''И те обичам.''
Така завършваха всички разкази, които Зита беше оставила в апартамента ми. Аз стоях в едно от помещенията на този апартамент и търсех някакъв кабел. Бърках в дълбоко чекмедже и като напипах някакви листа, реших да ги извадя. Имах навика да прибирам всички документи на едно и също място, нямаше хвърчащи листове никъде и обикновено нямаше листове в дома ми. Горе долу всичко оставях на електронен носител, за да знам, че няма да го загубя. Затова когато ръката ми докосна тънката хартия се изненадах. Като ги извадих веднага познах наклонения почерк и чертичките върху буквата 'т', която написана ръкописно приличаше повече на буквата 'ш' и ако някой непознат четеше тия листове, сигурно щеше да се затрудни и подразни. Текстът беше написан със синя химикалка без да се натиска върху листа, с леки движения, все едно само си драскаш. Тя така пишеше - когато хванеше химикалка почваше с кръгообразни и бавни движения да я върти върху листа, а изпод нея излизаха наклонени, но еднакви по размер букви. Спомних си, че не обичаше да пише на ръка, точно защото почерка й не й харесва, но въпреки това, почти всичко, което ми беше написала беше на ръка. Нямам идея защо. Откакто родителите ми се изнесоха и оставиха целия апартамент на мен, всички нейни разкази прибрах на сигурно място, където никой да не може да ги намери, най-вече аз. Не обичах да ги чета защото изреченията й бяха прекалено дълги и ми припомняха за това колко объркана звучеше докато говореше с мене. Винаги когато четях нещо нейно изпитвах нуждата да извадя молив и да започна да драскам и подчертавам навсякъде, където намеря грешка. Писанията й ме дразнеха основно понеже пишеше често за мен, а всяка публична изява ми беше неприятна, не обичах да ме превъплъщават в нещо неживо и едновременно с това по-живо от мен. Когато ме рисуваше също се чувствах неудобно, но знаех, че тя намира утеха в това. Много харесвах поемите й, една от тях сложих в рамка и научих наизуст още когато бяхме деца. Тя самата не ги пишеше често, защото смяташе, че разказите й са по-добри. Разбрах, че напоследък наистина са - преди не бяха.
Седях на стола и четях ситно изписания лист. Не ми горчеше, както повечето спомени, не го усещах в гърлото, а по-скоро в стомаха. Като балон който се издува и спада бавно в червата ми, всяка нейна дума указваше различно влияние на тялото ми. Някои от тях ми се чинеха излишни и грозно сложени сред текста, а други ме топлеха и ми припомняха добри времена на спокойствие и уют. Със Зита се разделихме преди повече от една година, а точно след раздялата ни брат й Ерни замина да работи в чужбина, което я остави горе долу сама в ръцете на заобикалящия я свят. Тя се натъжи, спря да носи рокли и хвана да облича само джинси и дънкови панталони, които на мен се струваха грозни и груби, неприсъщи за жена като нея. Не съжалявах, че се разделихме, но никога не разбирах какво точно става между нас. Сега когато стоях и четях един от стотиците й разкази за мене, вдигах през няколко реда поглед и си спомнях лицето й. За по-лесно се обърнах назад, където беше балконската ми врата, точно от ляво на гардероба и погледнах към тухлената тераса. Там тя седеше и гледаше към двора на жилищната кооперация. Беше по-ниска отколкото хората си мислят, с малки ръце и къси пръсти. Обичах тялото й, понеже се възхищавах на всякакви женски черти, но никога не можех да кажа това на хората, понеже те свързваха това възхищение с разврата, а за мен то беше чисто и по-морално от останалите ми мисли. Косата й беше мръсно руса, винаги пусната и малко несресана, игрива и буйна. Като седеше на балкона вятъра я раздухваше и я караше да гали лицето си с ръце, за да махне кичурите от очите си. Те бяха общо взето пъстри, но ми бяха любими когато плачеше. Всеки път щом Зита заплачеше очите й ставаха отровно тревно зелени и можеха да ме накарат да направя всичко на този свят, зеленото отразяваше от себе си други цветове. Цветове които обичах да си представям, че отразяват само за мен. Мислех си как когато плаче пред други хора очите й остават просто пъстри, избистрени от жълто и кафяво, а когато плаче за мен светят така отровни и пълни с разни неща непознати за мене. Кожата на лицето й беше много бледа, а на устата й почти синя, но тя винаги носеше червило и никой не знаеше това освен аз. Носът й беше малък и чип, като естествено продължение на винаги изпънатото й от увереност тяло, изглеждаше сякаш натурално носът й да стои все вирнат. Тя никога не се криеше и никога не вървеше бавно, напротив, стъпките й бяха бързи и с голям разкрач, ръцете й се носеха свободно около тялото и тя беше усвоила изкуството на сигурността почти напълно. Върху вирнатия й нос често стояха големи очила. Зрението й беше много увредено, наред с още няколко малки проблеми в здравето й, но тя не се притесняваше от него. Винаги като я гледах как бута очилата си с кокалчето на показалеца си мислех колко е умна и как разбира от всичко, което прави. В действителност далеч не беше така, а тя понякога се изхвърляше съвсем и вършеше неща, от които хал хабер си няма. Когато ме прегръщаше, увиваше ръце около врата ми и на мен винаги ми беше неудобно, понеже трябваше да се привеждам за да сляза до нейния ръст. Но прегръдките й ми даваха утеха и ги обичах.
После обърнах поглед на другата страна и обходих цялата стая с него. Беше пълна с нейни вещи, скрити или не. Харесваше ми да ги крия. Харесвах да крия неща като цяло, тайните ми бяха приятни и исках да имам повече от тях. Споменът за Зита беше една от най-големите ми тайни. Тя скоро щеше да отиде да учи надалеч, в друга държава, а ние с нея отдавна не си бяхме говорили. Подозирах, че още ме обича, но не исках да се връщам при нея или поне ме беше страх. По време на цялата ни връзка тя беше много нестабилна и ми беше трудно да движа личността си толкова бързо, колкото се движеше нейната. Със Зита се разделихме поради много причини, както вече казах, но когато четях тия листове си припомнях за нея. Тя често ме нараняваше без да го разбира, защото беше по детски агресивна и наивна, а детската любов е много груба и недодялана. Тая недодяланост не ми се нравеше и ми пречеше, понеже обичах изпипаните неща. Макар че дългите й изречения ме дразнеха и винаги ми се налагаше да я моля да се смее по-тихо, особено навън, нещо ме караше да я обичам и аз сляпо се подчинявах на това нещо. Не мислех за любовта и какво е, защото знаех, че дори да мисля, няма никакво значение за никой - дори за мен. Само й се подчинявах и тя ме караше да повтарям 'Обичам те, обичам те, обичам те.' И наистина я обичах. Повече от всичко. Но това все не ми стигаше. Може би и на нея. Затова пишеше всички тия текстове с накривен почерк и затова постоянно ги носеше и ги оставяше на масата ми. Аз не исках и не можех да пиша, но изкуството ме вдъхновяваше и ми даваше сили, които не черпех от друго нещо на този свят, намирах го за изумително и се му се възхищавах във всяка негова форма. Понякога взимах от нейните книги и подчертавах в тях изречения, които ме впечатляваха, водех си записки в празните места отстрани - така си представях, че аз също оставям у нея някаква форма на изкуство, макар изкривена и наслагана върху друга.
И до днес понякога се чудя, дали се появявам още в разказите й. Веднъж й казах:
''На този свят обичам три неща - свободата, изкуството и теб.''
Отне ми много време да разбера, че тия три неща са едно и също.
сряда, 26 октомври 2016 г.
сряда, 12 октомври 2016 г.
Любов
''И от някоя планета са изпратили някакво извънземно, имам предвид извънземно, което е учен, разбираш ли? Изпратили са го тук, при нас, да ни инжектира, да речем, някой вирус. Така де, болест. Да проследи развитието й върху нас и да види колко време ще деяним преди да ни умори, разбираш ли? Понеже очевидно всички останали в космоса по другите планети са видели що за стока сме и са били наясно, че нашето съществуване може и да е безполезно, са решили поне да ни превърнат в някакъв, така де, експеримент. Та пратили са това извънземно учен при нас, обаче същия ден то е имало и друга работа, на някоя друга планета, населявана от вид светлинни години по-висш от нашия. Трябвало е да отиде при тях и на тях да инжектира любовта, за да види как те ще се развият чрез нея, понеже до този момент любовта е била най-великото изобретение на космоса и е била предназначена за най-висшите му обитатели, разбираш ли? Били я създали, за да я дадат на ония и те да разцъфнат от нея, да се възвишат още повече. Та епруветката с любовта е била заедно с епруветката с нашия вирус, а извънземното не е сложило етикети и когато е слязло при нас не е успяло да ги различи. В крайна сметка ни е инжектирало любовта и тя е плъзнала по човеците, сиреч нас, но преди да успеят да се усетят всички други в космоса е било вече твърде късно. Висшата раса така и не си получили обещаната епруветка, а любовта останала да ни тече по вените и до днес. Когато извънземното учен се качило обратно на неговата планета се захванало да гледа развитието ни, но това, което инжектираната любов ни карала да правим му се сторило крайно и гротескно. Решило, че няма какво повече да се направи с нас, затова оставило нещата каквито били и до ден днешен причудливите ефекти на една объркана епруветка плуват по нашия вид и ни карат да правим нечовешки неща. Разбираш ли?''
Обменях си имейли с брат ми Ерни от едно известно време по всякакви малко по-дълбоки теми, но той беше зает човек и не отговаряше на голяма част от тях, а аз пращах по няколко на веднъж. Не можех да спя вечер и мислех за нещата от живота и на ум ми идваха всякакви глупости, а когато сам се очаровах от мислите си, просто сядах и пишех всичко на Ерни. Знаех, че той ги чете всяка сутрин, когато пътува към работата си, но му е трудно да пише през телефона, затова изчаквах търпеливо по цели дни докато той се добере до свястна клавиатура и ми отговори с пълен правилно написан имейл. До тогава общо взето се побърквах, ядах обикновени бисквити и слушах музика. Бях една година преди университета и точно по това време трябваше да уча повече от обикновено, защото бях избрал да кандидатствам в южна Англия, а ми трябваше стипендия, за да мога да си платя престоя. Обичах Англия и ми харесваше как на всяка улица къщите са еднакви, а хората винаги гледат да ти е добре, дори когато не те харесват. Там от където бяхме аз и Ерни, такива неща нямаше. Хората не се харесваха и рядко си помагаха. Даже когато бях малък, паднах на някаква малка детска площадка и си счупих крака, изплаках си очите и крещях като заклан, а майките с децата си само седяха, бутаха количките и ме гледаха като цапардосани. Още тогава си казах, че щом навърша пълнолетие ще избягам от тия отчуждени и тъмни субекти и ще намеря място, където хората, макар чрез фалш, все гледат да ти е добре.
Та, както казвах, по това време трябваше да залягам над книгите и да положа изпит по английски, но вместо да правя което и да е от тези неща, аз само слушах музика и пишех имейли на брат ми. Понякога ги правех много поетични. Обичах да пиша и литературата ми доставяше искрено удоволствие, което не изпитвах от почти нищо друго. В университета исках да уча журналистика и креативно писане, за да изявя тази своя заложба пред други хора. Пишех и поезия, но тя беше само за мен, не толкова, защото ме беше срам от нея, а по-скоро защото не ми се занимаваше да търся някой, на когото би била интересна.
