Дядо Гошо

Винаги у мен са тлеели големите вселенски въпроси. Не смисловите или онези, които уж нямали отговор - сиреч, от къде сме дошли и къде отиваме. А повече онези, които част от нас бързат да отговорят и дори жертват години от съществуването си в търсене на верните им отговори. От какво са направени нещата? Какво е обемът, който заемаме ние? Как така луната винаги е там като погледнеш нагоре? Защо небето е синьо?

Онзи тип въпроси, които малките деца задават на майка си, а тя или си измисля отговор или просто не отговаря. На мен сигурно не са ми били отговаряни често.

Макар артистичната ми душа, която намира подслон само в боя и букви, главата ми все по-често иска да разбира мръсотията на света в който сме се озовали. Устройката на планетите или как така числата са...числа. От скоро четях по някои такива вселенски въпроси и си обясних по много простолюден начин гравитацията. Колко бе вярно обяснението ми си е лично моя работа, но дори малкото, което разбрах е твърде много за мен, поради гореспоменатите причини. Затова побързах да споделя с баща ми.

Една вечер бяхме на втория етаж на къщата на баба ми, малко по на Юг от София, в полите на Рила планина. Къщата винаги е стояла недовършена, с третия етаж неизмазан, а стълбището към него покрито със старо прашлясало перде. Само на първите няколко стъпала към тоя етаж баба ми беше наредила чифтове обувки и няколко стари цветя в кафяви саксии. Нагоре може би лястовиците си правеха гнезда или пък осите намираха дом, но тоя етаж беше неизползваем и непонятен за мене. От терасата на втория етаж се виждаше полегат Рилкси хълм покрит с гъста растителност и облян от слънчева светлина, сякаш пазен от разтланите длани на небосвода. 

Самата къща бе нивелирана върху стръмен чукар, а улицата й беше повече обрасла и камениста пътика. Отсрещния двор беше още по-стръмен, покрит с поне един метър висока трева змиярник и многобройни млади дръвчета. Изтънялата от времето кафява порта стоеше накривена и тънка в обятията на увивни треви, а около й се виждаше телта обикаляща всеки селски Български двор. 

От тая тераса на баба ми се виждаше малка част от Рилската пищ, но луната (както винаги) светеше право отгоре й, предоставяйки чудесен терен за четене, мислене и ядене. Тъкмо на тази тераса аз споделих на баща ми как така, аджеба, планетите се въртят една около друга, а всички около някаква огромна топка огън. 

- Аз тия неша ги не вервам. - отсече ми той. И двамата гледахме нагоре към безкрайността, очертана от малки светещи точки и луната. Рила си стоеше там, почти като близко стълбище нагоре. - Как така разбраха, някакви си хора, къде е луната и защо е там? И защо се върти около нас? 

Разбира се, в момент на раздразнение аз се опитах да обясня, с малкото ми знания по въпроса, как стотици хора са посветили животите си да обяснят подредбата на планетите и функциите на нащата малка част от космоса. Но той твърдеше, че работата не може да бъде доказана.

- Всяко небесно тяло окупира единица обем. Тоя обем криви времепространството около си, предизвиквайки останали по-малки небесни тела да се пързалят към него поради изкривяването на измеренията. - избръщолевих аз. Има известна сигурност в думите ми, но не достатъчно, че да ги кажа пред някой, дето знам, че си разбира от тия неща.

- И как па така? Какво е това времепространство дето се криви? Как така разбраха, че се е изкривило? - питаше ме той, - Докато не се кача аз да видя лично, значи не мога да го знам. - отсече отново. И наистина, какво виждахме ние от тоя безкраен гигант надвесен над нас? Една луна и няколко звезди? Вътрешно започнах да се съгласявам, че човек...никога не знае. 

Тоя разговор продължи по-дълго отколкото се простираха знанията ни, но в края аз реших, че съм стигнала до остроумен отговор. 

- Добре де. След като не можеш да се качиш в космоса и да видиш, че там има звезда, която със сигурност гори, как можеш да знаеш, че в гърдите ти има сърце, дето със сигурност тупти? 

- Не знам. - отвърна ми той. 

***

На следния ден слънцето беше жарко и сякаш наваксваше за дъждовните ранно Юнски дни. Небето, въпреки нашия разтърсващ снощен разговор, си седеше все така синьо като чаршаф опънат над нас. Третия етаж на къщата си беше все така неизмазан. Нито на едното от двете не му беше направило впечатление нашия опит за разбиране на обкръжаващия ни свят. 

Отсрещния двор беше все още обрасъл с високи треви, но докато седях на същата тераса и гледах, за секунда видях някакво животно да се промушва между дърветата. Макар да съм израстнала в град, можех да различа задницата и копитата на някакъв вид четириного. Баба ми твърдеше, че там понякога се мяркат сърнички, но аз знаех, че сърната не е сива, а това определено беше сиво.

Кратко след това един дядо затътря надолу по каменистата улица с по един бастун във всяка ръка. Панталоните му бяха сиви и работни, вдигнати много високо, а на главата си беше сложил бяла шапка с козирка.Устремен към портата викаше:

- Силве? Лиско? Нети? 

Тъкмо когато натисна дръжката на менталната врата пет козички излязоха една след друга из шубрака. С пъргави подскоци проправиха пътя си през високата трева и го посрещнаха на вратата. Разноцветни и очевидно на различни възрасти (едното беше бебе) козлетата заизлизаха от вратата под команда на дядото и тръгнаха нагоре по чукара. Аз гледах с интерес. 

- Всичките ли си имат имена? - попитах го от балкона.

- Да. - отвърна той и посочи всяко от козлетата, като ги назова по име. - Искам да ги гледам поне докато не стана на деветдесет и пет. Сега съм на осемдесет и пет. - с течение на разговора, разбрах, че се казва Гошо. Козлетата в лек трус бяха се скрили зад хълма, но той стоеше пред портата на баба ми.

