Истината на Саит Бюла

Стоях на спирката на автобуса и зяпах минаващите коли с умиление. В този момент единственото, което ми се искаше беше да има някой, който да ме закара до вкъщи. Или пък сама да мога да се закарам.

Спирката на която чаках този следобяд беше близо до метрото, но за жалост, то не ми вършеше никаква работа и ми се налагаше да се забавлявам само с хората, които чакаха заедно с мен. Асортиментът от герои с който разполагах не беше никак богат. Състоеше се от няколко прегърбени старчета, които пушеха цигари без филтър, две жени, една от които с ужасно грозна чанта на черти и един мъж, за когото си струва да пишеш. А именно Шарлатанинът Саит Бюла. Седеше на тясната метална пейка сред обикновените хора и изобщо не се вписваше в цялостната картинка. Носеше черен панталон с ръб и остри официални обувки. Шлиферът му, също черен, стигаше почти до коленете, а на лявата си ръка беше сложил тънка кожена ръкавица, пасваща като отливка. Кожата му, или поне частите, които бяха на показ, беше мургава, но някак си лъскава и блестяща. Носът му беше прав и дълъг, хвърлящ сянка върху сериозната му уста, опъната в къса черта върху какаовото му лице. Под очите му се виждаха големи, черни торби, които помрачаваха още повече видът му, но очите му…очите му бяха най-проницателните очи в които някога сте гледали. Петролено сини и бездънни. Но не от онова бездънно в което ти се иска да гледаш с часове, а от онова бездънно, в което те е страх да погледнеш. Врязани в лицето му като стъклени топки, те му придаваха излъчването на магьосник. Измамник, мошеник, но такъв, какъвто би се радвал да те обере. Въртяха се бавно и оглеждаха тълпата, притваряйки големите подути клепки.

Саит Бюла беше известен в целия град с мръсотиите, които правеше на хората и начините по които си изкарваше хляба. Макар на много от нас да ни беше неясно какво точно прави, за да раздразни така заобикалящия го свят, частите от живота му, които бяха огрени от светлина не бяха такива, които бихте разказали на децата си. Аз лично не вярвах на глупостите, които ми говореха, но сега, имайки предвид липсата на каквото и да е друго забавление, ми оставаше единствено да преразгледам онова, което знам за живота му на ум. Никой не знаеше какво точно прави, но всички знаеха за шатрата му в центъра на града. Голяма тъмно червена палатка, опасана с мигащи лампи, в която той приемаше ‘клиентите си’, от където те излизаха огорчени и онемели от ужас. После всички се насъбираха около тях и ги разпитваха какво толкова им е сторил, а те просто клатеха глави и казваха, че им е показал смисъла на живота или нещо такова. Цялата тази магия и мистерия, която забулваше Бюла се дължеше на семейната му история. Хората твърдяха, че в кръвта на семейството му, от бащина линия, се носела някаква сила, която само те владеели. Нещо невиждано от човечеството досега, което било толкова могъщо, че хората не можели да го понесат, но все пак се връщали за още. За мен това си бяха врели некипели и единствената сила, която Саит имаше беше да пребърква чантите на клиентите си. Но разбира се не всеки беше на моето мнение, особено откакто вкараха бившата му жена в лудница. Разправяха, че той решил за пръв път от години да повери великата семейна тайна на някого, но в момента в който обяснил всичко на жена си, тя полудяла и се опитала да го убие с някаква ваза, която по-късно сложиха в малкия музей до районното на града, като експонат. Според мен жената си беше побъркана от преди това. Купуваше си по осемнадесет пакета супа на прах в магазина и после на паркинга си ги изсипваше направо в устата.

Както и да е. След злопулуката със съпругата му, Саит се бил преместил да живее в малка къщичка в гората. Колиба, без ток и вода, която вероятно по магически начин се преобразявала в къща с басейн и собствен банкомат нощем. Както вече казах – врели некипели. Изумително е как човекът успяваше да подържа имиджа си и да не удря в лицето всеки, който го помоли за ‘едно късо трикче’.

Аз обаче, преосмисляйки цялата ситуация, се почувствах изненадващо заинтригувана. Исках да разбера какво толкова е това, което казва на хората и как така успява да ги обере всеки път, толкова много години подред.