До това състояние и тия летаргии, дълги нощи прекарани пред компютъра, ме беше докарала само една случка, а това беше раздялата с моята бивша приятелка. Аз на никого не казвах за това, понеже ми се струваше тъпо и много често срещано. Бях с нея през половината от престоя ми в гимназията и през цялото време я обичах безумно, а дребната ми душица не разбираше що е това любов и аз все се питах кога ще свърши и защо няма край това чудо, та от къде го черпя и как успявам всяка нощ да го презаредя у гърдите ми, та на сутринта да се събудя пак с едничката мисъл за тая жена. Тя сама по себе си беше прекрасна. Казваше се Карлин с фамилия Руби. Беше висока, а ръцете й бяха тънки и дълги. Косата й винаги падаше пред лицето и стоеше начупена, в краищата - къдрава, а в корените гъста. Тъмно кестенява, прилична на мургавата й кожа обсипана със синини от какви ли не препятствия и дребни белези от порязвания и одирания. Челото й стоеше спокойно и рядко се бръчкаше, а кожата на лицето й беше опъната и държеше в себе си две големи силно хлътнали кафяви очи, забулени от гъсти черни мигли и вежди ниско над тях. Клепките й бяха тежки и дебели, но веждите й рядко позволяваха това да се види. Цвета на очите й беше специално кафяво, което преди не забелязвах, но откакто се запознах с нея разправях на всички, че е като утайката в чашата с кафе - горчиво и утаено, силно на вкус. Скулите й бяха вдигнати високо, а под тях се врязваха бузите й водещи до красива уста, рядко разтягана в искрена усмивка, разкриваща голяма дупка между предните два зъба. Брадичката й стърчеше пред всичко останало в профил, но само като се усмихнеше. Носа й беше дълъг и напомняше птичи клюн, с малка гърбица по средата. Тя самата не беше зядлива и беше истинска дама, знаеше кога да мълчи и кога какво трябва да се каже. Не беше патриархална нито спадаше към някакви норми понеже аз не обичам да се казва на жените какви трябва да са за да са 'дами' сиреч 'достойни жени', но тя някак си беше точно това. Когато се ядосаше ставаше досадна и педантична, караше човека срещу й да повтаря всяка нейна дума като папагал, а ако не повтореше нещо правилно му се караше и казваше 'По това личи колко ме слушаш!' Беше тромава в походката си, но тялото й беше изящно, а осанката - тънка и почти призрачна, красива за гледане и трудна, чуплива на пипане. Макар крехката възраст на която срещнах Карлин и до днес в съзнанието ми тя е най-красивата жена съществувала някога на този свят.
Бяхме се разделили след дълга и трудна връзка препятствана от недоразвитите ни детски глави и буйствата ни от емоционална гледна точка. Не знаехме как да поддържаме нормални човешки взаимоотношения, защото точно това извънземно чувство - любовта - влизаше под кожите ни и ни разкъсваше от вътре, а ние като две деца не знаехме какво да правим с нея. Понеже всяко човешко чувство, всяка човещинка има своя пик и спад. Приятелството, като най-човешкото чувство според моя опит, винаги е имало своеобразната си кулминация изразяваща се (за мен) в едно споделено мълчание между двама човека, без то да бъде неловко или неприятно за един от двамата. Когато това ми се случи, приятелството с другия тип някак си в главата ми претърпяваше велик апогей и обогатяваше малката ми човешка душица. Но кулминация, пик, връх или каквото и да е от този разред, аз не успях да достигна в любовта. А това толкова нечовешко чувство пълзеше и пъплеше като стотици мравки под кожата ми и по вените ми, караше ме да искам да изляза извън себе си, понеже беше толкова силно, най-силното нещо, което някога ми се случи. Исках да покажа на Карлин колко много я обичам, но думите никога не ми стигаха. Преди да й кажа, че я обичам си мислех, че когато изрека онези две думи, ще ми стане леко, моята любов ще вземе връх и когато я избия в думи, ще хване да отслабва и да ме оставя на спокойствие. Но и това не се случи. Дълго време с моята Карлин си повтаряхме, че се обичаме. Тя хващаше лицето ми в шепи и с тънките си палци галеше бузите ми и казваше:
- Обичам те.
- И аз те обичам, Карлин. - отвръщах й аз със сълзи на очи.
- Не, аз много те обичам. - казваше тя. - Колкото и пъти да го кажа, няма да бъде достатъчно. - клатеше глава немощно тя. Явно и тя го усещаше, защото много пъти я хващах да ми повтаря тези думи часове наред докато накрая не заспеше унесена от собствените си приказки. И тя искаше да се отърве от това нечовешко чувство и то да я остави в покой поне за минута, но дори когато ми казваше колко ме обича, единствено го засилваше и то я удряше като треска, а хлътналите й бузи поруменяваха и дълбоките й кафяви очи се наливаха със сладки сълзи.
После се опитвах да изкажа любовта си чрез подаръци и цветя, купувах й всичко върху що попаднеха очите и ръцете ми, давах й го и тя искрено се радваше, но колкото повече го правех толкова повече исках да я виждам да се усмихва и да се радва. Минаваха седмици и след тях се нижеха месеци, а ние с Карлин се опитвахме да постигнем пика на нашата любов и да изразим поне малка част от нея, но все неуспешно. В един момент реших, че когато преспя с нея може би това ще осмисли цялото действие и обичта ще вземе нова форма, ще излезе в нов вариант и ние накрая ще легнем изнемощели един до друг и ще можем да спрем да си повтаряме колко много се обичаме, защото сме си показали.
И това не проработи. Колкото повече спях с нея, толкова повече я обичах и цялото ми тяло гореше отвътре и отвън. Не знаех нито какво да правя със себе си, нито какво да правя с нея.
Както при всички млади хора, в един момент дойде денят в който аз и Карлин се разделихме. В седмицата преди това аз почти загубих ума си, а тя някак си ми се чинеше изстинала и някак далечна. Позволих й да си отиде, сякаш имах друг избор. Но това далеч не значеше, че любовта ми към нея също си е отишла, напротив - тогава аз открих единия начин да избия тази болест и да дам излаз на това нечовешко чувство от моето така човешко тяло. Започнах да пиша за нея. И знаейки, че моето изкуство, моята поезия и литература, са най-висшето нещо що моите човешки ръце и ум могат да произведат, беше просто натурално и в реда на събитията, Карлин, като другото най-велико и висше нещо в моя живот, да се съберат в едно. И когато за пръв път писах за нея ръцете ми трепереха и летяха по клавишите, плачех и се смеех едновременно, но усетих нещо, което не се беше случвало до преди. Нищожна част от тази любов успях да излея у моите творения за Карлин и тя намери своя отдих и своето почетно място в едното висше нещо, което моето нисше човешко тяло може - изкуството. И тогава аз разбрах, че любовта е изкуство. Не е чувство, не е човещина, а е сложно изкуство. Обичаните хора принадлежат в песни, стихове и разкази, а любовта принадлежи на друга раса - по развита и красива от нас.
До ден днешен Карлин тича между редовете на моите творения и разпилява гъстите си кестеняви коси върху черните букви. Докато бях с нея на всички повтарях, че единствения начин да разбереш, че обичаш някой е, че когато го погледнеш право в очите единственото, което ти идва на ум е 'Обичам те'. Но сега, след толкова години, разбрах друго.
Когато гледам тези страници. Когато гледам небето. Когато гледам площада. Единственото, което ми идва на ум е:
- Обичам те, Карлин.
Обменях си имейли с брат ми Ерни от едно известно време по всякакви малко по-дълбоки теми, но той беше зает човек и не отговаряше на голяма част от тях, а аз пращах по няколко на веднъж. Не можех да спя вечер и мислех за нещата от живота и на ум ми идваха всякакви глупости, а когато сам се очаровах от мислите си, просто сядах и пишех всичко на Ерни. Знаех, че той ги чете всяка сутрин, когато пътува към работата си, но му е трудно да пише през телефона, затова изчаквах търпеливо по цели дни докато той се добере до свястна клавиатура и ми отговори с пълен правилно написан имейл. До тогава общо взето се побърквах, ядах обикновени бисквити и слушах музика. Бях една година преди университета и точно по това време трябваше да уча повече от обикновено, защото бях избрал да кандидатствам в южна Англия, а ми трябваше стипендия, за да мога да си платя престоя. Обичах Англия и ми харесваше как на всяка улица къщите са еднакви, а хората винаги гледат да ти е добре, дори когато не те харесват. Там от където бяхме аз и Ерни, такива неща нямаше. Хората не се харесваха и рядко си помагаха. Даже когато бях малък, паднах на някаква малка детска площадка и си счупих крака, изплаках си очите и крещях като заклан, а майките с децата си само седяха, бутаха количките и ме гледаха като цапардосани. Още тогава си казах, че щом навърша пълнолетие ще избягам от тия отчуждени и тъмни субекти и ще намеря място, където хората, макар чрез фалш, все гледат да ти е добре.
Та, както казвах, по това време трябваше да залягам над книгите и да положа изпит по английски, но вместо да правя което и да е от тези неща, аз само слушах музика и пишех имейли на брат ми. Понякога ги правех много поетични. Обичах да пиша и литературата ми доставяше искрено удоволствие, което не изпитвах от почти нищо друго. В университета исках да уча журналистика и креативно писане, за да изявя тази своя заложба пред други хора. Пишех и поезия, но тя беше само за мен, не толкова, защото ме беше срам от нея, а по-скоро защото не ми се занимаваше да търся някой, на когото би била интересна.
До това състояние и тия летаргии, дълги нощи прекарани пред компютъра, ме беше докарала само една случка, а това беше раздялата с моята бивша приятелка. Аз на никого не казвах за това, понеже ми се струваше тъпо и много често срещано. Бях с нея през половината от престоя ми в гимназията и през цялото време я обичах безумно, а дребната ми душица не разбираше що е това любов и аз все се питах кога ще свърши и защо няма край това чудо, та от къде го черпя и как успявам всяка нощ да го презаредя у гърдите ми, та на сутринта да се събудя пак с едничката мисъл за тая жена. Тя сама по себе си беше прекрасна. Казваше се Карлин с фамилия Руби. Беше висока, а ръцете й бяха тънки и дълги. Косата й винаги падаше пред лицето и стоеше начупена, в краищата - къдрава, а в корените гъста. Тъмно кестенява, прилична на мургавата й кожа обсипана със синини от какви ли не препятствия и дребни белези от порязвания и одирания. Челото й стоеше спокойно и рядко се бръчкаше, а кожата на лицето й беше опъната и държеше в себе си две големи силно хлътнали кафяви очи, забулени от гъсти черни мигли и вежди ниско над тях. Клепките й бяха тежки и дебели, но веждите й рядко позволяваха това да се види. Цвета на очите й беше специално кафяво, което преди не забелязвах, но откакто се запознах с нея разправях на всички, че е като утайката в чашата с кафе - горчиво и утаено, силно на вкус. Скулите й бяха вдигнати високо, а под тях се врязваха бузите й водещи до красива уста, рядко разтягана в искрена усмивка, разкриваща голяма дупка между предните два зъба. Брадичката й стърчеше пред всичко останало в профил, но само като се усмихнеше. Носа й беше дълъг и напомняше птичи клюн, с малка гърбица по средата. Тя самата не беше зядлива и беше истинска дама, знаеше кога да мълчи и кога какво трябва да се каже. Не беше патриархална нито спадаше към някакви норми понеже аз не обичам да се казва на жените какви трябва да са за да са 'дами' сиреч 'достойни жени', но тя някак си беше точно това. Когато се ядосаше ставаше досадна и педантична, караше човека срещу й да повтаря всяка нейна дума като папагал, а ако не повтореше нещо правилно му се караше и казваше 'По това личи колко ме слушаш!' Беше тромава в походката си, но тялото й беше изящно, а осанката - тънка и почти призрачна, красива за гледане и трудна, чуплива на пипане. Макар крехката възраст на която срещнах Карлин и до днес в съзнанието ми тя е най-красивата жена съществувала някога на този свят.