- Моя баща беше жив до сто и пет години. А дядо ми, на майка баща й до сто и десет. Аз съм кръстен на него, та...На сто години искаше да се ожени за четиридесет и две годишна жена от селото. Той беше много добър и за занаят боядисваше платна по цял ден. До него си държеше една купа със жълтици, та като минавала Роска (младата жена) все го гледала какво прави. Един ден му казала ''Дедо Гошо, защо не вземеш да ме вземеш и да се разходиме из селото?" - разказът му продължи още малко. Разказа ми как след като майката на дядо му не му дала да се ожени за Роска, той легнал на легло. Обаче всеки път някой като му кажел "Гоше бърже виж, Роска минава," той скачал като ожилен и излизал на двора. Сиреч, нищо му нямало. Искаше ми се да знам повече за тяхната история и как така тоя дядо идва от род на столетници, но ме беше срам да питам. А и той изглеждаше като да си има работа. 

След още малко от разговора ни, той каза довиждане и се затътри нагоре след козичките. Едно тихо спокойствие имаше в стъпката на човек, който знае, че още десет години ще си гледа козите. Сигурност имаше в думите му, като говореше за любовта на столетния си дядо. Една приятна човечност се виждаше в движенията му и се чувствуваше в спомените му. Говореше ясно и интересно, а баща ми също слушаше историята му заедно с мене. 

Както и от полите на Рила, от балкона успяхме да видим само малък откъс от живота на тоя необятен свят, дето дядо Гошо пазеше в себе си. Човек, чиито столетни корени разказват за занаятчии и любовчии. Като се тътреше нагоре по чукара след козите, мислено му пожелавах да ги гледа още колкото време иска.

А и аз, и баща ми, някак си в тоя момент знаехме, че у този човек има сърце, дето тупти. И това ни се стори даже по-сигурно от звездата, която гори някъде над нас. 

София - град на поети

Слънцето е едно навсякъде
залезите - не.
Някои меки,
други обхванати в облаци,
трудни на раздяла,
ухайни.
Зад Попа залеза е
потен, уморен
нахранен и доволен.
Зад Борисовата залеза е
влюбен
забравен
отвян от някои ветрове.
Зад Пиротска залеза е
късен
дълъг
и толкова щастлив.
Зад блоковете в Люлин
залеза е сладък
мирише на печени чушки
и знае, че утре пак ще изгрее.
Залезите в София са
толкова на мястото си,
защото София е
междинен град.
София е град на поети.
Не й отива да е лятна - нито зимна.
София е есенни листа
и плодородна пролет.
София ни е нощ, нито ден.
Тя е всичките неини залези.
Спокойни и топли,
сякаш времето е само нейно.
Сякаш слънцето другаде е...друго.
И всеки поет бродил по улиците й,
по залез
е запомнил миризмата,
запомнил е трептенията на въздуха.
Знае къде трябва да се върне.

Домове

Татяна стъпваше ситно по студения асфалт. Улицата беше нагорнище, а ниските къщи бяха накацали от двете й страни като ято лястовици върху тънка и гореща пролетна жица. Беше средата на следобеда, а не се чуваха много звуци от оживление в квартала. За неделя и за самата Татяна, това беше необичайно.

Поначало тя беше от Божурище. Предградие, село, община и всякакви други различни наименования, които обитателите му даваха за да не се чувстват раздразнени от факта, че живеят почти в София, ама не съвсем. Там къщите също бяха накацали от двете страни на улицата. Само че някои бяха порутени. Други недовършени. Трети разпуснали градините си и вдигнали още няколко етажа, защото обитателите явно са се видели в заможност. В неделя следобяд живота в Божурище къкреше неуморимо. Бабички сновяха напред-назад през тесните калдаръмени улици, тук-там с липсващо паве. Подпираха се под гърдите на ниските огради и говореха една с друга, подаваха си разни листчета и малки порцеланови чашки пълни със закваска или каквото там бабичките си разменят през оградите. Дечурлига караха колелета и търчаха по площадките на детски градини и училища, днес затворени, но по-населени от всеки друг делничен ден. Който е бил по София за деня вече се е върнал, пазарът за седмицата е направен в някой близък хипер маркет и остатъка от деня е за хората. Следобяда таеше току що събудена дрямка и очакването за вечерта. В себе си носеше тихото знание за идващия делник, но хората в Божурище не се тревожеха от това. За тях неделята беше по-работен ден от понеделника. Защото божурчени някак си приемаха развлеченията си като...работа. Татяна помнеше ясно как баба й я посрещаше сутрин с гореща чаша кафе и казваше как ''днеска нищо не е свършила''. В Божурище (а и в други общини около София, както и самата София) почивката не беше на почит.  А и тя винаги бива неусетна ако не е предвещана от онова, което божурчени наричат ''работа'', а то всъщност си е проста занимавка.
Бездомни кучета и котки сновяха по улиците заедно с всички останали. Бездомни, но охранени както никой домашен любимец. Всички те имаха имена, разбира се. Дадени им от децата по улицата или от някоя леля подхвърляща им остатъка от неделната чорба. Припкаха и хрупаха блажено остатъчните кокали.
Пред всяка къща имаше спряна кола - коя с гума на тротуара, коя не. През няколко коли някой баша, дядо или чичо ровеше в багажника, вадеше разни инструменти, бършеше стъкла или прахосмучеше седалките.
Във въздуха се носеше миризма на печени чушки. През няколко двора на беседка или просто под навес бяха насядали съседи. Навесите бяха грозни и мушамени, прозрачни и наляти с пролетен дъжд. Но под тях имаше хора и кекс и кафе. Нима някой го е било грижа за водата върху навеса?
Тъкмо започваха следобедните сериали по телевизията. Някои бабички по това време се събираха да ги гледат, други бяха заети да пипат разни работи по градината.
Нито едно от тия действия не беше наложително. Малко от тях всъщност правеха каквато и да е разлика за извършителите им. Накрая на деня бащата на Татяна щеше да седне на масата, почти доволен и още с мръсни ръце да си боцка от салатата.
- И какво аз днеска цел ден работим и какво свърших? Нищо.
И действително, беше нищо. Неделната работа не беше истинска работа, беше занимавка. И дори да не иска да го признае, българинът обича занимавката. Обича да има къща и по тая къща...все да има нещо да се прави. Обича да сменя прозорци, да чупи, да поправя. Обича да сади градина, после да обере градината и най-накрая да не му харесат доматите. Обича да вари ракия. Обича да му мирише на манджа и да му е като в кошер.
Ритмичния живот на занимавката най-ясно се усещаше в неделния божурски следобед, тамън преди слънцето да залезе. Насядали по тротуарите, по чехли, под навеси, по потници, под коли, пред телевизори, българите просто си...се занимаваха с нещо.