Като автобусът дойде, той ми направи място на опашката, а аз само го изгледах пренебрежително. Без малко да си цапардосам главата в сака на човека, който се качваше пред мен. Саит се изхили тихичко и каза нещо от рода на ‘Пази се де’.

***

Още на следващия ден, рано сутринта, вече тичах към шатрата му в центъра на града. Палатката беше опъната, както винаги и пердетата не помръдваха. Когато влетях вътре една свещичка угасна и чух сподавен крясък от края на стаята.

- За бога, не виждате ли разписанието? – подвикна Саит и бутна кафеварката на земята, а черното кафе се изсипа върху килима на голяма плътна локва.

- Извинете ме, мислех, че сте винаги тук и… - обърках се от видяното. Великият шарлатанин, магът Бюла, онзи, който даваше смисъл на празните хорски животи…имаше разписание. Като някакъв лавкаджия. Правеше кафе в шатрата си, все едно му беше някакъв офис. Прииска ми се да го наругая, но замълчах.

- Какво искате госпожице? Разделили сте се със съпруга си или пък не можете да намерите такъв. Загубили сте пътя към кариерата или някой близък е починал? – започна да гадае и да мята ръце. Седна пред една голяма маса застлана с обикновена зелена мушама и обърна две тестета карти Таро. После започна да дрънка върху тях с някаква гривна с висулки и да ги пръска със сок от касис или нещо такова.

- Нищо подобно. Искам само да разбера какво правите на хората, за да говорят после така за вас.

- Разбирам, разбирам. – кимна ми Бюла и махна с ръка към себе си, - Ще гледаш. Можеш да останеш в шатрата ми колкото време поискаш, да гледаш всеки мой сеанс, докато не прогониш неяснотата от ума си.

Отначало се поколебах, но после се сетих, че работя само част от дните в седмицата, а през останалите мога да идвам, за да слушам Саит и неговите клиенти.

И така, в сряда, четвъртък и неделя отивах в шатрата сутрин и си тръгвах чак вечер. Някои дни беше претъпкано с хора, други едвам се събираха пет шест човека. Аз само ходех напред назад, палех благовонните клечици и сипвах кафе.

Обаче всеки път, щом седнех на креслото в края на стаята и се загледах в поредния сеанс, очите ми се затваряха и аз…заспивах. Сънувах приказни градове направени от злато, хора с огромни стъпала, които тъпчеха фасове лъкистрайкс и коне, които препускаха върху океана. А събудех ли се, виждах само как поредният мъж или поредната жена затулва лицето си с ръце, клати неразбиращо глава или ругае докато излиза през пердето. Саит Бюла се обръщаше към мен, разтягаше лицето си в грозна усмивка, а очите му пронизваха моите с някакво стяскащо спокойствие. В началото си мислех, че е защото съм уморена от нощните смени, но после започна да става плашещо.

- Съжалявам, че пак заспа. – каза ми веднъж след като се събудих след сеанса с госпожа Мъги, - явно за теб съм прекалено скучен. – после запали пурета и подхилквайки се излезе пред шатрата да пуши. Излязох веднага след него. Поисках обяснение за случващото се и даже размахах пръст под носа му, за да е сигурен, че не се шегувам. Той пак само разтегна бузите си в онази ужасна усмивка и обърна глава към мен.

- Ти не искаш да знаеш, миличка. Ти не си направена, за да чуеш истината. И това е добре. Никога няма да се добереш до корена на живота си, никога няма да знаеш защо си тук. Ако това не е магия, какво е тогава? – наклони глава настрани и си дръпна от пуретата. А когато издиша, димът излизаше от устата му в продължение на поне двадесет секунди, докато не обгърна тялото му. Когато димът се разкара, Саит Бюла беше изчезнал завинаги, както и моето желание да разбирам каквото и да било. 

Късметът на нещастника

Вървях по улицата бавно и си мислех дали наистина съм такъв карък какъвто си въобразявах, че съм. Имам предвид, в първи клас всички ме изпреварваха на опашката за купони. После във втори, независимо от това колко хубаво рисувах, винаги се появяваше някое азиатче, което да е по-добро от мен. После в трети така и не получих геймбоя за който толкова молих майка ми. И така в четвърти, пети, шести и пр. До днес.