Бяхме се разделили след дълга и трудна връзка препятствана от недоразвитите ни детски глави и буйствата ни от емоционална гледна точка. Не знаехме как да поддържаме нормални човешки взаимоотношения, защото точно това извънземно чувство - любовта - влизаше под кожите ни и ни разкъсваше от вътре, а ние като две деца не знаехме какво да правим с нея. Понеже всяко човешко чувство, всяка човещинка има своя пик и спад. Приятелството, като най-човешкото чувство според моя опит, винаги е имало своеобразната си кулминация изразяваща се (за мен) в едно споделено мълчание между двама човека, без то да бъде неловко или неприятно за един от двамата. Когато това ми се случи, приятелството с другия тип някак си в главата ми претърпяваше велик апогей и обогатяваше малката ми човешка душица. Но кулминация, пик, връх или каквото и да е от този разред, аз не успях да достигна в любовта. А това толкова нечовешко чувство пълзеше и пъплеше като стотици мравки под кожата ми и по вените ми, караше ме да искам да изляза извън себе си, понеже беше толкова силно, най-силното нещо, което някога ми се случи. Исках да покажа на Карлин колко много я обичам, но думите никога не ми стигаха. Преди да й кажа, че я обичам си мислех, че когато изрека онези две думи, ще ми стане леко, моята любов ще вземе връх и когато я избия в думи, ще хване да отслабва и да ме оставя на спокойствие. Но и това не се случи. Дълго време с моята Карлин си повтаряхме, че се обичаме. Тя хващаше лицето ми в шепи и с тънките си палци галеше бузите ми и казваше:
- Обичам те.
- И аз те обичам, Карлин. - отвръщах й аз със сълзи на очи.
- Не, аз много те обичам. - казваше тя. - Колкото и пъти да го кажа, няма да бъде достатъчно. - клатеше глава немощно тя. Явно и тя го усещаше, защото много пъти я хващах да ми повтаря тези думи часове наред докато накрая не заспеше унесена от собствените си приказки. И тя искаше да се отърве от това нечовешко чувство и то да я остави в покой поне за минута, но дори когато ми казваше колко ме обича, единствено го засилваше и то я удряше като треска, а хлътналите й бузи поруменяваха и дълбоките й кафяви очи се наливаха със сладки сълзи.
После се опитвах да изкажа любовта си чрез подаръци и цветя, купувах й всичко върху що попаднеха очите и ръцете ми, давах й го и тя искрено се радваше, но колкото повече го правех толкова повече исках да я виждам да се усмихва и да се радва. Минаваха седмици и след тях се нижеха месеци, а ние с Карлин се опитвахме да постигнем пика на нашата любов и да изразим поне малка част от нея, но все неуспешно. В един момент реших, че когато преспя с нея може би това ще осмисли цялото действие и обичта ще вземе нова форма, ще излезе в нов вариант и ние накрая ще легнем изнемощели един до друг и ще можем да спрем да си повтаряме колко много се обичаме, защото сме си показали.
И това не проработи. Колкото повече спях с нея, толкова повече я обичах и цялото ми тяло гореше отвътре и отвън. Не знаех нито какво да правя със себе си, нито какво да правя с нея.
Както при всички млади хора, в един момент дойде денят в който аз и Карлин се разделихме. В седмицата преди това аз почти загубих ума си, а тя някак си ми се чинеше изстинала и някак далечна. Позволих й да си отиде, сякаш имах друг избор. Но това далеч не значеше, че любовта ми към нея също си е отишла, напротив - тогава аз открих единия начин да избия тази болест и да дам излаз на това нечовешко чувство от моето така човешко тяло. Започнах да пиша за нея. И знаейки, че моето изкуство, моята поезия и литература, са най-висшето нещо що моите човешки ръце и ум могат да произведат, беше просто натурално и в реда на събитията, Карлин, като другото най-велико и висше нещо в моя живот, да се съберат в едно. И когато за пръв път писах за нея ръцете ми трепереха и летяха по клавишите, плачех и се смеех едновременно, но усетих нещо, което не се беше случвало до преди. Нищожна част от тази любов успях да излея у моите творения за Карлин и тя намери своя отдих и своето почетно място в едното висше нещо, което моето нисше човешко тяло може - изкуството. И тогава аз разбрах, че любовта е изкуство. Не е чувство, не е човещина, а е сложно изкуство. Обичаните хора принадлежат в песни, стихове и разкази, а любовта принадлежи на друга раса - по развита и красива от нас.
До ден днешен Карлин тича между редовете на моите творения и разпилява гъстите си кестеняви коси върху черните букви. Докато бях с нея на всички повтарях, че единствения начин да разбереш, че обичаш някой е, че когато го погледнеш право в очите единственото, което ти идва на ум е 'Обичам те'. Но сега, след толкова години, разбрах друго.
Когато гледам тези страници. Когато гледам небето. Когато гледам площада. Единственото, което ми идва на ум е:
- Обичам те, Карлин.
събота, 6 август 2016 г.
Тъй рече Кам хазяина
Мери седеше по средата на стаята и препрочиташе последния ред за поне десети път. В ръката си стискаше черна химикалка и подчертаваше по една буква. На всяко следващо прочитане подчертаваше и следващата. От време на време сумтеше и гледаше в тавана за няколко секунди, а по челото вече бяха избили ситни капки пот. Стаята беше добре осветена и пълна с големи цветя в саксии, по рафтовете всичко беше в отделни бели или жълти папки защипани със странни щипки. Тя самата изглеждаше подредена, но леглото й никога не беше оправено. Там през деня държеше подносите с храна които внасяше в спалнята си, защото мразеше да се храни в кухнята. Някъде беше прочела, че цвета в който са боядисани стените не е добър избор за хранене и изобщо храносмилане, затова избягваше да яде там. Работеше в офис четири дни в седмицата, което й беше удобно, защото през останалите три стоеше вкъщи и четеше, опитваше се да разбере писанията на Дени Дидро и слушаше класическа музика на слушалки. Плашеше се от статичната си работа и белите стени на офиса не й носеха особено голям комфорт, макар че обичаше маркетинга. Всичко свързано с него й беше интересно и колегите й бяха отдадени като нея, но имаше нещо, което никога не й достигаше съвсем.
Чужд ключ се завъртя в ключалката от външната страна и зелената входна врата на апартамента се отвори, като повлече оставените чехли и обувки на земята пред нея. Влезе около тридесет годишен мъж с дънки, черно сако и сива тениска. Беше сравнително нисък, а косата му беше сресана назад. Носът и челюстта му бяха остри и добре изразени. Като влезе обходи с големи кафяви очи цялата кухня и разрита някои от обувките на земята, за да остави своите там. Докато потриваше ръце една в друга тръгна към хладилника.
- Мери тук ли си? - провикна се докато вадеше кисело мляко. Гласът му беше богат и плътен. Като говореше изпълваше слуха ти напълно и нямаше как човек да не си помисли, че в неговата уста всяка дума има вкус на гъст маслен крем или течен шоколад.
- Да Кам идвам след малко. - отвърна Мери от спалнята си. Кам беше хазяинът на сградата в която живееше, а с годините се беше превърнал в неин много близък приятел. Неговата сестра и нейният брат, по странно стечение на обстоятелствата, бяха сгодени, което ги правеше донякъде още по-близки. Той минаваше през апартаментът й поне веднъж седмично и водеха дълги разговори на кухненската маса.
Мери седна на стола до него и му остави една метална лъжица, с която той бързо гребна от млякото.
- И в крайна сметка, що е рекъл Заратустра? - попита я с пълна уста.
- Не ми се подигравай. Чета я от миналия месец. Чувствам се като охлюв. - каза Мери като остави синята книжка на масата. Привидно тъничка и стара.
- Ами тогава бъди. - размаха лъжицата под носа й Кам.
- Да бъда какво?
- Охлюв. Бъди охлюв. - сви рамене той и съблече сакото си, а после го хвърли на малкото бяло диванче. Мери беше прекарала целия си живот в четене на всевъзможни философи, психологически романи, беше ходила на лекции по висша математика, беше започвала и почти довършвала компютърно инжинерство и много от хората около нея я познаваха като най-будната жена в телефонния им указател. От край време събираше в главата си купища информация по всяка възможна тема, ходеше на театър и вечер заспиваше докато слуша класическа музика. Не си позволяваше да се сприятелява с хора, които не са чели определени книги или не знаят поне една сентенция на латински. Кам беше единствената й връзка с реалността на плоските и човешки човеци, които не искат от себе си повече от това, което на пръв поглед имат. Макар че беше изумително интелигентен и в миналото си беше заровил история на професор по психология в сравнително елитен университет, сега той се задоволяваше с професията на хазяин.
- Не мога Кам.
- Просто не искаш. - каза той и стана от стола рязко. С кофичката мляко в ръка започна да крачи из кухнята и да оглежда магнитите по хладилника, чашите в шкафа и картините по стените. - Защо така здраво си се хванала за тази идея да излезеш отвъд себе си?
- Защото ако не правя това, какво да правя цял живот Кам, кажи какво? Да стоя в офиса със Саним и да смятам едни и същи неща всеки ден, да ям бейгъл на закуска и на обяд, а вечер да си лягам по едно и също време. Щом тялото ми е потънало в рутина, ми се ще поне умът ми да прави нещо различно всеки ден. Нали така се казва, 'да храня душата си'.
