността на небето. Да видиш от какво е изтъкана луната и да потънеш в нощните облаци. 
Не знам защо някой би искал да се самоубие, като вселената е толкова сложна и има толкова много неща за обмисляне. Не ми е ясно как някой би могъл да заспи спокойно, без да е стигнал до извода какво е минало настояще и бъдеще. Не разбирам как може някой да иска да умре, като още не е разбрал защо часовниците тиктакат а не бумтят като човешките сърца. Защо кубчетата са с квадратни страни и защо кривите огледала ни карат да се смеем (и дали не показват истинската ни същност, понеже и ние, като водата, се променяме в зависимост от това в какъв съд сме) Някой, който е успял да се роди и като цяло да поеме риска да си търси мястото в този консервативен свят би трябвало да бъде достатъчно силен, че да може да го преживее с всичките му несгоди. Защото всеки, който е успял да се роди и като цяло да стане човек, носи тежестта на своята история, която като кукла на конци виси от върховете на пръстите му. Твоята история е увита като шал около врата ти. По раменете ти има сол от най-дълбоките морета и прах от най-високите звезди. Предполагам, че ти си дошъл от там. От върха на най-високата звезда. И просто тук, на земята, изпитваш носталгия за дома. Затова още гледаш небето. Затова още се протягаш от покрива. Може би просто за самоубийците небето е по-привлекателно, отколкото за останалите хора.
 Но взирайки се в него с години наред, аз открих, че то е точно шест мили дълго и осем мили дълбоко. И всяка звезда е един самоубиец, който се е изкачил високо за да изтупа прахта от раменете си. За да се върне вкъщи. Но солта остава.
В косите на тези хора има думи от най-сладкодумните поети, които са ги одумвали да не се връщат на небето. В ирисите им има цветове от палитрите на най-смелите импресионисти, които са се опитвали да им нарисуват красотите на живота и да ги спрат. По връхчетата на носовете им се търкалят рими на неиздадени писатели, а ноктите им са в цветовете на душите на морските повелители. Пристъпват като ангели, точно защото са паднали от небето. Но нека не забравяме, че Луцифер е паднал ангел. В джобовете си носят спомени от стари хартии и конци на приятелство, вплетени в нишки на любов...оставят толкова много хора, оставяйки себе си. 
Защо биха го направили?
Защо искаш да го направиш? Защо искаш да ни оставиш?
Истина ли е, че обичаш звездите повече отколкото обичаш нас? И сигурен ли си, че не искаш да видиш всичко от тук, преди да се върнеш горе, където е домът ти?
Но дори да стигнеш по-рано отколкото аз бих искала, дори да се върнеш вкъщи по-рано, аз ще посрещна острият нож на краткия ти живот и ще гледам небето всяка вечер. Ще знам, че това е бил твоят избор и ще си спомням как от същия прозорец от който аз ще чакам да изгрееш на небето, ти си пушил поредната цигара и си ми говорил колко са красиви звездите.
Сега разбирам, че може би небето е нещо като сирена за изгубените на земята моряци. Примамва ги при него.
Ти също скоро ще разбереш, че за да стигнеш там горе не трябва да се мъчиш да скочиш.
Трябва да паднеш от високо, за да рикошираш в меката повърхност на земята и да полетиш нагоре.
Тогава ще те видя как изгряваш, ще си спомня всичко, което някога си ми казвал и ще пращам писма до луната, ще те гледам как блестиш над стаята ми всяка вечер, но няма да чакам отговорите ти. Ще живея вместо теб и ти обещавам, че щом се кача при теб, ще обърна движението на звездите така че да мога да се доближа до теб и да ти разкажа всичко, което не си успял да видиш. Ще те изпратя върху легло от незабравки надолу по реката, за да могат звездите да се оглеждат във водата около теб. Докато душата ти се качи там горе и блесне по-силно от всички други.
А до тогава - ще гледаме небето заедно. Не бързай.
И запомни едно от мен - може би в момента, някой, на друга планета гледа надолу към нас, протяга се от покрива на къщата си и си мисли как иска да грее, както греем ние.

Маймуни и попове.

Веднъж отидох на църква в неделя и седнах най-отзад на ниските пейки, където коленете ти се опират в облегалката на предната пейка и аха да мръднеш, ще ритнеш някой в глезена или на някое по-лошо място. Слушах попа и да ви кажа право, думичка не му разбрах. Не знам кой и откъде накъде им е казал на поповете да произнасят така слято думите, но наистина не е направил добро на всички онези, които им се иска да ги разберат.
Та, стоях най-отзад и слушах. Не чувах, но слушах и чаках да ми дойде просветлението от нищото, понеже съм чел библията доста пъти и знам, че тези, които слушат, ще чуят. Слушах вече 30 минути и още нищо не бях чул, но това е отделен въпрос. Бях дошъл в църквата единствено за да се почувствам по-добре единствено пред себе си. По-рано същия ден откраднах една наистина интересна книга от близък мой приятел. Просто защото нямах пари да си я купя, а наистина ми се стори като книга, която би ме научила на нещо. Той така или иначе нямаше да ми я даде и реших да му я открадна. И се сетих, че Бог е казал ''Не кради'', затова, подбуден от угризения и скрупули, подвих опашка (но не върнах книгата) и тръгнах към църквата, мислейки си, че това автоматично ще изкупи допуснатия грях и ще ми е простено завинаги.