А сега вече съм на двадесет и шест години, може да се каже, че дори съм мъж на средна възраст. (Но имайки предвид късмета ми, сигурно ще умра преди да навърша четирийсет, така че съм дори малко над средната си възраст) По някое време, когато станах на деветнадесет, реших, че мога да стана журналист. Бях наистина уверен в себе си и чичо ми ме подкрепяше много. Започнах да следвам журналистика в градския университет само заради него. Той наистина се надяваше да успея в това и по семейните срещи не спираше да разправя на останалата част от семейството, че имам усет за новините и пръстите ми били направени да пишат по клавиатура. Аз самият не бях на това мнение, зашото последната свястна клавиатура, която бях пипал беше онази в компютърния клуб пред дома ми. По някое време започнаха да ме гонят от там защото без да искам завирусих един от компютрите им. Но както и да е.

Приеха ме в университета. Не гонех Йейл, или Харвард, просто защото знаех, че нямам никакъв шанс да ме приемат там. Бях мързеливо копеле и дори да ми се беше случило някакво чудо и изневиделица да бях станал гений, дипломата ми беше толкова трагична, че нямаше да успея да променя нещата каквото и да направя. Пък и аз не исках да ходя по елитни университети. Щях да се чувствам изоставен и не на място. Хората там бяха наистина умни. Е, или умни, или с много пари. Аз не бях нито умен нито богат. Нямах шанс да намеря сродни души там, а мен хората ме правят човек. Аз смуча от късмета им като самодива, която смуче красотата на някое девствено момиче. Обичам да се заобикалям от лъчезарни и непресторени хора.

Та, така, започнах да следвам журналистика и нещата наистина се получаваха. Вярно, че не бях от най-добрите в класа, но имах и своите проблясъци. За пръв път в целия ми живот си мислех, че съм намерил призванието си и наистина мога да постигна нещо с това. Дори по някое време, когато си легнех вечер, си представях как съм главен редактор на някое хитово списание в Ню Йорк или Лондон, или някой друг там…голям град.

Един ден като излизах от унивеситета, чичо ми беше дошъл да ме посрещне. Не се бяхме виждали от доста време, понеже него го пратиха на командировка от работата (за протокола, за разлика от мен, той беше голям късметлия и работеше свястна работа). Беше спрял мини купъра си от другата страна на улицата и отваряйки вратата веднага се усмихна. Явно се радваше да ме види. Тогава го блъсна един камион.

Стоях там и си мислех ‘Боже, как може да съм такъв карък’.

До ден днешен си спомням как машината завлече тялото му и аз просто си стоях там, вцепенен. Реално погледнато, така или иначе нямаше какво толкова да направя. Бях безсилен.

А с безсилието лесно се свиква. Каръци като мен са безсилни толкова дълго време, че един ден безсилието става основното им качество. Или липсата на такова.

След като чичо ми умря, аз зарязах журналистиката и останах с полу-завършен университет, което, учудващо, не върши никаква работа при изграждането на кариера. Това, което ми остана от висшето образование беше една почупена пишеща машина и бележките, които хвърлях по Стив Лейковски, който седеше на пъврия чин. Много ми се искаше с него да станем приятели. Той ми се струваше като истински човек, а такива рядко срещах. Всеки път като едно от хартиените топчета се удареше в рамото му, той го взимаше, разгръщаше го, прочиташе съдържанието, а после се обръщаше с най-раздразнения поглед и го мяташе обратно.

Един ден събрах смелост да го питам какъв му е проблема с мен и защо отблъсква всеки мой опит да бъдем приятели. Едва ли не, защо не е поласкан, че карък като мен иска да не го мрази.

- Защото, МакКинли, ти си най-голямото мрънкало, което някога се е раждало на тази земя. – отвърна ми съвсем искрено той. – Може би ако за един момент от живота ти си изровиш носа от калта на собственото ти, измислено нещастие, ще можеш да видиш колко много възможности има около теб. Но ти просто си свикнал да си тъжен и досадно негативен, а и това ти е удобно, нали така МакКинли? Ти просто искаш да бъдеш нещастен. Ти си едно отровно копеле МакКинли, едно много отровно копеле. – после се обърна и клатейки глава си излезе. От тогава никога вече не му проговорих.