А тия къщи сякаш изглеждаха празни. На Таня й се искаше да чуе някой вик, искаше й се улицата да се стесни, някой да претича, да падне, пак да стане, да й замирише на нещо.
А бяха толкова красиви. Никой божурчанин не би си мечтал къщата му да е така подредена и спретната. Стегнати тухли, небоядисани. Друг път бихте си казали - грозно. Но всъщност, някак си, не им трябваше боя. Еднаква височина, най-много два етажа. Няма го семейството, от времето на железния светилник да живее в един дом и да достроява етажи след етажи за всеки задомил се брат. Тука всеки брат строеше нова къща. И сигурно така трябваше да е.
Една от тия равни, небоядисани къщи, беше къщата която Таня обитаваше. Както останалите, спретната и красива, подовете й бяха дървени а прага беше нисък, до самата земя.
Таня влезе и премина пъврия етаж, излезе в двора облян от следобедното неделно слънце. Озърна се, но хора пак нямаше. Нямаше навеси нито скари. Чуваха се само приглушените коли и птиците. Погледът й се зарея по чуждите къщи, подобни на нейната.
На един прозорец бе подпрян букет. Красиво овит в цветна хратия и вързан със сръчна фльонга през средата. Усмихна я.
Там някой живееше. Беше получил букет.
Нявсякъде е нечии дом. Просто тупти друго яче.

Среща

- И после майка ми настъргваше лимоновата кора в сместа...Ох, извинявам се... - Доминик се наведе леко, за да пусне сервитьора, който балансираше видно тежко и покрито с капак плато. От своя страна сервитьорът само се усмихна без зъби като сви лицето си в странна гримаса и с леко издаден напред таз продължи да се носи сред тълпата.
Ресторантът беше изискан, обилно окъпан в оранжевата светлина на десетките оголени крушки висящи от таваните. Стените бяха украсени с вкус и окичени в изтънчените жестове на редовните гости на заведението, а именно барокови картини в тежки рамки. Сякаш трудно се намираше място, на което барок и рококо да заиграят вихрения танц на изкусната си и нежна любов. Сенките на десетките хора облечени в твърде леки дрехи за времето в Саутхамптън играеха по светлите стени. Имаше хора на бара, хора по масите, хора, които поради някаква причина стояха прави с питиета в ръка и обменяха интелектуални шеги или цитати. Топлите светлини ги обливаха, а лицата им червенееха от виното. Подовете бяха покрити с дълги и изискани килими, изрисувани с тъмно червени и кремави шарки. Дървените подове издаваха историята на старата сграда, а френските прозорци пропускаха светлините отвън и хвърляха поглед към бреговете на нощен Саутхамптън. Глъчката от кристални чаши и превъзнесени смехове беше непреодолима.
Доминик стоеше подпрян с два лакътя на масата, като беше навил ръкавите на тъмно червената си риза. Пред него стояха няколко чаши с различни напитки и чиния с превъзходно изглеждащо пиле с лимон. Разбира се за нивото на The Oxford Brasserie, нищо под превъзходно не минаваше теста на главния готвач. Момчето беше на около двадесет и нещо, с гъста къдрава коса и непрестанно усмихнати очи. Дори когато лицето му беше спокойно, клепачите му бяха леко спуснати сякаш аха да се засмее. Оригинално беше от централен Лондон, израснал и отгледан от артисти, което личеше в замаха, с който се справяше с тази изискана и бохемска обстановка. Но корените му бяха от далечния среден изток, за който англичаните си нямаха и понятие. Той самият носеше в маслиновата си кожа и лицето си полъха на чужда култура сред сковаността на британците. Някак си успяваше хем да пасва, хем да изглежда ужасно не на място в ресторанта. Поведението му и начина по който говореше бяха съвсем на ниво, но искрената му усмивка и навитите ръкави лъхаха на нещо по-различно. Нещо, което не можеше съвсем да бъде сместено в малка кръгла маса по средата на изключително оживен ресторант в центъра на Саутхамптън.
Верка седеше пред него с подпряна брадичка върху опакото на ръката си и го гледаше с притихнала усмивка. Опитваше се да разгадае какво се крие зад тоя мек кафяв поглед и какво така й досаждаше в контраста му с острите черти на формалната обстановка около им. Изключително интелигентна, но сравнително тиха, тя беше на годините на Доминик. Тя самата беше от Чехия. Живееше в Саутхамптън от осем години, завършила висшето си там и работеща в града. Очите й бяха широко отворени и светли, малко уплашени под гъстите черни вежди. Усмивката й, макар плаха, в някои моменти се разливаше по цялото й лице и озаряваше цялата маса, а и няколко маси по-напред в ресторанта. Тя беше почитателка на изтънчените места и знаеше точно как да се държи, коя вилица да използва и как да пие от огромните чаши за вино. Разбира се, чешката й майка не я беше научила на това. Животът я беше научил и тя разбираше важността на места като това, но предпочиташе суровата гледка на Бакаро. Друго заведение в Саутхамптън с дървени мебели и по-американско излъчване. Ъндърграунд интериорите и затъмнените барове я привличаха повече отколкото задушливата обстановка там. За жалост, тя ненавиждаше английската кухня, защото беше израснала със славянските подправки и горещи супи, а блудкавостта и сивотата на британските гозби я отвращаваха. Въпреки това тя се радваше на мястото и на човека срещу себе си, защото това беше първата й среща от известно време.
- Та след като сложеше лимоновата кора в сместа, което явно беше нейната тайна... - продължи Доминик - Самото дъно на лимоновия тарт ставаше на съвсем друго ниво. Казвам ти, беше превъзходен...
- Извинете! Много се извинявам! Простете ми, извинявам се! - прекъснат от бурните извинения на една госпожа от дясно на масата, Дом погледна встрани и видя чашата си със скоч разляна върху покривката. Верка само се опитваше да сдържи смеха си и да види как ще се справят с тази ситуация. Изкуствеността на хората по тези места и беше пределно ясна и тя се чувстваше обидена, че са заобиколени от такова искрено и страстно изкуство по стените, а бутането на една чаша скоч правеше такава дандания. Доминик взе да попива панталона си с кърпичката и с усмивка отпрати англичанката.
Докато се смееха заедно на случилото се отхапа за пръв път от пилето. Вера продължаваше да го гледа с любопитния си поглед и да се опитва да разбере какъв й е проблема. С мястото, със суматохата, с този човек сред тези хора. Срещнал поглед с нейния, Дом сви вежди.
- Знаеш ли, това пиле май е много кисело за моя вкус. - каза той докато предъвкваше бавно. Усмивката на Вера се разля непринудено.
- Нима?

