ТАР

- А какво си ти? - обърнах се леко, но дори не погледнах. Не си заслужаваше. Миризмата ме отблъскваше невероятно много и бях готова да отстъпя няколко крачки назад, но езика на тялото винаги е говорел прекалено много за мен, затова останах тежко на мястото си. Не трепнах. Действително, миришеше на риба. Риба и мухал. Сурова, развалена вече риба. От онази, умрялата, изхвърлената от реката, която е толкова неприятна, че само мухите се въртят около нея. 

И въпреки вонята стоях още там. Не гледах, защото мразя сини очи. Студени са ми, а аз не обичам студени неща, понеже горя прекалено силно и обикновено ги плаша. Ако я погледнех, щеше да ги обърне и да скрие зениците под клепачите си. С периферията си виждах противното й същество до себе си, толкова близко, че ръцете ми почти настръхнаха. Главата й беше покрита с червени люспи, а вместо устни имаше врата.

Порта в дъното на лицето й. Розова и ръждясала по пантите, не беше отваряна от години, познах го по паяжините около дръжките. 

Усмихна се бавно с вратата вместо уста и чух близко до ухото си ехидния й смях. Смеха на загубата пред съдбата, която си плел на плитки до скоро. Смеха на псевдо-победител в игра, в която дори не участвам. Смеха на заблудена жена, която бяга от реалността зад мълчание и незаслужени думи, изкарани и изкрадени от устите на хиляди други жени. 

Усетих как заека в корема ми мърда плахо. Искаше да излезе, искаше да го повърна право върху нея. 

Но аз не кашлях, 

не мърдах, 

не говорех. 

Само гледах напред. Чаках го да я разпознае. Защото заекът винаги познаваше червените люспи и вонята на гранясала смърт пред портите на изоставено бунище. И в момента в който я познаеше, щеше да направи нужното. 

Ръцете й бяха прекалено къси, а носа й докосваше лявото ми ухо. Люспите се люшкаха от вятъра и, заклевам се, никога не съм искала толкова силно да убия някого. Съществото, което взе живота ми и го стъпка, сгъна го на хартиен жерав и го изяде, стоеше на милиметри от мен, разхождаше се на пръсти и на ръце по границите и по последния останал праг на търпимост. Тя открадна бъдещето ми, извади сърцето ми и го заля с горещо кафе, току що направено от счупената кафе машина в кухнята ти. Кафето, което никога не допиваше, защото не харесваш утайката и защото заспиваш по средата на чашата. Тя не знаеше защо оставяш кафето си, не знаеше защо кафе машината е развалена, не знаеше за магнитите на хладилника ти, не знаеше какво сънуваш и как ти влияе кофеина. Но година и три месеца крадеше чашите и утайките ти, събираше ги в казани и накрая, когато извади сърцето ми, го поля с тях.

Мислех си за това и зайчето вече беше по-голямо. Притискаше сърцето ми отдолу и буташе белите ми дробове напред. 

Теоретично Аз Разбирам.

Но на практика, онова което е в мен, не желае и няма да я разбере. Заекът прибра ушите си. Козината му порасна и пожълтя. Тръгна нагоре към гърлото ми. Вътрешностите ми горяха.

Тя още беше до мен. Дишаше във врата ми с дъха на смъртта и с дъха на измяната. Дъха на грозното по земята и дъха на онова, което отнема надеждата на раково болните.

Синьото в очите й гонеше гълъбите от душата ми и викаше сини свраки и гарвани, да кръжат над главата и съществуването ми.

Заекът избяга.

Замени го лъв.

Отворих устата си и изревах.

Вече гледах. Гледах я в очите. Синьото повика инстинкта в мен. Не вонята, не кафето, не студенината. Синьото. Защото моето море е синьо. И никой друг не може да е син. Никой не пипа моето море, никой не диша моя въздух, никой не жъне онова, което аз посях. Никой не пуска свраки в моята душа, никой не чупи ребрата ми. Никой не чупи вярата ми. НИКОЙ не ми горчи.