Сега вървях по мократа от дъжда улица и думите на Лейковски кънтяха в главата ми. Години по-късно, все още ги чувах и въпреки това…все още си мислех как може да съм такъв карък. Нямаше да го променя. И това май…наистина ми харесваше. Бях щастлив със собственото си нещастие. 

Топка косми

‘ Приеми го, Роналд. Тя няма да се върне. Не те обича вече. Спри да гледаш залеза и да я рисуваш, спри да пишеш поемите си за нея, спри да й пращаш цветя, спри да й напомняш за съществуването си. Приеми го. Дори да окъсаш всяко лале останало на планетата и да го хвърлиш по нея, тя няма да те погледне със същите очи, с които те гледаше преди половин година. Време е да се изправиш на крака и да се погледнеш в огледалото. Спри да ревеш като някое малко хленчещо бебе, което току що се е насрало и няма кой да му смени скапания памперс. Не се дръж като копеле. Не си такъв. Познавам те от години и си минавал през какво ли не, по дяволите Рон, баща ти имаше рак и ако не беше ти може би нямаше да се излекува. Съжалявам, че напомням това, но е добре да си припомниш кой е шефа на мизерния ти живот. (Това си ти, за протокола) Не ми се прави на жертва и забрави тази жена. Откачи всяка снимка от стената й и вместо това вземи закачи някой план за действие, понеже ако продължаваш така, скоро няма да имаш дори свястна работа. Никой не е длъжен да ти търпи детинщините. Тази жена няма чувства към теб, край, всичко свърши, събуди се най-накрая. Спри да чакаш, Роналд, глупак такъв, спри да чакаш и върви на някъде.

П.П.: Връщам се след половин месец и ако до тогава не си се оправил, заклевам се, ще счупя всяка костичка в тялото ти. ‘

Така пишеше в писмото. Накрая беше подписано ‘с любов’…каква ирония. Беше от брат ми. Той понякога ставаше много критичен, но не можех да го виня. Лазех му по нервите от години и винаги е мразел да ме вижда в това състояние, в което бях попаднал сега. Сгънах малката хартийка на четири и я прибрах в едно малко чекмедже на бюрото ми. Обърнах глава към прозореца и обходих с очи десетките снимки опасващи рамката. Всичките на един и същи образ. Приятна на вид жена с меки черти и ясно изразени скули. Малко крив нос, лешникови очи и тъмно кестенява коса. На някои криеше лицето си с ръце, на други се смееше. На трети правеше нещо или припряно записваше някакви номера в тефтерче. Тя обичаше да пише в това тефтерче. Пръстите й бяха дълги и тънки, а кожата леко бронзова. Не носеше почти никакъв грим, а лицето й сияеше дори на черно белите снимки.

Фотографиите бяха различни, но на всичките я обичах еднакво.

Това беше бившата ми съпруга, Айлийн Ансън. Невероятна жена, която съжителстваше с мен в продължение на десет години и половина и с която съобразявах всяко мое движение…но това е минало време. Бяхме привидно щастливи, но изведнъж тя реши, че съм виновен за трагичната смърт на братовчедка й. Стана навъсена и усмивката й напълно изчезна, не че преди много се смееше. След погребението започна да удря мухите вкъщи с електрошок и да ходи на лов с дядо си. Първо носеше малки пъдпъдъци, а един ден разбрах че е простреляла елен. Преди инцидента я беше страх да стъпче дори мравка.

Ставаше все по-навъсена и крещеше по неодушевени предмети. Веднъж докато чистеше, счупи вазата, която майка ми ми беше подарила и поряза ръката си. Аз скочих да я превържа и се опитах да не се разрева, защото това беше единственото важно и скъпо нещо, което съм получавал от роднина.

- Ти какво, сега ще ме гледаш накриво за тъпата ваза ли? – само каза тя и ме стрелна с най-ужасния поглед, който съм виждал. Тогава си знаех, че е обезумяла, но въпреки това щях да го понеса. Не казах нищо, а само превързах ръката й.

На следващия ден като се събудих, вече се беше изнесла. Беше оставила бележка на кухненската маса, че заминава за Залсбург и иска да остане сама за дълго време. Да се научи да свири на пиано и да яде свежи плодове и зеленчуци. Сметнах, че е добре за нея и не й се обадих повече. Пратих й по пощата документите за развод.