- Глупости. - викна Кам и хвърли лъжицата в мивката. - Пълни. Глупости. Да храня душата си. - изимитира гласа й с насмешка. - Душата ти няма уста? Душата ти не храносмила. Тя няма проблем да седне в стая боядисана със сини стени, защото тя не се храни от такива неща. Музиката и театърът и книгите, всичко, което си мислиш, че душата ти оглозгва до кокал също са човешки дела и са точно толкова груби и лишени от перфекционизъм, колкото е един мръсен тиган хвърлен в мивката. Колкото са три бъркани яйца с малко черупка. Не можеш ли веднъж да спреш да мислиш за какво да мислиш. Откакто те познавам, Мери, а това са осем години, ти постоянно мислиш за какво да мислиш. Чудиш се от къде да късаш знания, да ги ядеш като захарен памук и да се измъчваш от това, че не усещаш пробуждане. Душата ти няма да започне да блъска от вътрешната страна на гърдите ти щом прочетеш всичко на Ницше или дори щом прочетеш всички книги на света. Душата ти знае, че е заклещена в това тяло за сега и онова, което ще я направи спокойна и щастлива е да оставиш това тяло на мира и да правиш каквото ти се прииска. Не можеш ли поне веднъж да започнеш да правиш. Да спреш да мислиш, да си позволиш да бъдеш глупава. И не глупава по оня нов начин, по който хората започват изведнъж да пътуват и да скачат с бънджи и всякакви такива небивалици. Не, бъди празна. Бъди изключително спокойна. Стой си вкъщи цял ден. Прочети списание. Спри да плещиш тия философски неща и спри да четеш тия книги, от които само те сърби мозъка. Ти работиш в офис. В офис със странни нови машини, офис с колежки които клюкарят за други колежки, смяташ малки цифрички всеки ден и от това което знам за теб, на теб ти харесва. Работиш безсмислена работа, пълна глупост. Но това е чудесно! Прекрасно е, работи го, прави го още! Вземи тази скучна работа и я подреди вътре в твоите скучни лавици в твоята глава, сложи там черния си хумор, спомените от средностатистическото ти семейство, страховете от това да си боядисаш косата. Сложи там посредствеността си и я приеми. Забрави за излизането отвъд себе си, изненадай се сама поне веднъж. Приеми себе си. Принадлежи на себе си. Успокой се най-после. Нека всичко върви по дяволите. Всички тичат и търсят собственото си одобрение, търсят да принадлежат към обществена група, да са умни и богати душевно, да знаят какво да питат и да търсят цел на съществуването си. Недей. Отпусни се, приеми това, че си просто човек. В свят от човеци, които се опитват да разберат какво им е рекъл той и се стараят да надхвърлят себе си, надхвърли тях и се хвърли в собствените си две ръце. Бъди човек. - до този момент Кам беше изпуснал кофичката кисело мляко, беше изкрещял няколко пъти и сега дишаше тежко насред кухнята. Мери само го гледаше и стискаше 'Тъй рече Заратустра' в ръката си.
На следващия ден Мери отиде в офиса. Седна на същото бюро на което седеше миналата седмица, поздравиха я същите хора, които я поздравяваха всеки път. Пусна компютъра си и всички странни машинки в офиса си и се приготви да прави безсмислени неща цял ден. И се усмихна. И й харесваше. Облегна се на тялото си.
неделя, 22 май 2016 г.
Леля Рена
''...а докато ти четеш това аз съм във вилата ни и умирам. От какво умирам не е важно и няма връзка с моята молба, а и не желая да обременявам леката ти детска мисъл с такива факти. Но, Дамари, послушай добрата си леля и изпълни това едно желание. Понеже аз зная, че чичо ти никога не би прочел това писмо и в часа в който ти четеш, ако вече съм умряла (в зависимост от скоростта на пощальонските услуги в този край на Тренто), той може би вече е свалил снимките ми от рамките и е изгорил всичките ми книги. Ти недей да му се сърдиш, защото той просто е такъв. Ще навъси вежди и като го питат за мене ще казва, че съм му изневерила и съм избягала в Рим с някой млад милионер. Сякаш си нямам мои пари. Ти недей да спориш с него и го остави да лъже хората, но понякога капвай по възглавницата му от моя парфюм. Така ще се събужда щастлив и заради доброто настроение ще купува сицилиански бриош от пекарната и ще закусвате заедно, а той ще пие черно кафе и ще се усмихва.
Но остави това настрана. Дамари, ти си умно момче и ще почнеш да го разбираш и без моята помощ. Молбата ми към теб е друга. Слугата ще ме намери някоя сутрин умряла във вилата ни, ще изпадне в шок и веднага ще търчи да звъни по домашния телефон до вкъщи да търси чичо ти. Затова тези дни ти дебни до телефона и не позволявай никой друг да го вдига, дори помощницата. Особено чичо ти. Ще вардиш до него като куче и когато звънне ще вдигаш веднага, за да не може чичо ти да чуе от втория етаж. Като ти съобщят новината ще се изненадаш и ще се обадиш на Ладона и ще й кажеш, че леля ти се е тръшнала умряла в семейната вила. Тя няма да реагира остро, така че не се плаши, даже може да ти даде малко бутерки. Ще дойде до тук и ще изгори тялото ми докато стане на пепел, а пепелта ще сложи в малка червена урна с диаманти. Нали знаеш как обичам червения цвят, затова ще го нося за последен път. Ладона ще донесе урната вкъщи, тогава вече ще се е разчуло из целия град че съм вероятно убита, но тялото ми не е намерено. Само ти и Ладона ще знаете, че съм облечена в тая красива блестяща урна. Ще запалиш самолета на чичо ти, ако не можеш сам викни някой твой приятел, знам, че познаваш всички богати деца в Тренто, а те като малки се учеха да летят на самолетите на бащите им. Ще летиш до Флоренция, там ще снишиш и ще посипеш праха ми над града, за да мога да надделея над цяла Италия за последен път, а ветровете на Флоренция да ме понесат към Рая. Знай, че те обичам Дамари и умирам много щастлива. Урната запази, но не я продавай. Диамантите са за теб. Както леля ти, трябва да се научиш да живееш, а и когато се наложи - да умираш, със стил. ''
Така пишеше в писмото от леля ми Рена. Преди месец беше отишла в семейната ни вила, под претекст да си почине и да почете класическа литература, а щом отидеше там тя не се обаждаше нито на мен, нито на чичо ми, а и ние нямахме против, понеже знаехме, че тя обича времето си сама. Прочитах писмото за сигурно двадесети път, а то беше пристигнало преди седмица. Не бях уплашен, защото познавах леля ми добре от малък и знаех, че е много присъщо за нея да планира собствената си смърт. И от каквото и да беше умряла, се радвах, че не е било внезапно и е имала време да измисли този сложен и на първо четене ненужен план. Живеех с нея и чичо ми от дете, понеже родителите ми имали още осем деца и не можели да се справят и с мен, затова леля и чичо са ме осиновили. Честно казано, бях извадил много по-голям късмет от братята и сестрите ми, понеже леля Рена беше една от най-богатите жени в Североизточна Италия и заедно с богатството на чичо ми, те ми бяха осигурили живот изпълнен с облаги, за който все още всеки ден благодарях. Леля Рена беше живяла много преизпълнен живот, за който аз знаех прекалено малко и сега, когато се случваше тази трагедия, беше прехвърлила петдесетте години, затова сякаш не изпитвах толкова много жал за нейната кончина. В писмото й не разчетох нито грам скрита тъга или някакви послания между редовете, а и те не бяха характерни за леля. Тя мразеше трагедията и искаше всички да приемат живота такъв, какъвто е - червен, блестящ и красив до безумие. Затова само от време на време препрочитах писмото и знаех, че в действителност, нейното единствено желание е да гледам красивия й почерк и да знам, че си е отишла с усмивка и е зашеметила всички след изхода. Смъртта й наистина изглеждаше мистериозна за целия град, а и за цялата околност, защото само аз и най-добрата й приятелка Ладона знаехме истината за неоткритото й тяло. Самата Ладона беше минала през къщата ни по-рано същия ден да остави урната и да ме целуне по бузите с устни, оцветени в лилаво. Когато си тръгваше и вървеше с гръб по алеята в двора викаше 'Рена, лудетино! Все си такава, Рена!' и махаше с ръце, които дрънчаха от златни гривни. По гласа й знаех, че се усмихва. Сякаш не й се беше наложило да изгори тялото на най-добрата си приятелка. Но те двете имаха специална връзка, която аз не разбирах, но доколкото бях наблюдавал, се съмнявах Ладона изобщо да е получавала писмо, подобно на моетео - вероятно леля й е казала всичко по телепатия.
Сега оставаше само да изпълня последната част от заръките на леля ми, а именно да посипя прахта й върху Флоренция.
***
Моя стар приятел Луцио управляваше въртолета. Той вече беше на двадесет и девет, имаше си годеница, но винаги беше готов да ми помогне, когато му се обадех. Помолих го да не задава много въпроси, а само да ме отведе до Флоренция. Полета беше кратък, а аз седях до него и стисках урната в потните си ръце. Тропах с нокти по големите скъпоценни камъни.
- Дамари, ако ще правиш нещо, прави, защото сме ниско над Флоренция и ми е омръзнало от твоите глупости. - викна ми той и ме изнесе рязко от унеса в който бях изпаднал. Голяма част от случката ми е в мъгла, само помня как гледах огромната Флоренция под краката ми, а над нея се сипеха песъчинки Рена. И бавно целия град се посипа с нея. Песъчинките летяха бавно пред очите ми и знаех, че сега се полепят по сърцето на този град като злокобна болест, но вместо да го морят, там, където паднеха поникваха бижута и карамфили. Знаех, че сега тялото на леля ми влизаше в очите на случайни минувачи и макар че те плачеха от болката и раздразнението, ставаха по-добри и у тях се засаждаше малко от дяволитостта на Рена. У душите им засядаше неуловимия й дух, който сега можех да видя най-ясно, как лети над Италия и вали над земята, която го е родила и създала. Градините Боболи потъваха в праха й, но вместо да погрознеят и посивеят, те ставаха още по-красиви и се раззеленяваха. Фонтанът на Нептун беше благословен леля Рена да полети над водите му и да се наслои под тях, а самият Нептун сякаш гледаше от небето до мен и се наслаждаваше на случващото се. Скоро праха й покри не само Флоренция, а и цяла Тоскана, а след време - може би се разнесе из цяла Италия. От тогава храната стана по-вкусна, хората по-весели и умни, а децата по-лукави. Дрехите и платовете изтъняха, но станаха по-качествени, а парите се трупаха лесно, но никой не им обръщаше внимание.
Така смъртта на леля ми Рена освети цяла Флоренция, а после промени Италия, ала до ден днешен никой не знае какво се е случило с тялото й, а в Тренто още се носят легенди за обитаваната ни вила. Аз вече съм старче, но до ден днешен виждам Рена у хората, а те се чудят какъв е този блясък, който понякога струи от очите и сърцата на италианците. Някои му викат харизма, други добродушие, но аз знам, че това е просто леля Рена.