Посегнах рязко и отворих портите в лицето й. Вкарах ръката си в главата й, чак до лакътя. Свих я на юмрук. Издърпах силно онова, което хванах. Надявах се да е сърце. Но когато погледнах, беше просто...

часовник. Малък часовник на верижка. Очите й се обърнаха. Синьото се скри. Лъвът се върна в мен и пак стана заек. Люспите нямаха вече значение, кафето нямаше значение, тя нямаше значение. Не ме беше страх вече. Не значеше нищо.

Тя беше просто едно...

Тиктакащо.

и Аз Разбрах. 

АЗ

Ветровете в мен са силни
ръцете ми са силата на
яростната гора,
отвяна и разтърсена от яда
на въздуха
и на декемврийските бури.
Страхът в мен го няма вече
запалих го, а пепелта я
издухах с крясъци по-силни от
сирените на най-дълбоките морета.
Сега съм недосегаема.
Недостижима.
Преродена.
От срутената кула и остатъци душа,
се сглобих и построих, престроих
сама.
По-добра от всякога.
И по-моя от никога.
Земята в мен е знойна,
плодородна и велика.
В главата си посадих слънчогледи.
Полета слънчогледи, които
обръщат лицето ми само към
огъня на слънцата, създадени от мен самата.
Нямам много да кажа,
но имам безбрежни океани да
направя.
Делата ми са чисти.
Моралът ми се удави в
намеренията ми.
Моето НЕ е закон.
Моето ДА е благословия.
Ти си
          страничен ефект
                                       от Мен.