После изпаднах в тежка депресия и се затворих вкъщи. Спрях да ходя на работа, а брат ми постоянно ми пращаше писма от Аржентина и ме заплашваше, че ще дойде и ще ми оскубе косата ако не се стегна. А аз бях облепил стените си с нейни снимки. Само ревях и гледах през прозореца, по цял ден. Слушах някакви шантави песни и обикалях в кръг около кухненската маса. Бях сложил бележката в рамка и я гледах вместо телевизия. Тотално бях изперкал. Нямах идея какво да правя. Говорех си сам и усещах страшна болка право в гърдите. И това продължаваше вече половин година.

Щом прибрах поредното писмо от брат ми, легнах по гръб на леглото и се взрях в някаква топка косми залепена на тавана. Стоях там и я зяпах и си мислех ‘Мамка му, как се е озовало това чак там горе?’ Бях чист човек и по пода нямаше и прашинка, та ми беше трудно да повярвам, че съм качил някаква топка косми на тавана и не съм я изчистил. Космите бяха дълги и тъмни, а моята коса беше светла, почти рижа. Май че бяха нейни. ‘Как за бога е залепила топка косми на тавана?’

Гледах я още известно време и после извърнах глава. Имах чувството, че ще се отлепи и ще падне право в устата ми, а аз ще се задавя и задуша с нея. Щеше да ме убие така или иначе.

И като лежах настрани си мислех…какъв е смисъла на това. Живееш добър живот, не пушиш, не пиеш, държиш се добре с родителите си, учиш, късаш си задника от работа. Посещаваш баба си от време на време в старческия дом, участваш в разни инициативи. Ходиш по разни уроци, гледаш да научиш немски възможно най-бързо. Не се хвалиш на колегите си, макар вътрешно да знаеш, че си по-добър от тях. Намираш си съпруга и посвещаваш всеки миг от живота си да планираш какъв да бъде следващия ти компромис спрямо нея, вярно, грешиш понякога, все пак и ти си човек. Но въпреки грешките, си безупречен. Обичаш я безумно и се грижиш за щастието ти. А тя един ден просто откача и решава да те напусне, без изобщо да се интересува, че може би ще убие и последната ти останала надежда в света. И по дяволите, кучката дори не се беше постарала да си събере косите от апартамента ми. Тогава се замислих дали някъде не е завряла някоя стара използвана четка за зъби и това ме отврати до безумие.

 Взех прахосмукачката и изчистих косата от тавана.

После свалих всичките й снимки, а бележката й, закачих на дъската за дартс. На следващия ден си хванах самолета за Аржентина. Щях да отговоря на писмото на брат ми.

Харпър и Паркър

Паркър стоеше на дървения кей на езерото и клатеше краката си от ръба. Слънцето огряваше по ситните вълнички на водата и блещукаше в бистро сините му очи. Беше обул старите сандали на брат си, които му бяха малко малки, но вършеха работа като за разходка в калта. Ветрецът полюшваше русата му коса и той често отмяташе дългите кичури от лицето си. Беше още рано и водата бе студена, но той свали сандалите и опъна краката си, така че пръстите му да я докоснат. После я разплиска леко, сякаш разбутваше сутрешния студ наслоил се по повърхността.

- Паркър, ела! – викът се чу зад гърба му и изкънтя чак в отсрещната борова горичка.

- Какво има Харпър? – обърна се рязко той. Погледът му проследи вика до една малка дървена хижа съвсем наблизо до брега. Там, на верандата стоеше босо момиченце на неговата възраст, около осем-девет годишна, с дълга руса коса, която влизаше в устата й и се заплиташе в малките червени обеци, които беше закачила на ушите си. Беше се загърнала с някакво шарено пончо, което очевидно не беше нейно и явно тъкмо ставаше от леглото.

- Закуската! – нямаше нужда от повече думи. Паркър обу сандалите и се затича обратно към къщата. Като влезе вътре го лъхна приятна миризма на палачинки и пържени яйца. Набързо изми ръцете си и седна на масата до Харпър. Тя вече беше свалила пончото и сега наливаше сок в чаши, които една много приятна на вид червенокоса жена, на средна възраст оставяше на масата.