***

Теско беше единственият супермаркет отворен по това време на вечерта. Червената рокля на Верка се носеше след нея докато тя крачеше между щандовете. Дългата й руса коса беше накъдрена прилежно и тя твърде очевидно не беше на място сред нудлите за микровълнова, но Доминик се радваше на това, което виждаше.
- Майка ми винаги яде от това когато идва на гости. - каза тя като хвана в ръка малко топено сирене със сушени боровинки.
- Много изискано! - каза Дом саркастично и сложи сиренето в кошницата. Самата тя беше пълна с две бутилки червено вино от осем паунда и няколко вида сирена. В сравнение с храната поставена пред тях преди броени минути, тази кошница се зачисляваше с около петдесет паунда по-евтина. Вера се обърна да го погледне докато той гледаше различните видове Камембер. Косата му все още беше така къдрава, а погледът все така мек. Фосфорните лампи на тавана на Теско премигваха плахо, а щандовете бяха опустели и спокойни. Той се обърна и пак срещна поглед с нейния.
- В Чехия има ли такова? - попита и повдигна парче ементал.
- Не! Какво е сирене? - отвърна бързо Верка с престорен объркан поглед, а Дом се засмя високо.

***

Краищата на найлоновата торбичка шумяха от лекия морски бриз, а Верка газеше боса в пясъка. Нощта вече беше разцъфнала в пълната си прелест пред тях, а океанът тихо целуваше брега и мокреше русите му коси. Почти като барокът и рококо, тая гледка беше хармонична в очите на Верка. Небето беше дълбоко синьо, а океанът лазурен. Няколко звездици плахо жълтееха в синевата.
Доминик извади двете бутилки червено вино и наля в две пластмасови чаши. Двамата си казаха наздраве и отпиха.
- Изобщо не е толкова зле...
- Харесва ми повече от скоча в ресторанта, честно.
После дълго говориха и пробваха различните сирена, подиграваха се на хората, които бяха срещнали вечерта, преструваха се, че виното е старо и се радваха на тишината прекъсвана само от лекото шумолене на вълните. Верка сега виждаше ясно очертанията му на фона на светлините от съвсем близкия град.
- Та така с лимоновия тарт! А не мога и не мога да го докарам същия. Вярваш ли ми колко пъти съм се опитвал?
- Може би не бива да е същия. - отвърна тя и сви рамене, а погледът й блуждаеше над хоризонта. Дом се усмихна и я стрелна с поглед.
- Смяташ ли?
- Съвсем сигурна съм. Нито един лимонов тарт не може да е същия като предишния, нали? Защо ти е да го правиш? - усмихна се тя - А и какво се превъзнасяш толкова. Онова пиле в ресторанта беше твърде кисело за теб? Нали обичаш лимони?
Доминик се засмя високо. Усмивката му отекна в тъмнината и се отблъсна от вълните. Спомни си лицето на Верка докато разглеждаше картините на стената и как знаеше, че тя няма да разцъфне пред него в тази затворена и претъпкана обстановка.
- Всъщност аз мразя лимони! - изсмя се пак той и хвана ръката й. Между дланите им имаше пясък, но тя не го пусна. Само се усмихна на лъжата му и поклати глава. - Е, а кое сирене ще оцениш като най-приятно и подходящо за това изтънчено червено вино?

- Аз всъщност мразя сирене. - отвърна Верка и го целуна.