Лоши мисли

Обикновено си бях обещала като един истински и пълноправен идиот, жител на малката ни противна планета, да не пиша с мозъка си, а със сърцето и душата си. Не случайно има само един пост от мое име, който не е написан особено поетично. За хората които отделят от времето си да четат този блог - благодаря ви искрено. За вниманието и времето които ми давате. Но ако не си падате по излияния и ако сте убедени, че това което се свързва с личния ми живот не ви интересува, може да спрете да четете до тук и да изчакате следващия ми разказ.
За останалите, на които им е любопитно - надявам се да не разваля представата ви за мен. Свалете си очакванията възможно най-ниско, за всеки случай.
А за тези, за които би трябвало да бъде този пост - прочетете го. И вникнете във всяка една дума, за да не ми се наложи да ви го перфорирам на вътрешната страна на клепачите.
Когато бях малка нещото което най-много ми се втълпяваше беше - не пий, не използвай наркотици, не пуши, не говори с непознати. Градацията е низходяща и за повечето хора е учудващо, че 'не пий' е преди 'не използвай наркотици', но в случая е напълно подходяща. Най-малкото защото семейството ми от години пати от алкохол и може би 90% от мъртвите ми близки са починали от алкохол. Лека им пръст. Пазих се от тези неща доста време, но когато човек остане самотен му се налага да направи компромис със себе си и моралните си ценности и да се събере с хора, които влизат в сериозен разрез със собствените му убеждения.
Например, в случая, след като най-близката ми приятелка, която за мен побира в себе си целия свят (и нейния, и моя, и чуждия), замина надалеч и аз чисто физически изгубих връзка с нея, ми се наложи да открия хора, които да бъдат до мен, макар да са различни от мен. Преглътнах различията ни. Преглътнах факта, че сте наркомани. Преглътнах факта, че имате сериозни психически проблеми, които САМИ си създавате отново налегнати от същата самота, която налегна мен, когато Ния замина. Преглътнах факта, че фекалиите на някое бездомно куче биха били около двадесет и три пъти по-ценни от цялото ваше съществуване в нищожните ви измислени светове, изградени от оплаквания и несъвършенства.
'Несъвършенствата правят човек перфектен' пълни простотии. Аз не романтизирам лайна. Вече не. Едно лайно може да мирише отвратително, да е противно на вид и аз не мога да изкарам нищо красиво от вида на едно лайно. И лайното колкото и да го обработваш, то ще си остане лайно. Вътре в душата си то ще си знае, че е лайно и никога под никакъв претекст и обстоятелства то не може да се превърне в човек.
През цялото време се успокоявах с някои глупави на близък план метафори, от порядъка на това, че ако в животът ти няма възходи и спадове значи си мъртъв. Да, това при всички случаи е така защото човешкия живот никога не може да бъде напълно перфектен. Когато аз прекарвах ежедневието и като цяло живота си с вас, аз нямах възходи и спадове. Аз имах само спадове. А един постоянен спад е равнина от негова гледна точка. Това значи ли, че сте ме убили? Да. Да значи.
Понеже съм един невероятно изтрещял романтик, от която и страна да го погледнеш, аз никога не поглеждам обстоятелствата в очите и не се изправям срещу тях с буквални заключения. Мога да задам буквални въпроси, но после сама преобразувам отговорите им (ако изобщо ги получа) в афоризми. Като цяло всичко което някога ми се казва, бива преработено от извратеното ми съзнание по такъв начин, че да ме направи тъжна или щастлива - в зависимост от това какво очаква тялото и душата ми и в зависимост от много други неща в които нямам намерение да задълбавам, защото ако го направя, изреченията ми ще станат осем пъти по-дълги.
Дадох си целия живот и цялото същество за вас, а вие дори не пожелахте да ме удостоите с два кръстосани отговора. Как ще ми мълчите? Защо ще ми мълчите? Кой ще ми мълчи на мен и с кое право ще ми се мълчи? Как така аз ще си дам всичко и ще поискам само няколко отговора и няма да ги получа?
КАК ТАКА БЕ?
Толкова голяма липса на авторитет лъха от вас, че когато случайно ви видя по улицата, стомашните ми сокове се качват в устата, но ми се налага да ги преглътна, защото знам, че не заслужавате дори да повърна върху вас. Вече не.
Уважението ми към вас вече има хиляди дупки и е на един електрон от това да изчезне. И това не е промяна. Това е осъзнаване. Което трябваше да се случи отдавна. Бих ви напсувала на майка, но знам, че повечето от вас това би ви наранило, а на един от вас майка му я познавам толкова добре, че чак ми е неудобно да кажа някоя подобна простотия. Понеже всеки тоя, дето майка му ви разправям, че я познавам, вероятно т'ва няма да го прочете, все пак да си кажа, че с нея съм се чувала повече пъти отколкото със самия него, защото той има навика да припада когато види куки и да повръща от половин петичка трева, но това да не му пречи да си мисли, че живее в някаква реалност, в която наркотиците биха били най-добрите ти приятели. Можете да ми оставите в коментарите телефона на някоя погребална агенция, в случай, че поиска да погребе достойнството си.
Когато става дума за вас мислите ми се накъсват и се свиват като банкнотите през които смъркате. И на мен ми се налага да ги навързвам едни за други. И дори навързани пак не стигат за да си обясня как е възможно да сте такива кухи черупки, подобия на скотове, от които всеки втори не знае за какво се бори.
Дори наркомани не мога да ви нарека, защото за жалост, не мисля, че парите биха ви стигнали за кокаин. Вместо това ви се налага да импровизирате с отдавна забравени лекарства по аптеките, а аптекарките като ви видят се хващат за главата. Времената в които ксанакса ви вършеше работа отдавна заминаха и скоро капките ще си ги капете не само в носа, а и ще си ги биете във вените, защото нещата утихват и заминават. Както любовта заглъхва, така може да заглъхне и ефекта от често употребяваните успокоителни.
Време не ви трябва. Трябва ви комуна. Трябва ви някой, който да ви накара да се чувствате, както вие карате хората, които ви помагат да се чувстват. Дори във вашите собствени филми никога няма да бъдете главните герои. Връщайте се от пътищата по които нарочно поехте и бягайте далече от тях, защото водят само до трапове.
Ама вие буквата 'а' и буквата 'и' май я бъркате.
Следващия който каже нещо дори милиметър по-отдалечено от истината, ще се размие в собствената си помия.

Малки слънца и големи безкрайности

И кой каза, че сме малки?