- Как си тази сутрин Паркър, поплува ли вече? – попита го тя и разроши косата му.

- Не още, госпожо Купър, водата е прекалено студена. – отвърна момчето и веднага след това набута в устата си цяло яйце.

- Добре, мисля да отида да проверя какво става по другите хижи, все пак състезанието наближава. – провикна се годпожа Купър, която вече беше в коридора и нахлузваше ужасно изглеждащите каубойски ботуши с дупки, които явно имаше намерение да разходи.

- Чао мамо – обади се Харпър докато се стараеше да не изпусне препълнената чаша.

В другите хижи бяха останалите деца от випуска на Харпър и Паркър. Всяко лято правеха нещо като ежегоден маратон на езерото в близост до града. Имаше състезания по тенис, по волейбол, по плуване и дори по ядене на пай. В началото на тази традиция, старата директорка на училището им не искаше да я поддържа, защото карало децата да стават агресивни и да мислят само за победа. С времето, оплакванията й се изгубиха сред виковете на десетки екзалтирани родители при вида на дечицата им, които печелеха огромни пакети чипс и пластмасови медали, само защото са скочили в някакво си езеро. Хората просто искаха да бъдат горди.

Но Паркър и Харпър не бяха такива случаи. Те двамата бяха най-добри приятели още от малки. Училището просто беше общ интерес. С или без него, те оставаха неразделни и отдадени до безумие във всяко тяхно начинание. Влизаха заедно и излизаха заедно. Това се беше превърнало в нещо като мото за тях откакто Паркър влезе в колата на баща си заедно с Харпър, за да минат заедно през автомивката с големите четки.

Както тогава, така и сега, те щяха заедно да участват в състезанието по плуване и нямаше кой да ги спре. Бяха решили, че ще се научат да плуват в пълен синхрон, така че да финишират заедно и да им позволят да си поделят наградата. Последния месец бяха тренирали упорито и сега се движеха почти като сиамски близнаци.

- Вълнуваш ли се Харпър?

- По-скоро съм втрещена от страх. – отвърна Харпър и оправи косата си.

- Всичко ще е наред, обещавам. – щом Паркър обещаеше нещо на Харпър, той го спазваше. И тя знаеше, че всичко ще бъде наред.

Пет часа по-късно, които, впрочем, минаха неусетно, всички родители, учители и деца от хижите се бяха събрали пред езерото за дългоочакваното състезание по плуване. Имаше около три категории от различни възрасти зъзнещи хлапета и развълнуваните им родители, които явно нямаха търпение да използват фотоапаратите си със светкавица. Харпър и Паркър стояха близо до кея и си удряха шамари с цел да се постоплят, а и да се ‘вкарат във форма’, както твърдеше Паркър.

Учителката по физическо даде знах на децата от осем до девет годишна възраст да се наредят на стартови позиции. Харпър и Паркър застанаха един до друг и поеха шумно въздух.

- Извинявайте госпожице Купър, но не можете да участвате. – някой сложи топлата си ръка на рамото на Харпър и я отдръпна. Беше учителката. – Изчакайте реда на момичетата.

Тя се обърна и забеляза група момичета, които стояха отстрани. Погледна отляво и отдясно и забеляза, че на стартовите позиции има само момчета. Паркър изправи рязко гръб.

- Но как така? – възроптя той – Съвсем спокойно можем да участваме всички. Ние тренирахме заедно. Трябва да плуваме заедно. Всичко правим заедно.

- Съжалявам господин Уилсън, но си има правила. – каза учителката с мек глас и се върна на мястото си, чакайки Харпър да се отдръпне.

- Сега какво правим? – прошепна Харпър в ухото на Паркър докато дърпаше косата си. Беше притеснена и чувството да остави най-добрия си приятел в някое толкова важно за момента начинание изобщо не й харесваше.

- Сега…импровизираме. Както винаги.

Чу се пукване и всички момчета скочиха във водата, но понеже нашите двама герои бяха решили да импровизират, скочиха заедно. Във водата настана страшна суматоха, защото очилата за плуване на Паркър се изхлузиха и се закачиха в крака на момчето до него.  В бъркотията от крака и ръце, Харпър се нагълта с водата от езерото и удари едно от момчетата в зъбите с лакът.