Но остави това настрана. Дамари, ти си умно момче и ще почнеш да го разбираш и без моята помощ. Молбата ми към теб е друга. Слугата ще ме намери някоя сутрин умряла във вилата ни, ще изпадне в шок и веднага ще търчи да звъни по домашния телефон до вкъщи да търси чичо ти. Затова тези дни ти дебни до телефона и не позволявай никой друг да го вдига, дори помощницата. Особено чичо ти. Ще вардиш до него като куче и когато звънне ще вдигаш веднага, за да не може чичо ти да чуе от втория етаж. Като ти съобщят новината ще се изненадаш и ще се обадиш на Ладона и ще й кажеш, че леля ти се е тръшнала умряла в семейната вила. Тя няма да реагира остро, така че не се плаши, даже може да ти даде малко бутерки. Ще дойде до тук и ще изгори тялото ми докато стане на пепел, а пепелта ще сложи в малка червена урна с диаманти. Нали знаеш как обичам червения цвят, затова ще го нося за последен път. Ладона ще донесе урната вкъщи, тогава вече ще се е разчуло из целия град че съм вероятно убита, но тялото ми не е намерено. Само ти и Ладона ще знаете, че съм облечена в тая красива блестяща урна. Ще запалиш самолета на чичо ти, ако не можеш сам викни някой твой приятел, знам, че познаваш всички богати деца в Тренто, а те като малки се учеха да летят на самолетите на бащите им. Ще летиш до Флоренция, там ще снишиш и ще посипеш праха ми над града, за да мога да надделея над цяла Италия за последен път, а ветровете на Флоренция да ме понесат към Рая. Знай, че те обичам Дамари и умирам много щастлива. Урната запази, но не я продавай. Диамантите са за теб. Както леля ти, трябва да се научиш да живееш, а и когато се наложи - да умираш, със стил. ''
Така пишеше в писмото от леля ми Рена. Преди месец беше отишла в семейната ни вила, под претекст да си почине и да почете класическа литература, а щом отидеше там тя не се обаждаше нито на мен, нито на чичо ми, а и ние нямахме против, понеже знаехме, че тя обича времето си сама. Прочитах писмото за сигурно двадесети път, а то беше пристигнало преди седмица. Не бях уплашен, защото познавах леля ми добре от малък и знаех, че е много присъщо за нея да планира собствената си смърт. И от каквото и да беше умряла, се радвах, че не е било внезапно и е имала време да измисли този сложен и на първо четене ненужен план. Живеех с нея и чичо ми от дете, понеже родителите ми имали още осем деца и не можели да се справят и с мен, затова леля и чичо са ме осиновили. Честно казано, бях извадил много по-голям късмет от братята и сестрите ми, понеже леля Рена беше една от най-богатите жени в Североизточна Италия и заедно с богатството на чичо ми, те ми бяха осигурили живот изпълнен с облаги, за който все още всеки ден благодарях. Леля Рена беше живяла много преизпълнен живот, за който аз знаех прекалено малко и сега, когато се случваше тази трагедия, беше прехвърлила петдесетте години, затова сякаш не изпитвах толкова много жал за нейната кончина. В писмото й не разчетох нито грам скрита тъга или някакви послания между редовете, а и те не бяха характерни за леля. Тя мразеше трагедията и искаше всички да приемат живота такъв, какъвто е - червен, блестящ и красив до безумие. Затова само от време на време препрочитах писмото и знаех, че в действителност, нейното единствено желание е да гледам красивия й почерк и да знам, че си е отишла с усмивка и е зашеметила всички след изхода. Смъртта й наистина изглеждаше мистериозна за целия град, а и за цялата околност, защото само аз и най-добрата й приятелка Ладона знаехме истината за неоткритото й тяло. Самата Ладона беше минала през къщата ни по-рано същия ден да остави урната и да ме целуне по бузите с устни, оцветени в лилаво. Когато си тръгваше и вървеше с гръб по алеята в двора викаше 'Рена, лудетино! Все си такава, Рена!' и махаше с ръце, които дрънчаха от златни гривни. По гласа й знаех, че се усмихва. Сякаш не й се беше наложило да изгори тялото на най-добрата си приятелка. Но те двете имаха специална връзка, която аз не разбирах, но доколкото бях наблюдавал, се съмнявах Ладона изобщо да е получавала писмо, подобно на моетео - вероятно леля й е казала всичко по телепатия.
Сега оставаше само да изпълня последната част от заръките на леля ми, а именно да посипя прахта й върху Флоренция.
***
Моя стар приятел Луцио управляваше въртолета. Той вече беше на двадесет и девет, имаше си годеница, но винаги беше готов да ми помогне, когато му се обадех. Помолих го да не задава много въпроси, а само да ме отведе до Флоренция. Полета беше кратък, а аз седях до него и стисках урната в потните си ръце. Тропах с нокти по големите скъпоценни камъни.
- Дамари, ако ще правиш нещо, прави, защото сме ниско над Флоренция и ми е омръзнало от твоите глупости. - викна ми той и ме изнесе рязко от унеса в който бях изпаднал. Голяма част от случката ми е в мъгла, само помня как гледах огромната Флоренция под краката ми, а над нея се сипеха песъчинки Рена. И бавно целия град се посипа с нея. Песъчинките летяха бавно пред очите ми и знаех, че сега се полепят по сърцето на този град като злокобна болест, но вместо да го морят, там, където паднеха поникваха бижута и карамфили. Знаех, че сега тялото на леля ми влизаше в очите на случайни минувачи и макар че те плачеха от болката и раздразнението, ставаха по-добри и у тях се засаждаше малко от дяволитостта на Рена. У душите им засядаше неуловимия й дух, който сега можех да видя най-ясно, как лети над Италия и вали над земята, която го е родила и създала. Градините Боболи потъваха в праха й, но вместо да погрознеят и посивеят, те ставаха още по-красиви и се раззеленяваха. Фонтанът на Нептун беше благословен леля Рена да полети над водите му и да се наслои под тях, а самият Нептун сякаш гледаше от небето до мен и се наслаждаваше на случващото се. Скоро праха й покри не само Флоренция, а и цяла Тоскана, а след време - може би се разнесе из цяла Италия. От тогава храната стана по-вкусна, хората по-весели и умни, а децата по-лукави. Дрехите и платовете изтъняха, но станаха по-качествени, а парите се трупаха лесно, но никой не им обръщаше внимание.
Така смъртта на леля ми Рена освети цяла Флоренция, а после промени Италия, ала до ден днешен никой не знае какво се е случило с тялото й, а в Тренто още се носят легенди за обитаваната ни вила. Аз вече съм старче, но до ден днешен виждам Рена у хората, а те се чудят какъв е този блясък, който понякога струи от очите и сърцата на италианците. Някои му викат харизма, други добродушие, но аз знам, че това е просто леля Рена.
четвъртък, 7 април 2016 г.
Вера и Абел
- Научих те как да отключваш ключалки и ти използваш умението за нещо такова? - Вера се беше подпряла на тухлената стена и гледаше как Абел клечи пред висока дървена врата и тика малки фиби една след друга в ключалката докато диша тежко. Кестенявата му коса стърчеше на всички страни, а в корените беше мокра и на клечки, заради ситния дъжд който валеше в Будапеща тази нощ.
***
Вера и Абел бяха близнаци в късните си 18 години, но поради развода на родителите им, се налагаше по учебно време Вера да живее в Будапеща при баща им, а Абел да се оттегля в Дебрецен при майка им. И двамата имаха тревисто зелените очи на баща им, но гъстата пепеляво кестенява коса на майка им. Носовете им бяха чипи и винаги червени, а ушите щръкнали между гъстите снопове коса. Според Абел Дебрецен беше най-хубавия унгарски град и това може би беше единствената причина да не роптае срещу развода на родителите им. Вера, от своя страна, беше отраснала в столицата и намираше местенето в по-малки градове за безсмислено, освен това по нейни думи Будапеща беше най-добре ухаещия град на света, особено през пролетта. Въпреки че и двамата се бяха установили на места, които ги правеха щастливи и водеха нормални животи, те се обичаха безрезервно и развода на родителите им ги дразнеше, поради невъзможността да се виждат по-често. Затова през ваканциите оставяха приятелите си и прекарваха дни и нощи само двамата, без да спират да говорят, да си разказват какво са изпуснали или просто да стоят в една стая заедно и да гледат телевизия. Когато оставаха в Будапеща обикновено се случваха по-забавните неща, понеже баща им вярваше, че понеже не се виждат често, заслужават да могат да прекарват времето си точно както те искат и обикновено преди да излязат се интересуваше единствено дали си имат чадъри и дали не са гладни. Майка им в Дебрецен беше много по-строга, но и много по-умна, затова от детството си до сега, Абел имаше много по-реалистичен поглед над живота и знаеше кога какво се прави, но само на теория - майка му готвеше и чистеше, а поради добрата й работа, никога не го лишаваше от материални облаги. Там той беше добър ученик и за него беше важно социалното положение, за което спомагаше и важната позиция на майка им. На него не му се налагаше да се учи от грешките си, понеже рядко му се позволяваше да допуска такива. За сметка на това, Вера се беше научила да се справя сама, беше развила много интересни способности, които помагаха за самосъхранението й в големия град, без помощта на баща им. Често й се налагаше сама да си вади житейските заключение и макар понякога да бяха прибързани и груби, тя все пак някак си успяваше да ги струпа на малка купчинка някъде в съзнанието й и да ги нарече морал. Що се отнася до грешките, живота й беше наниз от най-глупавите, но поне винаги можеше да си спомня и да се смее.
Поради различията в начина им на живот, когато Вера и Абел се срещнеха винаги имаха какво да си разкажат. Абел й показваше грамотите от училище и се смееше толкова много на историите й, че джинджифиловата бира му излизаше през носа. Помагаше й по химия и математика и си разменяха книги. Тя му даваше приключенски романи, които крадеше от библиотеката на баща им, а той й разкриваше света на класическата литература. Разхождаха се по провинцията, влизаха в изоставени сгради и не спираха да говорят с часове. Вера го учеше на полезни занаяти, показваше му как да чисти петна от ризите си и как да убие човек с ключа от вкъщи. Характерите им съвпадаха до съвършенство, което те самите не разбираха и вярваха, че ако можеха да прекарват цялото си време заедно, никога не биха постигнали същата хармония.
Преди две години Абел беше прекарал едно цяло лято в Будапеща и се беше запознал с някои от приятелите на Вера, беше отишъл на четири-пет събирания и беше вкусил от приятния вкус на безгрижието. Тихите вълни на Дунав и светлините на столицата го бяха омаяли и той дори не се сещаше за Дебрецен и приятната стипендия, която го посрещаше всеки месец. От ден на ден Вера го запознаваше с все повече и повече хора и го водеше все на различни места докато в един момент не се усети въвлечен в малка компания от приятели, които Вера наричаше 'второстепенните', понеже не ги харесваше толкова много, но се размотаваше с тях през ваканциите, когато двамата й най-добри приятели заминаваха на почивка и я оставяха сама в столицата. Едно от момичетата във 'второстепенните' се казваше Зита и носеше прекалено много парфюм, но всеки път когато видеше Абел, го прегръщаше и го целуваше и по двете бузи. След няколко разговора с Вера и нейното категорично одобрение, Абел се събра със Зита и живота стана още по-сладък. След като вече си имаше приятелка, може би първата му истинска приятелка, осъзна, че Будапеща наистина е най-добре ухаещия град. Разбира се, ухаеше единствено на силния парфюм на Зита, но Абел нямаше нищо против. Правеше каквото тя му каже и се водеше основно от съветите на сестра му. През ден я питаше какви цветя харесва Зита и постоянно ходеше до тях, носеше дискове с музика и храна, а тя само си лакираше ноктите в грозни неонови цветове и му говореше за братовчедите си в Солнок. Обаче тя не му викаше Солнок, а Солноград, понеже твърдеше, че старите наименования на градовете са по-правилни. Абел изобщо не беше на такова мнение, но все пак я слушаше.
Връзката им вървеше добре и двамата получаваха това, което явно им трябваше - Зита получаваше някой, който да я слуша, а Абел получаваше...е, да кажем, че той просто получаваше приятелка. Явно бяха доволни, понеже дори когато Абел се връщаше в Дебрецен, не спираха да комуникират и поддържаха отношенията си на съвсем добро ниво. Разговаряха по телефона и даже понякога си пращаха писма. Или по-скоро Абел й изпращаше писма, Зита смяташе, че тоя метод за комуникация е остарял и не отива на днешните дни. На Абел винаги му се искаше да я контрира и да я пита тогава защо използва старите имена на градовете, но никога не го казваше. Друг проблем който имаха беше, че Зита поддържаше стройна фигура и се хранеше единствено с растителни продукти, а всеки път когато Абел тръгнеше да си взима гирос с пилешко месо, понеже самия той беше слаботелесен и имаше нужда от подхранване, тя му въртеше очи. Всеки път като се събираха през ваканциите Абел се принуждаваше да спира да яде животински продукти докато е с нея и сутрин на закуска Вера го тъпчеше с яйца и сирене, за да е 'силен през деня'. Единственото което го поддържаше жив бяха картофите, които за него бяха дар от Бог, независимо как бяха приготвени.