Като човек, който може би е с всичкия си все още, човек, чиито крайници функционират напълно правилно, и човек, който заема едва 160 сантиметра от височината на вселената и 58 килограма от тежестта на човешките думи, съм чувала думите 'малка си' прекалено често.

И като чуя 'всички ние сме малки' съм готова да изкашлям всичките си вътрешности и да замерям с тях света. Малки спрямо кое? Малки спрямо Вселената? А ти откъде знаеш, че спрямо някоя друга вселена и някой друг човек, напълно идентичен на теб, не си 18 000 пъти по-голям? Откъде знаеш, че за съществата, които живеят в 2Д измерението, ти не си Бог? Откъде знаеш, че като изричаш думи, те не създават нови светове и измерения в които има същества идентични на нас, но с много по-малко възможности от твоите и моите?

Не знаеш. И въпреки това ти, като човек, като себе си, смееш да използваш определения като 'голямо' или 'малко' в един безкраен свят. Отредено ти е точно толкова място, колкото заемаш и независимо от това дали материално и чисто физически се приемаш за голям или малък, душевно ти си гигант.

Приятел от детството, чието име Славеше Светлината, се върна в дните ми с гръм и трясък, хвана залепналите ми клепачи и така ми отвори очите и съзнанието, че едва не ми разпори главата. Помня като бях малка, как винаги ходеше бос и пипаше нещата толкова тежко, а думите му съсичаха като бръсначи. Гледахме се как растем и се променяме,  но колкото и да се променям аз винаги ще помня как в апартамента му миришеше на кафе и прегорени картофи. Абсолютно винаги. Влизах и миризмата беше толкова силна, че все едно в момента в който прекрачех прага започвах да дъвча цели зърна кафе. Понякога още усещам как като говори ме лъхва това ухание.

И да, преди 15 години също бяхме малки. Сега не сме много по-големи, но господи, той се е превърнал във същински великан! По-велик от всички и вече светлината не е само в името му, но и струи от него самия. Най-чистото и красиво нещо на тази планета е да видиш как лицето на някого гори и как разтърсва цялото си тяло, осъзнавайки огромните емоции и чувства, които изпитва. И това малко дете, което ходеше босо по калдъръмените улици и летеше заедно с въздуха и пролетния южняк, сега е човек. Човек, който като говори крещи рими и поезии за ухото на някой, чиито очи са още затворени. Човек, който държи своето време в двете си кокалести шепи и знае, че е чисто гол пред света и само това може да предложи - време и себе си. А това 'себе си', човече, това 'себе си' е толкова безкрайно. Любовта в това 'себе си' и отдадеността в това, което влага у хората, е най-безкрайното нещо. От света само съм искала да съм щастлива и да виждам щастие. У него виждам не само щастие, но и безметежност. Безвремие. Всеки един от нас пази в него всичко, създадено на този свят. Пази знание и възможности, пази въображение, което може да увие цялата безкрайност в която живеем в пашкул и после, когато тя се разгърне, да я направи 18 000 пъти по-безкрайна. Благословени сме да бъдем това, което сме и да пазим в себе си търпението и огъня на човечността и инстинктите. Този Рай, за който всички копнеем, не е нито там където сме си измислили, че е, нито тук на земята. Той е в самите нас.

И щом това босо момче, което знае само светлина от началото на живота си, може да види съзвездия в две човешки очи, щом може да усети как цялата вселена се върти с неузнаваема скорост и изригва, връща се в началото, обръща се, гърми, трещи, то тогава той може всичко. 

Държи в ръцете си времето. И само чака за да го пръсне на малки топчета по ръбовете на нашата безкрайност и да го тъпче, да го огъва и да го превърта, защото не е ли за това времето, за да бъде то разтегливо и променливо. За да ни кара да се пренапишем и чуем отново, на запис. 

Понеже най-красивият късмет е късметът на чакащия. Чакащият събира у себе си всички планети и слънца и ги държи. С двете си човешки ръце.

И после ми кажете, че

това

е

малко.

Обикновени бисквити.