Седях и си мислех 'Кой ми е казал, че това, което правя сега, изкупва греховете ми и ме прави добър човек?' Мислех си, че всъщност цялата работа около религията се върти около това, че някой, някога е имал морал. Мохамед или Исус, или който и да е друг, някога е вървял по определени правила. Казвам Мохамед, макар че съм християнин, само защото съм сигурен в съществуването на Мохамед. Той е имал морал и спазвайки правилата, наложени от морала, който сам е измислил, спазвайки своите собствени правила, той е бил чист и добър човек пред себе си. И нима не е това най-важното? Да бъдеш добър пред себе си и да се чувстваш добре с това, което правиш. После Мохамед е решил, че моралът му и правилата, които сам си е наложил, ще направят света по-добро място и за останалите и е започнал да ги налага на всички около него. Веднага щом моралът се превърне в учение, веднага щом стане мащабен, веднага щом повече от петдесет човека спазват един и същи морал, той се превръща в религия.
А щом аз сега, откраднах тази книга, която държа в ръка, заслужавам ли да бъда в свещения божи храм, аз, грешникът. Вярно е, че признат грях е половин грях. Вярно е, че Исус се е хранил на една маса с крадци и разбойници, защото според него здравите не се нуждаят от лек, а болните. Затова е седял заедно с грешници, защото е смятал, че точно те най-много се нуждаят от него.
Но нима аз съм грешник? Нима понеже имам религия, която, впрочем, ми е наложена още от малък без да знам какво избират вместо мен, това ме прави задължен на тази религия доживот? Не съм ли по-задължен аз на самия себе си? И щом може един човек като Мохамед да направи религия и да наложи своя морал на всички останали, защо да не мога и аз? Понеже Мохамед е бил лош човек според всички християни, поради вярата му в друг Бог и поради чуждото му за тях учение, но той, според самия него е бил праведен.
Моите правила са други. Моя морал е друг. Моя морал ми позволява да открадна тази книга, защото знам, че я крада не за друго, а за да имам повече храна за размисъл и за да се науча, понеже за какво друго бих могъл да бъда на тоя свят, освен за да се уча. Аз съм грешник според тези хора около мен, които глухо слушат попа, но съм напълно праведен пред себе си.
И тогава разбрах, че нямам място в тази църква и че не желая да построявам убежденията си върху основите изградени преди две хиляди години от някой, който дори не знаем, че е съществувал. Разбрах, че мога да вярвам в себе си, а не в някой, който никой не е виждал. Разбрах, че религията е вътре в нас и че е направена за хората, а не хората за нея.
Станах и излязох от църквата. Обърнах се за последен път, но не се прекръстих на излизане, понеже сметнах, че никога прекръстването не е значело нищо за мен.
Раждаме се без морал, налагат ни чужд, покръстват ни без да знаем защо го правят и слагат окови на краката ни, карайки ни да вървим по път, предначертан още преди две хиляди години за мен и предците ми. Религията е само морал, който е просто по-всеобхватен. Но както всички знаем, моралът е индивидуален за всеки. Вярно е, че има някои отличителни черти, но и всеки човек врязва в собствения си морал белезите от познанието си и от житейския си път.
Подчиняваме се сляпо. Вече дори атеизмът се е превърнал в религия, което е абсолютно абсурдно. Щом си атеист трябва да вярваш в безверието. Нима това ви звучи нормално?
Подчиняваме се сляпо и не търсим вече нищо. Никой никога всъщност не е търсил. Всички са ни залъгвали. Психологията, философията и всички религии не търсят човека. Ние също не търсим. Всички знаем, че истината е вътре в нас, но всички ни е страх да се погледнем, понеже знаем, че щом открием себе си нямаме вече нищо друго. Щом намерим от къде сме произлезли и щом някой докаже със сигурност, че Дарвин е бил прав или че Светото писание е написано без нито грам измислица, тогава няма да ни е останало какво да търсим. Дали когато открием, че сме произлезли от шимпанзетата и когато повярваме безпрекословно в Дарвин, това ще ни направи по-глупави, понеже божествения образ на човека ще е изчезнал напълно? Тогава всички религии ще изчезнат и никой няма да има вяра в нищо.
Веднага щом се открием психологията и философията ще рухнат заедно с тлеещите останки на изгорените църкви, джамии и храмове по целия свят. Ние имаме знанието в себе си, но бягаме от нас самите в страх от собствените си корени, защото сме тук за да се търсим вечно.
Предрекли сме си вечната гоненица между наука, морал и религия и някъде там, разкъсани на стотици парчета сме ние, а между нас се губи истината, защото точно от нея бягаме толкова осезаемо.
Никой не търси. Всички бягат, просто някои бягат при маймуните, други при поповете.