- Не мислиш ли че ядеш прекалено много пържени картофи? - попита го Зита наскоро, докато седяха на кафе с останалите от второстепенната група, а той набождаше с пластмасова вилица остатъците от току що изядения пълнен картоф.
- Ама тоя картоф беше печен. - промълви учуден Абел, а зад гърба му чуваше как Вера едвам сдържа смеха си.
- Е да, аз ти казвам по принцип. - отвърна Зита. После въздъхна и си взе чантата. Обясни на останалите че има някаква работа и изчезна в тълпата на улицата.
След има-няма една седмица, Зита скъса с него след две годишна връзка, в която Абел беше казал най-много двадесет изречения. Обяснението й беше, че иска да се премести в Солнок при братовчедите си и да стане инструктор по фитнес, а начина на живот на Абел не е по вкуса й. Разбира се, той самия беше съкрушен, а Вера само му се смееше и му обясняваше как е щяло да се случи рано или късно. Абел знаеше, че сестра му е права, но онова, което обръщаше стомаха му всеки път, беше глупавата причина на Зита и осъзнаването на загубеното му време. За пръв път му се случваше да допусне грешка и да трябва да се поучи от нея.
Но вместо да постъпи като зрелия мъж, който е, съзнанието му беше обзето от мисли за пържени картофи и възмездие. Двамата с Вера знаеха, че Зита щеше да замине за Солнок чак след няколко месеца, а до тогава щеше да продължава да работи в офиса на майка й за кетъринг. Общо взето офиса се намираше в една от големите стари сгради в центъра и Зита работеше там вторник и четвъртък, като взимаше поръчките на хората и ги препращаше към кухнята, в която те се превръщаха в големи димящи подноси с индийска, китайска, корейска и всякаква друга кухня. Всяка сутрин Зита минаваше през малките улички зад сградата, купуваше си чай от любимия й магазин и влизаше в офиса през задния вход.
Абел не можеше да понесе мисълта, че ще остави нещата така, затова в една хладна лятна нощ, събуди Вера в полунощ и й каза, че трябва да дойде с него до центъра. Противно на очакванията, тя дори не го попита защо, а само стана и върза гъстата си коса на висока опашка, изми очите си и навлече два плетени пуловера един върху друг и изприпка след Абел до входната врата.
- Аз си знаех, че ще ти писне. - повтаряше Вера докато слизаха по стълбите на жилищната кооперация - Знаех си. - и се кискаше зад него.
***
Близнаците вървяха по мократа улица, а във всяка ръка държаха по два големи черни чувала. Абел пръхтеше и подсмърчаше.
- Стига си се вживявал толкова. - изсмя се сестра му. - Не виждаш ли колко е забавно. - часа беше един след полунощ. Вече бяха стигнали до офиса на Зита, а Абел клечеше в една голяма локва пред задната врата. В устата си беше пъхнал две от фибите за коса на Вера, а в ръцете си държеше още две.
- Нали знаеш, че това и аз мога да го направя? За по-лесно. - каза Вера и понечи да извади фибите от устата му, а той само изсумтя и отметна косата си от челото с рязко движение.
- Не, тоя път ще се оправя сам. - тъкмо каза това и се чу мекото щракване на ключалката, а зелената дървена врата се отвори от само себе си. Абел погледна към Вера и двамата разтеглиха лицата си в идентични усмивки.
***
На следващата сутрин Зита вървеше с бърза крачка към офиса на майка й, а в ръката си държеше малка картонена чаша с димяща течност. Маратонките й скърцаха върху асфалта. Когато мушна ключа в ключалката, се изненада, че вратата е вече отключена. Натисна дръжката и отвори а вътре завари изумителната гледка на цялата рецепция, целия под и всички шкафове затрупани със стотици пържени картофки. Приближи се до стола си и взе от него бележката, написана с красив почерк:
,,Казва се Солнок, а не Солноград. И там пържените картофи са много вкусни.''
събота, 26 март 2016 г.
Хората на Хади
Хади учеше право и политология от една година в университета в Цюрих. Живееше в малък апартамент със съквартиранта му Сена. Носеше обеци и на двете уши, все сребърни, понеже Сена му казваше, че златото е за жени. Въпреки това Хади понякога криеше по няколко от златните топчета на майка му в джобовете си, за късмет. Беше висок и жилав. Имаше гъста черна брада обикаляща издадената му челюст и правилен, дълъг нос. Очите му бяха тъмно кафяви, отиваха даже към черни, а миглите - дълги. Бузите му бяха хлътнали и той често ги почесваше заради постоянно избуяващата брада. Косата му също беше катранено черна и гъста. Понякога на носа си носеше очила с диоптър понеже му беше трудно да вижда монитора от най-задния чин в залата за лекции, но Сена постоянно му ги чупеше. Понякога прекаляваше, може би понеже Хади беше по-бял от него, заради смесения брак на родителите му, но Хади никога нищо не казваше и просто купуваше нови всеки път, с парите които майка му му пращаше от Мароко. Със Сена се молеха заедно всеки ден и се хранеха на една маса и нещо в Хади не му позволяваше да му обърне носа навътре в черепа всеки път, когато не платеше неговата половина от наема. Двамата някак си се чувстваха спокойни един до друг и намираха утеха в това да не правят нищо по цял ден заедно, или да ядат пуканки, или да си сготвят позната храна без да се налага да я правят по-малко люта, понеже на някой не му понася. Пък и имаха моментите в които се намираха един до друг в непозната държава, с един цвят на кожата и в три сутринта бяха рамо до рамо гледащи глобуса и въртящи го. Хади почукваше с пръстените си върху малките очертания на местата, които бяха най-близо до сърцето му и поглеждаше за миг към тавана. После пак гледаше към малкия Мароко и в гърлото му засядаха всички репортажи по телевизията.
- Там са все наши хора, Хади, приятелю... - казваше Сена приведен над глобуса, осветяван само от жълтата светлина на нощната лампа. - Все наши.
- Обаче са там... - промълвяваше в отговор Хади.
- И тука има. И тука. Навсякъде са. Ти само се дръж, пък ще видиш...навсякъде са. - последните думи казваше с трудност и ставаше от стола, разтягайки кръста и ръцете си. С тромава крачка се приближаваше към другата стая, а по пътя отваряше поредната бутилка бира. Все си лягаше с тия думи ''Ти само се дръж, пък ще видиш.'' Но Хади не искаше да гледа. Не искаше да вижда тия неща. И все пак нещо много дълбоко в сърцето му припламваше всеки път като Сена кажеше тия думи. Представяше си тия 'негови' хора как говорят помежду си, как се знаят, как се пазят...как сигурно пазят и него. Усмихваше се плахо в тъмнината, не за друго, а понеже беше сам. После отиваше да се моли и си лягаше.
Хади всеки ден пътуваше с метрото и автобуса до университета, а точно преди да влезе си купуваше еспресо без захар, изпиваше го на няколко глътки и скачаше през две стъпала до големия главен вход на сградата, от където се вмъкваше през една от дървените врати и изчезваше от лицето на земята за няколко часа. Цюрих е голям град, но като се скиташ всеки ден по едни и същи улици започваш да разпознаваш определени лица и да осъзнаваш, че с повечето споделяш едни и същи маршрути. Талис беше едно от познатите лица на Хади. Тя самата го забелязваше почти всеки ден и се качваше с него във влака от един и същи перон. Беше трета година в университета и учеше дентална медицина. Самата тя имаше заслепяващо бяла усмивка и винаги приветстваше Хади с нея когато го видеше да слиза по стълбите към перона. В някои дни го поздравяваше, в други не, но в повечето той профучаваше покрай нея и я оставяше с тежката миризма на марокански кус кус, носеща се от пластмасовата купичка в големите ръце на Хади и освежаващата миризма на прясна мента и живовляк, носеща се от самия него. Талис носеше правата си руса коса на кок, в който промушваше кафява дървена пръчка, но в момента в който с Хади се разминеха в някой от коридорите на университета, тя рязко вадеше пръчката и го озаряваше с тюркоазения си поглед. Той помахваше вяло и дори не я поглеждаше, а продължаваше да тича напред, все загледан на някъде. Дните му минаваха в драскане на арабски пословици в някакви дебели кожени тефтери, телефонни разговори със Сена и опити да преодолее самотата. Красотата на Швейцария не го успокояваше ни най-малко, а водите на реката, която минаваше през Цюрих, чието име дори не знаеше, само му напомняха за шумните времена сред 'неговите хора', както ги наричаше Сена. Ден след ден еспресото, което пиеше, ставаше още по-горчиво, пръстените все повече, а молбите към бога все по-горещи. Слушаше лекциите с едното ухо, а в другото слагаше слушалка и слушаше репортажи от Брюксел или записи от Париж. Буцата от репортажи в гърлото му ставаше все по-голяма, по-голяма от всяка адамова ябълка. Всяка вечер преди лягане Сена говореше все едни и същи приказки и палеше черния фитил на оная свещена свещ вътре в душата на Хади, която веднъж запалена, разтопи восъка на самосъзнанието му и опетни душата му. Самотата натежа. Отхвърлен ли беше от общество, чието одобрение не е искал?
Една сутрин Хади слезе в подлеза на метрото по-бавно от обикновено. Носеше същото кожено яке и малките обеци все още висяха от ушите му. Брадата му, все така гъста и черна, стоеше вчесана от ръцете му върху хлътналите му страни. Всичко изглеждаше нормално, но нещо вътре се беше променило. Свещта беше горяла толкова вечери подред, плахо палена от Сена, че се беше пречупила, а малкото й огънче беше догорило нещо в Хади. Той беше решил, че няма да е сам вече. Слизаше бавно по стълбите и на всяка крачка върху мраморните плочки си представяше, че под краката му са дебелите павета на Мароканските улици. Притвори леко очи. Слушаше виковете на швейцарските дечица и писъците на бебетата от количките, но си представяше малките деца идващи на посещение от Алжир всяка седмица. Носеха подправки и цветя на майка му в големи кошници, после вадеха малка кожена топка и викаха него и сестрите му. Миришеше му на къри и в устата си усещаше лютивия вкус. При всяко вдишване почти вдишваше праха и пясъка летящ от повърхността на мароканските улици. При всяко завъртане сивия Цюрих ставаше все по-жълт, все по-мъглив и ухаещ на наситена религия. На цветя рисувани с червена къна по кафяви ръце. Гледаше високите тавани на Цюрихското метро и си мислеше как са дело на велик архитект, а спомените му го носеха към Рабат и детската му тръпка, когато за пръв път видя Мавзолея. Държеше сестрите си за ръце, стискаше ги в страх да не се загубят, а майка му вървеше напред и се смееше с нейни приятелки. Платовете на роклята й летяха зад нея и плющяха във въздуха, блестящи под светлината. В Рабат слънцето винаги печеше прекалено жарко, а хората бяха потни и Хади почти усещаше как пари на кожата му, почти усещаше как му става горещо в оня дъждовен швейцарски ден. Вече вървеше на перона, а около него десетки хора пиеха кафе от големи картонени чаши. Хади помнеше колко беше хубав чая на големия пазар в Казабланка и как беше винаги готов да чака за влизане през Медината, само за да види баба си, а тя да сипе от тоя горещ чай и да разказва приказки, докато рисува по ръцете на майка му. Да пипне дебелото стъкло на чашите, да влезе в къщата на баба му, да се помоли със семейството си. Докосваше с палец кожата на дланите си, скрити в джобовете. Там, където беше по-бяла. Докосваше я и знаеше, че тия ръце са докосвали земите на войни. Горещината на пясъка пареше на ръцете му, стържеше по пръстите му. Нямаше да е сам. Не беше сам. Неговите хора са навсякъде.