Понякога се събуждаш от животинска жажда и същевременно почти спукан пикочен мехур, в малка стая на втория етаж на къщата на баба ти, в китно селце оросявано от дъждовните капки, брулено от немирния северняк и озвучавано от горските нощи. Тогава святкаш нощната лампа, която облива стаята и най-вече леглото ти в мека червена светлина. Завърташ кокалестия си задник на мекото легло и започваш бавно, но блажено да преживяш обикновени бисквити и да слушаш дъжда. Представяш си как всяка капка е един човешки живот, докато трохите се трупат на чаршафа под теб. Навеждаш се, вадиш химикалка и тетрадка изпод леглото, понеже знаеш, че подобни писателски просветления не бива да се изпускат, защото после може горчиво да съжаляваш. Знаеш, че когато музата ти подаде пръстче, е добре да отхапеш цялата й ръка поне до рамото. Лежиш завит с около една дузина одеяла, зяпнал прозореца с полу-отворена уста пълна с обикновени бисквити, с физиономия на човек, който решава много важно житейско премеждие.
И тогава осъзнаваш, че я обичаш. Не, не бисквитата. Нито къщата. Нито дори червената лампа. Така де, тях също ги обичаш (иначе без тях, как щеше да прозреш?), но не по тоя начин.
Обичаш нея. И в 3 и половина сутринта, Господи, как бих искала да заспя спокойно без тя да налита в съня ми като разярено врабче върху купчината трохи по чаршафа. Как бих искала да натъпча проклетата бисквита в устата си без да изгубя апетита си още на втората хапка, по простата причина, че се храна само от мисълта за нея.
Но всъщност...напълно съгласна съм да умра от безсъние и глад, стига да знам, че тя ще бъде там, до мен, истинска. И да знам, че всичко досега не е било само хубав сън или видение посред пустиня.
А тя май...е по-истинска от всякога сега. Иначе точно в този момент коремът ми нямаше да издава такива дивашки звуци, а очните ми ябълки нямаше да светят като крушки.
Истинска е. Не като ония комари дето според селяните били колкото плъхове. Нито плъховете дето били колкото котки. Истинска точно колкото бисквитата в ръката ми и дори по-истинска от дъжда навън. А тия бисквити са си бая истински, имайки предвид, че от две можеш да заситиш 40 годишен мъж. Истинска. Иначе нямаше още да усещам допирът на кожата й до моята, нямаше да усещам уханието на лавандула или очите й. Нямаше да чувам ритъмът на сърцето й. Защото колкото и да ми се иска, не бих могла да обичам толкова силно някой, който не съществува.
Но знам, че и ти ме обичаш. И като гледам тоя прозорец. Като слушам гръмотевиците навън и като поглеждам недоверчиво открехнатата врата, знам. Нещо в червената светлина ме кара да съм убедена в твоето и моето съществуване като едно цяло, което не може да бъде разделено вече, независимо какво се случи. Понеже, май се оказа, че...не съм била съвсем права за спомените. Те са избор до момента в който не станат реалност. Можеш да избираш какви спомени да правиш, но не и кои да си спомняш.
А дори да можех, аз щях да избера да те помня. И съм готова да ти дам
и свобода
и
изкуство.