Средна класа

Беше ранен Юни в Бейтър парк. По това време на годината Пуул беше красив, особено вилите около залива пред самия парк. Хората пускаха хрътките си по поляната и бавно плъзгаха крака след тях по ниската оросена трева. Хрътките тичаха и се надпреварваха една друга, а стопаните им мислеха важни житейски дела и гледаха океана. Там беше един от малкото заливи в Англия където не духаше силен вятър, защото гората и неравния бряг запречваха и пазеха завет. Бейтър парк по само себе си беше място за богаташи, при все че вилите около него бяха все частни и коя от коя по-хубави. Такива къщи не често се срещаха в Кралството, защото всички бяха или си мислеха, че са средна класа. Никой не смееше и не виждаше смисъл да строи различна къща, британците лесно се задоволяваха с еднакви ниски къщички с мухлясали приземни етажи и червени голи тухли. Понякога садяха цветя в градината, но те не вирееха дълго заради тежкото време на острова. Тук-там по дворовете можехте да срещнете пластмасова маса с няколко стола, но в цялостност, хората бяха доволни да живеят в еднакви къщи, средна класа.
Но вилите около Бейтър парк в Пуул, Дорсет не бяха вили от средна класа. Те бяха различни и коя от коя по-лъснати. Колите бяха прилежно паркирани под прилежно украсени с увивни растения навеси, а прозорците бяха френски и кристално чисти. Никъде не се виждаше гола тухла, а така наречените 'арт инсталации' бяха в изобилие. Ако човек продължеше по крайбрежната алея на парка щеше да мине покрай окаменените плажове и ниски скали докато не стигне до Сандбанкс. Друго свърталище на хора над средна класа - хора, които не са се примирили. Там освен къщите сравними с произведения на изкуството, се подвизаваха и яхтите на обитателите им.
Но днес денят беше мрачен. Не искахме да ходим пеша дълго, защото небето изглеждаше навъсено и аха да заплаче ситни пролетни сълзи. Вятърът беше тих, но студен, а вълните шумяха ниски и меланхолични. Сивотата на деня правеше хрътките в парка да изглеждат като внушителни образи на отвъдното, а техните стопани като спокойните им жертви. Къщите по хоризонта стояха тихи и необитаеми, но все така красиви.
- Средната класа ще унищожи света. - промълви брат ми до мене докато гледаше океана. С него бяхме седнали на пейка до пътеката и гледахме как някакъв мъж копае камъните на плажа. По това време на годината често виждах хора с метал детектори, но рядко някой копаеше. Явно търсеше нещо.
- И тате така казва. - отвърнах.
- Така е. Ще го унищожи. - потвърди пак той докато със свити очи наблюдаваше как оня с лопатата изхвърля камъните встрани.
- И защо? - поинтересувах се аз.
- Е как защо? Ти не разбираш ли, това са хора дето...не искат да променят нищо. Хора които искат семейства, деца, нормална къща, две коли и...това е. Те не щат нищо. Не искат революции, не искат катаклизми, нямат порив за промяна и харесват света какъвто е. Те са неподвижни. Искат обикновени работи в кръга на материалното и максимум да си пожелаят да са живи и здрави на падаща звезда. Що за хора? Те искат само да си живеят. - в края на тия няколко изречения, видях, че се беше поразпалил затова не попитах друго. Само седях до него и гледах океана. Зад нас се издигаха къщите на ония, дето не се бяха задоволили със средната класа.
Гледах океана и ми миришеше толкова силно на водорасло и на солена вода. Мислех си - океана си е средна работа. Вълните днес не са твърде големи, нито твърде малки. Хората го гледаха всеки ден от тия пейки и от стотици други пейки, хвърляха въдиците си в него и не го мислеха много много. Океан като океан. А беше толкова, толкова дълбок. И такава тъмнина се таеше в него, такава задушаваща чернилка хъркаше в гърдите на тая чудовищна пропаст. Някъде под тия вълни кънтеше тъмна мощ и величаеха дебри непознати на никой човек.
Отместих поглед - мъжът продължаваше да копае в камъните.
- Абе, на кой е тая пейка? - попитах докато се завъртах. Англичаните имаха хубавия, според мен, навик, да наричат пейките си на хора. Понякога известни, понякога съвсем обикновени. Но винаги на пейката, в средата на облегалката се намираше малка правоъгълна пластина с извезани имена, години на живот и понякога цитат. Като се обърнах ме посрещнаха думите:
"Спомен за Професор Душан Обрадович
Прекрасен мъж от Белград
Той обичаше това място."
С брат ми замълчахме. Обърнахме се обратно към океана. На тая пейка е стоял Душан Обрадович и е обичал. Сякаш и двамата това мислехме. И ни тормозеше, че океана е така обикновен, а средната класа - така досадна, а пък тоя професор е намерил у себе си сила да обича това място.
- Е господин Обрадович...и ние го обичаме. - каза брат ми. После стана, изтупа се и тръгна да върви. Аз бързо скочих подир него и закрачихме по пътеката в Бейтър Парк. Къщите останаха зад гърба ни, а до нас океана продължи да се шири.
- Той дали е бил средна класа? - попитах.
- Знам ли. Сигурно.