Срещу него, както всяка сутрин стоеше с перфектната си стойка Талис. Беше го видяла с периферното си зрение, но сега гледаше право пред себе си. Щеше да се обърне чак като се приближи. С бавни стъпки Хади вървеше напред, като обвит от мъглата на дима от десетки благовонни клечки. Приближаваше се към нея повече от обикновено. Беше решил. Беше решил, че няма да е сам. Сърцето и душата на Талис, свистяха, тиктакаха все по-бързо с всяка крачка, която Хади правеше. Сините й очи не приличаха на женските очи в Рабат. Хади знаеше, че тя не е негов човек. Но нямаше да бъде сам. Не искаше. Застана съвсем близо до нея, усещаше как душата й трепти. Усмихна й се спокойно и каза:
- Здравей, Талис. - после взриви сърцето й.
- Там са все наши хора, Хади, приятелю... - казваше Сена приведен над глобуса, осветяван само от жълтата светлина на нощната лампа. - Все наши.
- Обаче са там... - промълвяваше в отговор Хади.
- И тука има. И тука. Навсякъде са. Ти само се дръж, пък ще видиш...навсякъде са. - последните думи казваше с трудност и ставаше от стола, разтягайки кръста и ръцете си. С тромава крачка се приближаваше към другата стая, а по пътя отваряше поредната бутилка бира. Все си лягаше с тия думи ''Ти само се дръж, пък ще видиш.'' Но Хади не искаше да гледа. Не искаше да вижда тия неща. И все пак нещо много дълбоко в сърцето му припламваше всеки път като Сена кажеше тия думи. Представяше си тия 'негови' хора как говорят помежду си, как се знаят, как се пазят...как сигурно пазят и него. Усмихваше се плахо в тъмнината, не за друго, а понеже беше сам. После отиваше да се моли и си лягаше.
Хади всеки ден пътуваше с метрото и автобуса до университета, а точно преди да влезе си купуваше еспресо без захар, изпиваше го на няколко глътки и скачаше през две стъпала до големия главен вход на сградата, от където се вмъкваше през една от дървените врати и изчезваше от лицето на земята за няколко часа. Цюрих е голям град, но като се скиташ всеки ден по едни и същи улици започваш да разпознаваш определени лица и да осъзнаваш, че с повечето споделяш едни и същи маршрути. Талис беше едно от познатите лица на Хади. Тя самата го забелязваше почти всеки ден и се качваше с него във влака от един и същи перон. Беше трета година в университета и учеше дентална медицина. Самата тя имаше заслепяващо бяла усмивка и винаги приветстваше Хади с нея когато го видеше да слиза по стълбите към перона. В някои дни го поздравяваше, в други не, но в повечето той профучаваше покрай нея и я оставяше с тежката миризма на марокански кус кус, носеща се от пластмасовата купичка в големите ръце на Хади и освежаващата миризма на прясна мента и живовляк, носеща се от самия него. Талис носеше правата си руса коса на кок, в който промушваше кафява дървена пръчка, но в момента в който с Хади се разминеха в някой от коридорите на университета, тя рязко вадеше пръчката и го озаряваше с тюркоазения си поглед. Той помахваше вяло и дори не я поглеждаше, а продължаваше да тича напред, все загледан на някъде. Дните му минаваха в драскане на арабски пословици в някакви дебели кожени тефтери, телефонни разговори със Сена и опити да преодолее самотата. Красотата на Швейцария не го успокояваше ни най-малко, а водите на реката, която минаваше през Цюрих, чието име дори не знаеше, само му напомняха за шумните времена сред 'неговите хора', както ги наричаше Сена. Ден след ден еспресото, което пиеше, ставаше още по-горчиво, пръстените все повече, а молбите към бога все по-горещи. Слушаше лекциите с едното ухо, а в другото слагаше слушалка и слушаше репортажи от Брюксел или записи от Париж. Буцата от репортажи в гърлото му ставаше все по-голяма, по-голяма от всяка адамова ябълка. Всяка вечер преди лягане Сена говореше все едни и същи приказки и палеше черния фитил на оная свещена свещ вътре в душата на Хади, която веднъж запалена, разтопи восъка на самосъзнанието му и опетни душата му. Самотата натежа. Отхвърлен ли беше от общество, чието одобрение не е искал?
Една сутрин Хади слезе в подлеза на метрото по-бавно от обикновено. Носеше същото кожено яке и малките обеци все още висяха от ушите му. Брадата му, все така гъста и черна, стоеше вчесана от ръцете му върху хлътналите му страни. Всичко изглеждаше нормално, но нещо вътре се беше променило. Свещта беше горяла толкова вечери подред, плахо палена от Сена, че се беше пречупила, а малкото й огънче беше догорило нещо в Хади. Той беше решил, че няма да е сам вече. Слизаше бавно по стълбите и на всяка крачка върху мраморните плочки си представяше, че под краката му са дебелите павета на Мароканските улици. Притвори леко очи. Слушаше виковете на швейцарските дечица и писъците на бебетата от количките, но си представяше малките деца идващи на посещение от Алжир всяка седмица. Носеха подправки и цветя на майка му в големи кошници, после вадеха малка кожена топка и викаха него и сестрите му. Миришеше му на къри и в устата си усещаше лютивия вкус. При всяко вдишване почти вдишваше праха и пясъка летящ от повърхността на мароканските улици. При всяко завъртане сивия Цюрих ставаше все по-жълт, все по-мъглив и ухаещ на наситена религия. На цветя рисувани с червена къна по кафяви ръце. Гледаше високите тавани на Цюрихското метро и си мислеше как са дело на велик архитект, а спомените му го носеха към Рабат и детската му тръпка, когато за пръв път видя Мавзолея. Държеше сестрите си за ръце, стискаше ги в страх да не се загубят, а майка му вървеше напред и се смееше с нейни приятелки. Платовете на роклята й летяха зад нея и плющяха във въздуха, блестящи под светлината. В Рабат слънцето винаги печеше прекалено жарко, а хората бяха потни и Хади почти усещаше как пари на кожата му, почти усещаше как му става горещо в оня дъждовен швейцарски ден. Вече вървеше на перона, а около него десетки хора пиеха кафе от големи картонени чаши. Хади помнеше колко беше хубав чая на големия пазар в Казабланка и как беше винаги готов да чака за влизане през Медината, само за да види баба си, а тя да сипе от тоя горещ чай и да разказва приказки, докато рисува по ръцете на майка му. Да пипне дебелото стъкло на чашите, да влезе в къщата на баба му, да се помоли със семейството си. Докосваше с палец кожата на дланите си, скрити в джобовете. Там, където беше по-бяла. Докосваше я и знаеше, че тия ръце са докосвали земите на войни. Горещината на пясъка пареше на ръцете му, стържеше по пръстите му. Нямаше да е сам. Не беше сам. Неговите хора са навсякъде.
Срещу него, както всяка сутрин стоеше с перфектната си стойка Талис. Беше го видяла с периферното си зрение, но сега гледаше право пред себе си. Щеше да се обърне чак като се приближи. С бавни стъпки Хади вървеше напред, като обвит от мъглата на дима от десетки благовонни клечки. Приближаваше се към нея повече от обикновено. Беше решил. Беше решил, че няма да е сам. Сърцето и душата на Талис, свистяха, тиктакаха все по-бързо с всяка крачка, която Хади правеше. Сините й очи не приличаха на женските очи в Рабат. Хади знаеше, че тя не е негов човек. Но нямаше да бъде сам. Не искаше. Застана съвсем близо до нея, усещаше как душата й трепти. Усмихна й се спокойно и каза:
- Здравей, Талис. - после взриви сърцето й.
петък, 26 февруари 2016 г.
Нещо сладко vol.3
Момчето с шафрановия глас стана редовен клиент в спортните вторници. Понякога се появяваше и в четвъртък, когато стоеше по-дълго време и докато бавно предъвкваше кестеновия сладкиш щракаше със сключени вежди по клавиатурата на лаптопа си.
След първото посещение на новия клиент, Хари беше опитал скътаното парче кестенов сладкиш и беше установил, че е забравил как се готви без захар и брашно. Намираше много неточности във вкуса и дори Мая не се захласна по остатъците, както обикновено. От всичките му творения, тя винаги хапваше поне по малко от бракуваната стока или пък от прясната слагаше по няколко парчета в кутии за племенниците си вкъщи. Всеки път като хапнеше от някой от сладкишите по лицето й се разливаше неописуемо удовлетворение и тя самата потъваше в облак от блаженство. И така трябваше да бъде. Това беше целта в ежедневието на Хари. Това правеше работата му специална и това подклаждаше неугасващата му любов към хората. И когато дори само едно от творенията не караше клиентите му да изпаднат в абсолютен транс и да забравят всичко друго освен сладостта от случващия се момент, перфекциониста у него се усмихваше с дълбоки трапчинки и гъделичкаше всичките му вътрешности докато нещата не се наредят с точност до милиметър.
И въпреки, че Хари не намираше кестеновия сладкиш за гениално произведение, момчето което първо го беше поискало се връщаше винаги в същите дни, поръчваше си отново от него и изглеждаше, че наистина му се наслаждава. Разбира се, никой друг не купуваше от него и при други обстоятелства, Хари щеше да послуша Мая и да спре да го пече, а вместо това да прави например черешов чийзкейк - нещо, което често се търсеше и винаги свършваше за минути. Но вместо това, той всеки ден правеше нови и нови тави кестенов сладкиш, все без захар и брашно, все така безвкусни и бледи, но с всяка следваща тава го подобряваше с още една съставка. Слагаше по още една частичка от въодушевлението си. С всяко иззвъняване на шафрановия глас пред касата, Хари изпитваше неминуемо желание да бели лешници и да променя оригиналната рецепта все повече и повече докато не постигне перфектния вкус. Всеки вторник и четвъртък, сините очи на момчето се разширяваха все повече и повече с първата хапка от сладкиша, а Хари само се усмихваше от кухнята и триеше ръце в престилката си, готов да върже косата си на нисък кок и отново да добави или извади нещо от рецептата, докато я докара до съвършенство. Междувременно успя да подобри и най-добрите си произведения и лекотата с която докосваше тестото стана още по-копринена, любовта с която ръсеше канелата стана още по-дълбока. Беше решен да накара момчето с шафрановия глас да опита поне едно от другите му произведения защото така искаше да чуе тоя звънлив характер да се смее, гъделичкан от ръцете на захарта и сладкарските изделия. Смокиновите трюфели ставаха по-богати на вкус, малките кексчета по-бухнали, шоколадовите торти по-богати, а пътеките от фондан в кухнята още по-дълги. Всеки път когато звънеца на вратата издрънкаше и се появеше познатия синеок поглед, Хари кършеше пръсти на касата, поздравяваше го неловко и чуваше все същата поръчка. В един обичаен четвъртък, Хари чу отново обичайната поръчка.