Самодивата, Паякът и Козирогът

Сутринта, час преди слънцето да изгрее и малко преди дъждът да спре да тропа на прозореца ми, морето се събуди преди мен. Усещах целувките на първите сутрешни вълни по върховете на пръстите си. Знаех, че ако не отворя очите си скоро, приливът ще ме отнесе с него. Затова събрах косата си на кок, и затичах боса по плажа докато не стигна скалите при кея. Седнах отново. Тази сутрин морето беше изхвърлило стотици малки миди на брега, които скоро щяха да излязат от черупките си за да изсмучат водата от пясъка. Вероятно щяха да умрат при отлива. Но като ги гледах, знаех, че има и такива, които приливът ще вземе в прегръдките си и ще ги върне по домовете им. Или дори да им даде много по-добри домове. Знаех, че щеше да ги носи с хиляди течения и да ги завлече в световния океан и исках, боже как исках, да ги предупредя. А те не бяха ли само деца? Нямаше ли кой да им каже, че половината ще умрат, а другата половина ще трябва да изминат още години път в морето за да намерят отново комфорта на лепкавия пясък по дъното и пак да видят магическите танци на подводните водорасли и морски треви, които се въртяха и виеха с всяка вълна като вили на мост.
Слязох от скалата и събрах няколко миди в шепата си. Исках да ги хвърля надалеч в морето и да съкратя мъките им, но не можах. Знаех, че всички те ще изминат пътя, който им е писан и ще им се случи точно това, което съдбата им е отредила и без аз да се меся в техния живот. Върнах ги по местата им на мокрия пясък, където вълните аха-аха да ги вземат, но само галеха черупките им и се връщаха. Все едно не смееха да докоснат нищо и беше прекалено рано сутринта за да сграбчват животи и да оплитат съдби.
Качих се на скалите и се покатерих по тях, а от там, скочих на кея. Бях боса и камъните се забиваха болезнено в ходилата ми, но аз продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина от там. Кеят беше дълъг и вечер, морето се разбиваше в него на милиони малки капки, които в полета си ставаха на стъкла и се забиваха в тези, които омърсяваха това място.
Мъглата беше прекалено гъста. Носеше се на пластове над камъните и водата, сякаш се опитваше да погълне всичко в студената си, умряла вече прегръдка и да ни понесе чак в облаците заедно с нейното собствено издигане, което щеше да се случи по обяд. Виждах образи. Знаех, че щях да ги видя. Трябваше да ги видя. Трябваше да говоря с всеки от тях. За да видя и разбера, кое е минало и кое трябва да започне.
Броях крачките си и преди да направя десет пред мен се изви образа на самодива. Помня, че снагата й бяха дълги и бели, беше боса, но краката й се носеха няколко сантиметра над камъните. Кожата й беше порцеланова и изглеждаше толкова крехка. Сякаш че ако духнех или ако дишах по тежко, тя щеше да се превърне във водни капки и да падне в морето или да се слее с мъглата. По някаква причина косата й беше тежка и черна като катран, а очите й бледо сиви, като на слепец. Носеше дълга, бяла риза, която почти се сливаше с кожата й. Гледаше през мен. Можеше да ме убие, можеше да направи всичко, което поиска, но не ме докосна.
- Аз съм твоята нужда. Ти беше тук да ме спасиш, а аз бях тук за да бъда спасявана само от теб. - знаех, че е права и знаех, че говори истината. - Вече ме спаси. Свободна си от мен.
Откъсна един косъм от косата си, сложи го на рамото ми и се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя пет пред мен се изправи човек.