По някое време и двамата ни герои се озоваха под водата. Седяха и се гледаха а кръвта от разбитата уста на непознатото момче се наслояваше в езерото на големи червени облаци. Паркър изпускаше големи балончета с присвити очи и издути бузи. Беше му забавно. Той се забавляваше от такива неща. Стояха под водата, гледаха се и Паркър беше готов да прихне от смях, а Харпър едвам задържаше въздуха си, но все пак отказваше да подаде главата си над водата. От части защото той беше още под нея, от части защото знаеше, че е сгазила лука. В такива моменти разпознаваш приятелството.

***

- Паркър, ела! – чу силния вик зад себе си. Стоеше на кея бос, обаче не докосваше водата. Вече някак си нямаше нужда да влиза в досег с нея. Беше живял под водата толкова време, че я усещаше как блика във вените му вместо кръв.

- Паркър! – викът се повтори, вече по-настоятелен. Слънцето залязваше и скриваше рошавата си глава в ситните езерни вълни. Отразяваше се в очите му. Гората не се беше променила, нито водата. Нито дори кея.

Обърна се и Харпър пак беше на верандата. Боса, само че много по-висока от преди. Косата й беше подстригана на къса черта, но все още криеше в себе си цветовете на житните класове. Шареното пончо вече го нямаше.

И двамата бяха завършили училище и вече никой не идваше в тези хижи, понеже състезанията вече не се състояха. Родителите на учениците бяха отишли по старчески домове, а дечицата, които едно време се плискаха в езерото сега гонеха кариера. Харпър и Паркър понякога се връщаха, само за да си починат от шума и да послушат шепота на гората и водата още няколко дни. Смятаха това място за много специално и все намираха време да се върнат.
Когато Паркър се появи на верандата, Харпър стискаше телефон в ръката си и пружинираше нетърпеливо на пръсти.

- Паркър, мама е починала. – каза и млъкна. Помълча няколко секунди, с изпънат гръб и стиснати устни. Но изведнъж се смали и се превърна в онова малко объркано момиченце от състезанието по плуване, скрито в косата си, с огромни изцъклени зелени очи. Пребледняло и уплашено, безпомощн. Онова момиченце, което търсеше Паркър и имаше такава отчаяна нужда от неговата помощ. Онова малко момиченце, което не можеше да се справи без него.

Той просто я прегърна и зачака да се разплаче, но тя така и не се разплака. Знаеше, че това е кръговрата на живота и сълзите няма да променят нищо. 

- Всичко ще бъде наред, обещавам. – каза й, макар че сам не беше сигурен в това. Майка й се беше грижила за тях от години и внезапното й изчезване щеше да наруши режима им на живот драстично. Въпреки това го каза.

- А сега без нея…какво правим? – попита Харпър.

- Сега…импровизираме. Както винаги. – Отговори Паркър и се усмихна. Вярно, че този път не му беше никак забавно, но знаеше, че вече той е отговорен. Не бяха в спокойната и топла, стегната прегръдка на езерото. Не бяха защитени от шумовете. Не бяха предпазени от детството. Бяха хвърлени право върху улицата на живота, ей така, изтърсени там, по средата на асфалта.

Влизат заедно и излизат заедно.

В такива моменти разпознаваш приятелството.

Рами Разказвача

 - Омръзна ми да овековечавам чужди хора. Пиша за хора, които никога не съм срещала или за хора, които съм виждала по веднъж-дваж. Пиша за непознати и крайно познати, чиито ириси знам като дланта на ръката си. Пиша за всички вас, но никой не писа за мен. Щом получиш разказ, поема или книга, ставаш безсмъртен. Има те черно на бяло, доказателство за съществуването ти, кичури от косата ти, думи, които казваш по неправилен начин, нокти, сълзи, смехове. Опърпани недоживени спомени. Адовете през които си минал. И дори този разказ да се затрие, ти знаеш, че някъде там ще има останки от теб в нещо друго, нещо неживо. Човек затворен в букви. Не е ли изумително това?...