Залез в Милфорд

Плажа на улица Хърст беше с истински пясък. Не като другите в Хампшър. Даже в големи градове като Портсмут пясъка беше насипван и едър, все едно вървиш по натрупана с камъчета горска улица. Песъчинките на плажа до улица Хърст, в село Милфорд бяха ситни и жълти, както си трябва. Дори февруарския студ на Англия не можеше да засенчи тази брилянтна плажна ивица, обтегнала се покрай ниските къщи в Милфорд. Впрочем, англичаните го наричаха Milford on Sea, сиреч Милфорд на морето. Сякаш всеки идиот не можеше да види, че е на морето. Самото то се ширеше покрай дългия плаж и целуваше брега нежно всеки ден от предполагаемо, най-студената седмица през зимата в окръзите Хампшър и Дорсет. Уморителните сухи заглавия на ББС бяха уведомили читателите, че макар седмицата да е най-студена за тази зима, гореспоменатите южни окръзи нямаше да видят сняг. Отново.
Даже същата тази февруарска седмица освети Милфорд и близките градове с нежно, почти пролетно слънце, на което вълните сякаш искрено се зарадваха и веднага станаха по-сини, запениха се и зашепнаха истории от бреговете на Франция. Щеше да е грях да не излезеш да заровиш пръсти в ситния пясък и да не хвърлиш поглед към хоризонта, зад който на континента вероятно се сипеше сняг или духаха остри ветрове. Но англичаните не излизаха. Те предпочитаха комфорта на собствените си домове, а и Милфорд се изпразваше през зимата, когато никой не наемаше къщи, а собствениците на вилите отиваха в големите околни градове по работа. Оставаха само възрастни хора и техните посетители. В Милфорд, противно на очакваното, не духаше вятър. Човек ще си каже, крайбрежно село на Ла Манша без високи сгради да пазят, със сигурност ще трябва да е ветровито. Но не беше. Там сякаш морето се смиляваше над старите обитатели на селото и ги пазеше от всякакви несгоди. Почти им се молеше да излязат, да попипат пясъка, да натопят ръце в смразяващата вода.
Този плаж на улица Хърст, впрочем, напомняше много на Гърция. И макар че пред очите на гледащия се ширеше океана, когато грееше слънце почти ти се струваше, че гледаш Егейско море и аха, да се обърнеш и да съзреш ниските сини къщи с бели капаци, затворени пред прозорците и маслинени дръвчета в дворовете. Да видиш някое гръцко бездомно куче, да съзреш горещия асфалт и да чуеш глъч от южните балканци. Но когато се обърнеш, се виждаха спретнатите тъмно червени английски къщи с някой друг гларус кацнал близо до чистите коли спрени на празна, подредена улица.
Подобни неща си мислеше Дани докато седеше на висока дървена ограда минаваща през плажа поставена там от Бог знае кого и поради Бог знае каква причина. Беше пет без нещо вечерта и слънцето бавно заравяше рошавата си глава в хоризонта, зад който се криеше континента. Той беше почти на двадесет години, от Ливан. Живееше в Англия от малък и понякога се връщаше в собствената си държава. Като стоеше на тоя пясък и гледаше тия ярки цветове на залеза се сещаше за Бейрут и колко по-крещящ беше споменът за него от реалността на Милфорд. В главата си осъзнаваше, че да сравни двете места не би следвало да е честно, защото английското село държеше своя чар в тишината и спокойствието си, а Бейрут будеше в сърцето на Дани непознати за него чувства. Все пак, той идваше в Милфорд за вдъхновение. Не можеше да избяга от спомена за Ливан и картини на високи сгради, ярки цветове и силно ухаещи ястия се блъскаха в главата му, но щом отвореше очи биваха потушени от леките вълни на улица Хърст. Те сякаш се бяха научили на нещо от Милфорд и с една нежност и търпеливост докосваха мекия бряг. Дори слънцето, със своите горещи оранжеви и цикламени тонове сякаш залязваше по-бавно пред очите му, само за да отдаде почит и да даде време на жителите на това селце. На Дани му се струваше, че е така с цяла Англия. Но най-явно беше по селата. Обичаше да си мисли как тия вълни пазят в себе си тайните на французите и тия брегове са държали в песъчливите си ръце любовни истории от войните.
- Преди рисувах. - чу се женски глас съвсем близо зад него, с престорен английски акцент. Той се обърна и видя жена, близо тридесет годишна, увита в няколко плетени шала. Очевидно не беше от там. На всички чужденци им беше студено в Англия.
- И аз. - отвърна той и пак обърна поглед към залеза. Сега вече, ярко оранжев и тъмно син.
- Изгревите и залезите вероятно са едно от най-впечатляващите неща тук. - продължи тя и седна на разстояние от него, също устремила поглед към хоризонта.
Беше права, но на него му се струваше, че английските брегове бяха по-далеч от слънцето отколкото бреговете другаде по света.
Сигурно затова жената се беше досетила, че преди е рисувала. Когато рисуваш, приближаваш нещата до себе си. Усещаш ги повече. Не е като поезията, която ги преекспонира или тревожи. Рисуването е просто и е акт на първично желание - виждаш нещо и искаш да го почувстваш. Тоя залез, така далечен над Ла Манша, бе чудесен пример за такова нещо. Иска ти се да го сложиш на платно, да го усетиш как минава през ръката ти и покапва от четката. Не беше голяма философия, но се изискваше желание.
- Хората тука дали рисуват? - попита я той. Тя направи малка пауза и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не. И знаеше, че не пита само за Милфорд, а за целия остров.
Наближаваше пет и пет, а залеза беше по-ярък от всякога. След минути щеше да угасне като клечка кибрит, потопен в океана. И двамата мислеха по въпроса за хората тук. Те не бяха тамошни. Можеха само да се чудят. Почти с нежелание споделиха поглед, който им казваше да обърнат глави и да помислят за жителите на еднаквите тухлени къщи по брега на улица Хърст.
Обърнаха се заедно и хвърлиха погледи по чистата асфалтирана улица. Едно по едно, пердетата се дърпаха и от вътре интересни образи с рижи и руси коси отправяха взор към горящия залез. Мигаха любопитно и не казваха нищо едни на други, но сините и зелените им очи търсеха хоризонта и сякаш се радваха. Вълните бяха по-запенени от обичайното, а вятъра повдигна няколко песъчинки от плажа, понесе ги над улица Хърст и природата сякаш специално за тези хора направи един последен реверанс, преди слънцето да се гмурне в океана. Някой от лицата останаха усмихнати да гледат след последния лъч, а други бързо дръпнаха обратно пердетата. Нашите двама герои гледаха в тяхната посока. Учудени и широко усмихнати, тия деца на чужди земи, далечни и незнайни, почувстваха топлина от острите покриви и студените очертания на прозорците. Когато най-после се обърнаха обратно към хоризонта, той беше тъмно син.
- Да. Рисуват. - отвърна жената спокойно и сякаш някакво непознато вълнение премина през тях. Вълните пак се успокоиха и се върнаха към брега, а той самия остана непокътнат. Континента остана все така скрит, но Дани вече мислеше за друго.