Строен и по-висок от мен, с лешникови очи, в които лежеше жена. Гола, ниска жена с гарваново черна коса. Тя живееше там. Алергия Отпаяци се смееше и дишаше, говореше си сама и почистваше очите му. Виждах я как ми маха и дори я чувах как шепти от лявото му око и как се кикоти от дясното.
На рамото си имаше огромен черен паяк. Само един. По-голям от главата му. Странно как първо забелязах малкото човече в зениците му, а след това видях ненормално голямото животно, което лазеше по ръката му и въртеше огромните си черни очи.
- Аз съм твоето равновесие. - проговори ми с тих и спокоен глас. Паякът продължаваше да лази по него. - Ти беше тук да гориш, а аз бях тук да те гася. Сега вече ти си спокойна. Ти сама избираш кога да пламтиш и кога да замръзнеш. Нямаш нужда от мен. Свободна си. Аз също.
Тогава свали паякът от рамото си и го остави на земята пред краката ми. Той завъртя няколко пъти очите си и полази към скалите. Там се скри. Погледнах мъжа срещу мен и видях, че очите му са...в първия момент помислих 'празни. те са празни.' Не. Те бяха чисти. Докато успея да го попитам, той също се изпари.
Продължих напред. Още броях крачките и преди да направя три, сред мъглата два рога. Дълги и извити, стърчаха след земните облаци и се въртяха. Страхувах се. Исках да се върна, но продължавах да вървя, понеже знаех, че трябва да мина през всичко това.
Пред мен се изправи полу-човек полу-козирог. Имаше ръце и човешки торс, но копитата му тропаха заплашително и накланяше бавно главата си с рога сочещи прави към мен. Беше най-страшното нещо, което някога съм виждала. Това същество беше символ на тъмната страна на човечеството, всичко срамно и долно пред което се страхуваме да се изправим. Виждах решителност и зло в очите му и знаех, че за него поражението не е причина да напусне полесражението. Погледът ми започна да блуждае, понеже знаех, че ако го погледна отново ще проявя ясно уязвимите места в психиката си - това, което приемам и това, което отхвърлям. У него разпознавах обвързаност, слепота и по-късно, но неизбежно страдание. Душата му, ако изобщо имаше такава, ми се струваше като каменна сграда в която човек сам се зазижда. Дори мъглата се отдръпваше от него.
- Аз съм твоята грешка. Тук си за да ме повтаряш. Отново и отново. - говорът му кънтеше от водните стени. и се връщаше като ехо, което се губеше и оплиташе в мъглата. Думите се чуваха наобратно, сякаш някой обладан от дявола ги крещеше в ушите ми. Копитата му затропаха към мен, но знаех, че няма накъде да избягам. Обгърнах се с ръце и се приготвих да се върна в началото на кея. Щеше да ме удари с рогата си и да ме запрати пак там, от където бях тръгнала. Щеше да ме върне в гьола, от който едвам излязох.
Тогава в пръстите ми се оплете нещо. Погледнах и видях дебелия черен косъм, който в този момент порасна осезаемо и се превърна в огромно корабно въже, което само полетя и овърза краката на съществото. То се препъна и грохна тежко на земята, вдигнаха се кълба прах и видях яростта в очите му.
Почти изправен отново, пак тръгна към мен, но тогава забелязах нещо черно на човешкия му гръб. Видях няколко лъскави шаващи очи и видях отровно ухапване.
Отново падна.
Почти мъртъв, агонизиращ от отровата на паяка.
Заобиколих умиращото животно и стигнах до края на кея. Вдишах дълбоко студения сутрешен въздух и най-после видях изгрева. Чух рев.
Обърнах се и видях как с човешките си ръце, той откъсна единия си рог и го заби в сърцето си за да спре болката. Уби изначално чистата си душа с животинската си физика. Уби се сам. Сложи край на всичко.
Затворих очи и се гмурнах в студената вода, която ме пое в прегръдките си и ме понесе по течението. Спокойно и сигурно.
Сега вече, можех да започна.