Мая говореше вече двадесет минути. Стоеше на сцената, а ръцете й трепереха, но май само аз го забелязвах. След всяко изречение преглъщаше, а чашата вода на ниската масичка до нея стоеше недокосната. Беше много притеснена и нямаше намерение да пие вода на сцената, сигурно си мислеше, че ще се задави. Хората, които трябваше въодушевено да слушат речта й, само седяха по масите и пиеха мартини, блееха в тавана, шепнеха си или нетърпеливо включваха и изключваха телефоните си. Не им беше интересно. Нормално, за тази вечер се бяха появили поне десетина жени, всички със сходни виждания за недооценените им писателски напъни. Аз стоях на най-задната маса, обхванат в тъмнина. Пиех наливна бира, нищо, че заведението беше по-класическо. Тя очакваше да си поръчам вино или шампанско, както направи Нора до мен, но аз предпочетох да не се оливам. Мая само буташе очилата си нагоре и повишаваше тон на излишни места. Отвътре гореше и думите й бяха пламенни, но обвивката не го издаваше. Дребно момиче с големи очила и бледа кожа. Нищо, което да хване окото.

Към края на речта вече дори аз не слушах. Накрая завърши задъхана и всички изръкопляскаха, по-скоро от облекчение. После продължиха да пият мартини и да си говорят.

- Това е понеже съм жена. Знам го.

- Защо пък понеже си жена? – попита я Нора. Вече бяхме на път за квартирата. Улицата беше влажна и джапахме в големи локви кал.

- Никой не приема жените на сериозно. Дори да си най-великата писателка, никой няма да те чете, защото си жена. Хората знаят, че за жените се пише, но жените не пишат. – отсече Мая. После млъкна и тримата вървяхме в тишина до квартирата. На мен ми беше на устата да я наругая, но си замълчах.

Вечерта ядохме претоплени макарони и гледахме някакво предаване за здравословно хранене по телевизията. Нора беше платила кабелната и можехме да се радваме на седемдесет и пет канала шест дни в седмицата. На седмия ден телевизора си почиваше, понеже беше почти избушен и точно в неделя отказваше да ни удостои с вниманието си.

След това веднага си легнахме. Мая тази вечер не написа нищо, но остави листята с разказите и поемите си на бюрото, разпиляни, все едно беше търсила нещо. Двете с Нора отидоха в другата стая на двуетажното легло и си легнаха, а аз останах да спя на дивана в хола. Дълго мислих за думите на Мая и за публиката, и за мартинито. Чудех се дали е права. Към един часа станах да си сипя прясно мляко. Като се върнах видях, че прозорецът на стаята ми е отворен. Беше Рами Разказвача. Знаех, че е някъде там, затова просто седнах на дивана, завих се и зачаках.

След броени минути Рами излезе иззад бюрото. Голямата му сянка с дълги крака се понесе към листовете на Мая. Той седна тежко на стола, без изобщо да се обръща към мен и зачете. Ту се смееше, ту се мръщеше, дори смачка няколко листя на топка и ги хвърли през прозореца. Той идваше всяка вечер да чете разказите на Мая. Поправяше ги или ги оставяше така, както са. Понякога си пускаше телевизия и протягаше ужасяващо дългите си крака на бюрото й. Понякога си носеше храна и ядеше там. Никога не ми обръщаше внимание. Ръцете му бяха дълги и тънки, а пръстите кокалести. Торсът му беше неестествено широк, а на височина беше около два метра. Направо не ми се вярваше как се провира през рамката на прозореца. Гласът му беше дрезгав и режеше тъмнината като с нож.

Същата вечер стигна до речта на Мая, която беше прочела преди няколко часа. Зачете я на глас, а аз стоях вцепенен и го слушах. Дългите му пръсти потрепваха над тънката оризова хартия. Чух всичко от първата до последната дума. А и го разбрах.

После Рами стана с дългите си кокили, провря се през прозореца и изчезна в тъмнината.

На следващия ден с часове си мислих дали ако Мая имаше дълги крака, широк ханш и беше прилична на чудовище, хората щяха да я слушат. През идната седмица аз и Нора ходихме с нея на няколко сбирки на неиздавани писатели. Докато Мая четеше всички въртяха очи и въздишаха, бях убеден, че някои дори не чуваха тънкото й гласче.

‘ То е така ‘, каза ми Рами вечерта ‘ ако не заставиш хората, няма кой да те слуша’.