Всички сме художници. Някои, по-тихи от други.

Пътят към Кралството

В горещото лято на две хиляди и някоя година (преди десета, сякаш) беше настъпил поредния сезон на емиграция за българското население. Български студенти, работници и просто хора плъзваха по Европа като разрит мравуняк и се установяваха на всевъзможни дестинации поради едно или друго. Повечето избираха далечното Обединено Кралство, други се задоволяваха с по-близки страници като Франция или Германия. Ние ще обърнем внимание на пътя до споменатото кралство. Повече хора до там стигаха на самолет, някои - дори на кола, защото обичаха да разглеждат, имаха повече време и средства. Но една малка група сънародници избираха (или им се налагаше) да поемат по дългия път през Европа не на друго, а именно на автобус. По онова време от София всеки петък и неделя тръгваха автобуси до Лондон. Е, разбира се, имаше автобуси и в някои други делници, но фирмите, които караха тогава не бяха надеждни. Във времена в които вече всеки гледаше да лети до където може, транспортът по земя и то на такива дълги разстояния беше изгубил някогашния си блясък и минаването под (и най-вече над) Ла Манш-а беше станало повече досада отколкото кокетно изживяване за помпозните жители на Европа. Френските брегове, още натежали с въздишки от втората световна война, вече не изпращаха толкова много търговци и туристи по вода, а с песъчливи очи гледаха дирите оставени от небесните машини, които сега не бяха заплаха а просто заслужена почивка. От друга страна, Лондонската Виктория все още жужеше от неспирния хаос донесен от влакове и автобуси от цял свят, но сега сякаш Лутън и Хийтроу бяха отнели голямата тежест от уморените й рамене и бяха поели нещата в луксозната хватка на белите стени на терминалите.
В един от оказаните дни, от София тръгваше поредния автобус натоварен със странници именно към гара Виктория в Лондон. Пътуването се очертаваше около три дни, а спирките не бяха твърде чести, затова малкото пътници се бяха запасили със закуски и пари за из път. Някои от тях бяха мислили дълго за проблеми от порядъка на липса на минимална хигиена в следващите три дни, други бяха оставили всичко в ръцете на съдбата и гледаха как централна автогара отпуща студените си ръце и ги оставя да отпътуват. Това, впрочем, беше преди гарата да бъде реновирана, та голяма част от сегашните архитектски приумици липсваха, но за меланхоличната душа на истинския българин тя все пак носеше в себе си сладко киселия вкус на заминаването. Един от пътниците в автобуса - казваше се Димо, викаха му Друм, седеше на почти най-предните седалки и свиваше уста в нетърпелива усмивка. Беше облякъл бежово леко яке и синя тениска. Косата му се беше разчорлила от всичките пъти в които вдигаше и слагаше обратно чифт смешни слънчеви очила. С набола козя брадичка и гривна от мидички (явно закупена от черноморието), този кадър изглеждаше като българин, ама не баш. Точно оня българин, който ни знае много добре, но последните години е прекарвал сред ''белите хора''. Той по произход беше от София, но майка му е от Русе, а баща му някъде около Перник. Момчето си говореше съвсем правилно, противно на очакванията и имайки предвид говорните особености на хората от тия краища на България, а като беше на деветнадесет години замина за Кралството (той така го наричаше), за да работи и евентуално да вземе някакви курсове. Какви бяха тия курсове, никой така и не разбра, но Димо явно се справяше, понеже си идваше само от дъжд на вятър, всеки път по-освободен от миналия. Беше натикал известно количество багаж в багажното, а в краката си беше позиционирал малък сак пълен с както изглеждаше - вестници. С тия вестници от покрайнините на София до много по-късно той постоянно шумкаше и току се кискаше на някой виц, та момчето до него се принуди да махне пътната възглавничка за врат и да си говори с него. То пътуваше до Хайделберг, а Друм не престана да повтаря, че не знае това как се спелува.
На българската митница Димо се зарече, че ще се сопне ако искат да го ''ровят'' и така и стана. Ровиха ги, а след ровичкането хората се впуснаха да си закупят цигари от безмитния магазин. Българите тогава доста пушеха, та почти всеки си купуваше стекове. По-натам по пътя не ги ровиха и Друм можеше спокойно да продължи да разговаря с оня до него. Според него момчето беше добро, успяха да завържат разговор и го продължиха доста време. В тия автобуси сякаш губиш представа не само за време, а и за място. В някой момент дърветата и пътя навън ти се чинят еднакви, все едно обикаляш в кръг или си бил там хиляда пъти вече. Димо не обръщаше внимание и се впускаше в още някоя тема с Хайделбергското момче.
В Австрия някакъв, който Димо нарече с някакво обидно английско име, от граничната полиция пожела пътниците да покажат дали имат пари.
- Аз даже не възнамерявам да слизам на Австрийска земя, затова не мисля да имам евро! - сопна му се Димо. После като разказва историята, твърди, че австриеца се бил ококорил, че даже и се бил стреснал. Реално, човека само кимна с глава и продължи да пита останалите. Другите пътници явно им имаха повече страх, затова показваха парите си.
- Гледай ги как размахват пачки под муцуните на тия австрийци...като на селска сватба. - тросна се и седна обратно на мястото си.
По някое време другарят на нашия герой трябваше да слезе, та на Димо му се наложи да се понадигне на седалката и да огледа какво се случва. До този момент от всичките почивки и ходения до тоалетна беше запомнил лицата на всички в рейса, та лесно успя да установи, че автобуса беше взел да се поизпразва. Бяха останали около десетина човека, затова той леко леко стана и се премести до живописна група български циганки.
- Накъде сте тръгнали група? - ухили им се насреща, а те след като си довършиха разговора на цигански се обърнаха към него и със силен акцент обясниха, че отиват в Страсбург.
- Ааа, там е много красиво, бил съм веднъж като дете. - продължи той. Те после му обясниха, че отиват там за да съдят държавата, но той така и не разбра защо. Като поприключи разговора с тях, ставайки от седалката, за да се върне на предното си място, си каза под носа - Явно конспирация некаква!
И така в шеги и закачки Димо стигна Виктория - след тридесет и шест часа път. По-нататък в живота му той щеше да разправя на приятелите си как в автобуса общо взето е било забавно. Все пак не всеки може да каже, че е прекосил почти цяла Европа за три дни. Обяснява им как ако не спиш, четеш или гледаш телевизия, можеш да се любуваш на природни картини, които с изключение на Алпите, са до болка познати - пътища и коли. Това като го кажеше звучеше много меланхоличен и му харесваше. Накрая на историята си винаги казваше:
- Ааа избрах рейс, защото мразя да пътувам със самолет. Иначе самолета е по-удобно сигурно...не знам...аз не летя, за да коментирам самолетите.