Съдбата и Сатаната на маса в метрото.

Някога случвало ли ви се е, драги читатели, да изпитвате толкова огромна ненавист към някой човек, че в момента в който чуете името му или усетите аромата му някъде около себе си, дробовете ви да се свиват до две малки камъчета и да започвате да кашляте черупки от раци?
Е, на мен ми се случи.
Стоях в подлеза на метрото и не обръщах почти никакво внимание на това, че стола се клатеше по безобразен начин и скърцаше заплашително, на ръба да се счупи. Обикновено, в друг ден, когато мозъка ми не беше в мъглата на съвсем далечни и други мисли, бих го сменила с някой, който не е в чак такова окаяно състояние. Но сега вдигах единия си крак периодично и измествах тежестта си напред-назад с цел да не го дотроша. Въпреки това не ставах. Гледах върховете на пръстите си, които бяха толкова червени и горещи, че може би ако докоснех масата, щях да я разтопя зелената пластмаса. Очите ми се въртяха прекалено бързо, но не се спираха на нищо. Хората, които минаваха единствено натягаха още обстановката около мен и ми се струваха като великани, които придърпват тавана по-близко към пода и правят светлината в подлеза още по-оскъдна. Миришеха лошо и дишаха на пресекулки. Сенките им се навеждаха към мен и обгръщаха цялото ми тяло, а аз от време на време стисках клепачи, за да не виждам колко са грозни и страшни. Левият ми крак, както в повечето такива ситуации, подскачаше през две секунди. Не през повече или по-малко от две, точно през две. В тесните велурени обувки, пръстите на краката ми също туптяха от горещина и се свиваха в ужасни конвулсии. Усещах остра болка в кръста, която минаваше през бъбреците ми и стигаше по някакъв неведом път до стомаха ми, като го мачкаше и размесваше като топка тесто. Не можех да преглътна, понеже езика ми беше залепнал някъде за небцето. Може би в този момент цялото ми тяло беше окупирано само и единствено от агресия. Гняв. Държах последния конец от самоконтрола ми, но нещо ме накара да го издърпам с всичка сила и да го разградя на съставните му части.
Нямате си на идея колко време съм стояла в тази позиция, опитвайки се да успокоя пулса си и да накарам пръстите ми да спрат да туптят толкова бясно. Нямате представа, че за да изстудя краката и ръцете си, ми се наложи да отрежа една купчина коса и да се залея триста и един пъти с ледено студена вода. И докато прогоня някакъв клоун, ми трябваха поне сто клаксуна в далечината. Които свиреха и ехтяха в коридорите на празното ми вече сърце. Трябваха ми сто бухалки с които да го ударя, а аз му ги давах и му позволявах да ме налага с тях всеки ден.
На масата около мен имаше още два стола. Те бяха здрави (за разлика от моя), но стояха празни и в тях седяха само призраците на хора, които искам да имам, но не съществуват. Душите на приятели, които никога не съм имала близо до себе си. Глухите, но мъдри думи на хора, които не съм чула да говорят нещата, които аз бих казала. Не съм ги чула и да ги разбират. Празни столове.
А хиляди хора минават, под земята, в метрото, винаги е било гъчканица. Само аз стоя и не мърдам. Аз и онзи грозен, ужасяващ клоун, в края на подлеза. Гледа ме с малките си лешникови очи, които крие зад черни рамки. Той е моето въображение. Той поемаше форми, които исках да има. Но сега беше себе си. В ръцете си държеше труповете на хората, които трябваше да са на двата стола до мен. Само душите им бяха живи и още седяха сред тълпата. Но какво е онова, което не мога да видя и онова, което ме увива като пашкул и ми пречи да дишам, пречи ми да стана и да го убия?
Страх.
Държеше ги в ръцете си. Виждах безжизнените им тела. Оцветени в различни цветове. Виждах рогата му. Дълги и извити, как стърчаха над главите на хората.
Нима само аз можех да го различа? Нима никой друг не виждаше, че самият дявол седеше по средата на студения коридор и носеше два трупа, които щеше да потопи в казан пълен с морфин съвсем скоро?
Затворих очи отново. Сърцето ми биеше в ушите като огромен барабан. Когато ги отворих, той седеше до мен. Имаше четвърти стол на масата.
Очаквах, че този четвърти стол си е отишъл завинаги, но ето че пак дойде. Гледаше ме право в очите и лицето му беше разтеглено в налудничава усмивка. Усещах как земята гърми под краката му. Страх и гняв се сплитаха на тънка рибена кост по гръбнака ми и се увиваха около шията ми. Душаха ме, а аз не можех да издам нито звук. Всичко което казах, застана срещу мен. Собствените ми думи сега поеха образа на Дявол и се надвесиха над мен, готови да ме залеят с лава.
- Аз съм Сатаната. Пак се срещаме. Вече не съм на твоя страна.- проговори той. - И нищо няма да ме задоволи освен душата ти. - Кокалестите му пръсти посегнаха към моите.
Тогава нещо се скъса.

Можех да го убия. Можех да счупя стола в главата му, можех да изсмуча душата му както той изпи моята. Можех да го изпепеля, защото сега цялата бях пламък. Не само пръстите ми горяха, а и вътрешностите ми. Около нас нямаше никого.
Хванах лицето му в шепите си гледах как усмивката му се топи и разтича. Как боята по лицето му пада, а очите му се обръщат.
- А аз съм Съдбата. И краят е тук. - отвърнах.
После избягах завинаги.