***

Друг пътник в края на автобус до Лондонската гара беше Наталия, на която колежките в Англия викаха Нат. Тя беше малко по-възрастна от предния ни герой, но все още беше неомъжена. Живееше в Лондон, а оригинално беше от Видин. Някак си, без особено впечатляващо образование беше успяла да започне работа като секретарка в хубав офис, на човек който можеше да ходи без вратовръзка на работа. Офисът беше добре оборудван и имаше климатици, което беше рядко срещано явление в Англия, според Наталия. В края на лятото беше време да се върне към работата и заедно с навалицата от българи тя тропкаше с токчета по автогарата. Почти обидно, ще си каже човек, беше да гледаш как Наталия с неприязън пипаше дръжките на вратите и през две минути оправяше плътния си бретон. Неестествено изглеждаше тази дама в вихрената шарения на Софийската автогара, но тя беше там поради само една нелепост. Баща й си беше позволил да й закупи самолетен билет, а когато тя разбра, се ядоса изключително много и накъса билета на парчета, като каза, че е обидена. Обидена беше, защото не искаше вече да взема пари от него. До такава степен се разрасна спорът им, че тя си взе билет за автобуса и се впусна в тридневно пътешествие през Европа.
Умишлено беше седнала на един от последните редове, за да не чува телевизора окачен над шофьора. Беше заела почти цялото багажно отделение, а на коленете си държеше тънка тетрадка. Нямаше намерение да разговаря с никого, но щеше да си записва впечатленията от пътуването, за да си припомни друг път да не застъпя така тежко гордостта си.
Някакъв мъж отпред шумя с вестници първите часове от пътуването, което досади на Наталия до краен предел. От време на време й ставаше студено, затова ползваше палтото си за одеяло, което я караше да се чувства така унизена. По-напред стоеше и група циганки, които не спряха да говорят дори за момент и Наталия по някое време се чудеше дали циганите изобщо някога спят.
''Голямо ровене по тия митници...'' - записа по някое време в тънката си тетрадка - ''Имах два стека с цигари, за които ме глобиха 124 марки! Аз учтиво им предложих да ми конфискуват цигарите и да ме оставят на мира, но ми казаха, че трябва да си ги платя и да си ги взема. Егати набутацията.''
Още няколко пъти вадеше да пише, но се уморяваше, защото повечето пътища бяха неравни, а Наталия се дразнеше, когато почеркът й не беше красив. Едното нещо, което я зарадва в пътуването с автобуса, беше Прага. Градът й хареса и тя после щеше да говори на майка си за него и как иска да се върне (но не с автобус!) Когато след тридесет и шест часа път, прекаран в пълно мълчание прекъсвано само от външни дразнения, Наталия най-после стъпи на Английска земя се зарече повече да не се занимава с такива екстремни занятия. Въпреки всичко, тя дълго разказваше на колежките и познатите си за автобусното пътешествие. Винаги не забравяше да спомене колко са я болели костите в дните след края на пътуването.

И така, Наталия и Димо продължиха да си живеят в Кралството. Наталия успя да се изкачи още малко в работата си и сега поне по една вечер в седмицата си позволяваше да хапне пилешки дробчета и да пийне вино. Димо ако я познаваше щеше да й даде съвет:
- Тия дробчета ги яж по-алангле, не ги опичай много, че иначе оставиш ли ги на следващия ден са на камък! И пий една водка, не се лигави с това вино като некоя буржоа!

***

И днеска още пътуват автобусите от Софийската автогара до Лондонската Виктория. И днес още в тия автобуси пълни с българи-бегълци, можеш да се любуваш на паноптикума от физиономии вътре в тях, които реагират като по правило непредвидимо при всеки опит да ги заговориш. Такива са българите. Било то на автобуси, самолети или на някой ферибот, те не могат да се правят на изтънчените французи. Френските брегове не въздишат по тях така тежко, но като ги видиш, било то мъже или жени, сърдити или не чак толкова, почти чуваш Стара Планина как пее зад гърба им. Все ще има някоя караница на границата, все ще се шмугне някое шише ракия в сака (ако може и туршия), все ще се влачат стекове цигари. Недодялани и малко несигурни, даже когато се мъчат да са елегантни и ерудирани, около тях все нещо има да се случва. Завихрени в живописната плетеница от култури на които са се нагледали, българите-бегълци са сигурно малко по-напредничави по една или друга причина, но в корена си те си остават всичко знаещите и много можещите балкански субекти, за които всички сме писали и още много ще пишем.