- Всъщност морковения кекс и ябълковата торта са пресни... - вдигна вежди и се усмихна половинчато, а момчето само се изсмя звънливо.
- Изглеждат прекрасно, наистина. - отговори, но все нещо не беше достатъчно да ги поиска. - Възхитително е как успяваш да приготвиш всичко това за толкова кратко време... - обясняваше докато махаше с ръце към светлите витрини. Хари винаги се радваше да чуе това, но някак си не му беше достатъчно.
- Възхитително казваш? - попита иронично докато слагаше внимателно парчето кестенов сладкиш в жълта нагъната хартия.
- Определено. Хубаво е човек да има кой да те научи на тези неща... - отговори момчето с шафрановия глас, като в края на изречението се приведе сниши тон, приведе се към бродираното име върху престилката на Хари и усмихнат се отдръпна - Хари. Приятно ми е, Хари. Аз съм Луис. - държеше ръката си изправена над касата с разперени пръсти към Хари. А той стоеше и зяпаше дланта му, доста мека на поглед и мислеше как неговата собствена в момента вероятно е покрита с олио и пудра захар. Въпреки това я извади изпод касата и за лична изненада откри, че е чиста.
- Приятно ми е, Луис. - каза с дрезгав глас и задържа ръката му може би малко повече от нужното. Откри, че кожата му на пипане е почти като най-лесното за късане бутер тесто, което смият той не обичаше да използва, понеже беше прекалено меко и колкото и внимателен да си, все се къса. С приближаването на тялото на Луис, Хари откри, че да говориш с този човек, да го гледаш в очите и да влизаш в какъвто и да е телесен контакт с него се равнява напълно на удоволствието от това да изядеш няколко бонбона с рожков наведнъж. Може би за пръв път осъзна какво изпитват клиентите му, когато влизат в пекарната и защо все се връщат за още и още.
- Е, благодаря за пореден път за сладкиша. Май тук съм единствения който го купува. - Луис се изсмя отново оглеждайки хората зад себе си, а Хари само поклати глава с усмивка, опитвайки се да намери думи с които да продължи разговора. Беше прекалено късно, когато отвори устата си, понеже шафрановия глас отново беше изчезнал сред облаците от миризми и топлини на пекарната.
***
Всеки вторник и четвъртък Хари слагаше кичури коса зад ушите си по-често отколкото се налагаше и постоянно подбутваше тавите по-напред в осветените витрини, така че да могат лесно да се виждат. Мая или сестра й от време на време минаваха да го щипнат за ухото или ръката, да го целунат бързо по бузата или да го оплескат със сладко. Луис винаги, без изключение, идваше и сядаше на една и съща маса. Сядаше върху десния си крак, а левия оставяше да виси, като почти не докосваше земята. Начупваше сладкиша или с пръсти, или направо отхапваше от парчето, а кафето сърбаше с високо вдигнати вежди. Разговорите му с Хари станаха все по-чести и вече не толкова неловки, но неуспехите на Хари да го накара да опита някое друго от произведенията му все бяха неуспешни. Сладкото не го привличаше по никакъв начин, а Хари само това имаше. Сладост. Неминуема, щипеща небцето и галеща езика сладост, която беше готов да даде на всеки, а на тези които не я искаха им я слагаше скришно в чантите и по-късно те мислено му благодаряха.
Всеки вторник и четвъртък Хари слагаше кичури коса зад ушите си по-често отколкото се налагаше и постоянно подбутваше тавите по-напред в осветените витрини, така че да могат лесно да се виждат. Мая или сестра й от време на време минаваха да го щипнат за ухото или ръката, да го целунат бързо по бузата или да го оплескат със сладко. Луис винаги, без изключение, идваше и сядаше на една и съща маса. Сядаше върху десния си крак, а левия оставяше да виси, като почти не докосваше земята. Начупваше сладкиша или с пръсти, или направо отхапваше от парчето, а кафето сърбаше с високо вдигнати вежди. Разговорите му с Хари станаха все по-чести и вече не толкова неловки, но неуспехите на Хари да го накара да опита някое друго от произведенията му все бяха неуспешни. Сладкото не го привличаше по никакъв начин, а Хари само това имаше. Сладост. Неминуема, щипеща небцето и галеща езика сладост, която беше готов да даде на всеки, а на тези които не я искаха им я слагаше скришно в чантите и по-късно те мислено му благодаряха.
- Правите ли лимонов пай? - попита го ненадейно Луис един ден, докато му помагаше да подреди кутиите със сметана върху витрината, понеже търсеше с какво да запълни времето докато чакаше кестеновия сладкиш да се изпече в кухнята.
Толкова дни подготовка за този момент, толкова изчакани моменти и предложени изделия, докато най-после Луис попита Хари за нещо друго освен кестени. Най-после можеше да му покаже истинския си талант и да върне хармонията в пекарната, в която всички се пързалят по реки от карамел и...
- Всъщност не. Мразя лимони. Не готвя с продукти, които не харесвам, а и такива рядко намирам, Но определено лимоните не са нещо, което намирам за нужно на планетата ни. - отвърна Хари бързо. Чувстваше се безсилен пред извратените вкусови рецептори на момчето стоящо от другата страна на витрината. - Правим буквално всичко друго, но не и това. - остави последната кутия сметана и въздъхна.
- Хубаво е, че имаш политика на готвене...предполагам. - Луис се усмихна докато взимаше чинията с кестенов сладкиш от Мая, която междувременно беше изприпкала от кухнята и я беше оставила на касата. - Помисли си за лимоните, все пак. - и пак изчезна, оставяйки следи от шафран, манго и безвкусно тесто.
***
След този случай опитите на Хари станаха още по-отчаяни, а сладкишите ставаха все по-вкусни. Пекарната жужеше от народ както обикновено. В четвъртък Луис дойде замалко, поръча си само кафе и каза, че бърза за някаква среща в работата му, а Хари не успя дори да го види, защото беше зает да прави някаква торта за сватба по поръчка в кухнята. По-късно, след края на работния ден, когато пекарната вече беше тиха и се чуваше само скърцането на паркета под бързите крачки на лелките, които почистваха масите, Мая надникна в кухнята. Хари беше седнал на малка табуретка до кухненския плот, зад него се издигаше голяма бяла торта на пет етажа с прекрасни цветни орнаменти и стотици малки перли. Той самия беше пуснал косата си и зелените му очи шареха през прозореца, а в ръката си държеше бутилка бира.
- Миличък, Луис остави нещо за теб днес. - каза меко Мая. Знаеше, че е изморен и не искаше да го безпокои. Хари се обърна рязко и веднага й се усмихна.
- Сериозно? За мен? - остави бирата на плота и протегна ръка към вратата, а в нея се появи малка хартиена торбичка.
- Oui, oui, каза, че иска да ти благодари, че всеки ден правиш кестеновия сладкиш само за него. - усмихваше се топло, а червените й бузи свиваха тъмните й очи. Хари кимна и я прегърна, а тя остави ключовете за задната врата на плота и излезе. Веднага след това той отвори плика и бръкна вътре, напипвайки нещо студено и кръгло. Извади ръката си, в която се жълтееше голям лимон. В кората му бяха издълбани редица цифри, вероятно телефонен номер. Трапчинките се врязаха в лицето му от широката усмивка изписана на него и той завъртя плода в голямата си кокалеста ръка. Обърна плика надолу, за всеки случай, а от вътре изпадна малко листче хартия, на което с големи букви и почерк присъщ на звънливи характери, пишеше: Не всичко в живота е сладко.
***
Когато във вторник Луис се върна в пекарната, Хари без да му мисли много, излезе иззад щандовете и витрините и го повлече за ръката, като го измъкна през вратата. Дълго стояха навън под пролетното слънце, докато гледаха как децата тичат по паветата, а майките ядат сладолед на столовете пред пекарната. Хари му обясни за любовта си към сладкото, за характерите на хората и за топлината на душите, които са направени все от шоколад, карамел и такива други божествени неща. Докато говореше пипаше с палците си останалите пръсти и често гледаше към небето, като все едно художник говори за романтиката на Барока. Луис го слушаше търпеливо и се усмихваше където трябва, а Хари обясняваше за печената тиква и защо винаги трябва да й се слага ванилия. Един обикновен пекар, който знаеше само за сладката любов на живота стоеше до шафрановото момче, което явно не разбираше тази така сладка любов, която всеки трябва да изпита.
Когато Хари приключи да говори, бяха стигнали до близкия парк и седяха близо един до друг на пейка. Луис рисуваше с пръст по коляното му и се усмихваше широко. Зелено срещна синьо, уханието на манго се блъскаше в съзнанието на Хари и в тишината на този наш така сладък свят, напоен с такива сладки, карамелизирани любови като тази, се чу едно звънливо, шафранено, паднало като кестен от дърво:
- Всъщност просто съм диабетик.
четвъртък, 25 февруари 2016 г.
Нещо сладко vol.2
Във вторниците червената ниска тухлена сграда до тази на пекарната отваряше вратите на приземната си зала за тренировки по аеробика. Доста от групите бяха от около девет сутринта, някои от тях ходеха и след работа, сиреч около пет или шест следобед. Последно време слънцето винаги грееше приветливо и хората някак си искаха да водят по-здравословен начин на живот, да пият по-нискомаслено мляко и да тичат повече. И понеже слънцето и цветята навън подканяха хората към спорт и ги влачеха ту към отсрещния парк, ту към спортните зали около офисите, пекарната често приемаше потоци от потни мъже и жени, които търсят пълнозърнести разядки и студени напитки. Те влизаха с наколенки и спортни маратонки и в лек трус минаваха между кръглите масички, внасяйки смут сред по-мързеливата част от населението. Редяха се на опашки и момчето на касата ги посрещаше все със същите трапчинки, питаше ги по няколко въпроса и бодро им подаваше току що изстискани фрешове от портокал и грейпфрут с много лед. Участниците в тренировките по аеробика се разделяха на три групи. Първите бяха деца около десет годишна възраст, които обикновено нападаха пекарната след сутрешната вторнична тренировка и си взимаха шоколадови фъджове, браунита, крем карамел и всякакви възможно най-захаросани и карамелизирани десерти. После сядаха по столовете покрай френските прозорци, шумно си говореха и ронеха кексовете по масите. Втората група се състоеше основно от младоци в университета, повечето момичета с тесни клинове, които все търсеха енергийна вода, но в пекарната не се продаваше такава. Пружинираха пред касата и после си поръчваха претцели с маслини. Третата група беше групата на бабите и дядовците, които явно не бяха още готови да пуснат крехката ръка на младостта и редовно практикуваха аеробика, готови за нови завоевания в света на спорта и като цяло в света. Те обикновено пиеха кафе преди тренировката и все щипеха бузите на момчето от касата, явно го познаваха. Сърбаха кафето със затворени очи и ядяха кремове с шам фъстък.
- Хари, има още един бананов кекс за печене отзад. - каза една от дундестите лелки и ощипа момчето от касата по бузата. Тя беше онази с френския акцент и най-дългите нокти. Казваше се Мая. Идваше от Страсбург и любовта й към малките градчета и обстановките като тази беше неминуема. Хари само й се усмихна и се върна обратно в кухнята. Лъхна го обичайната миризма на десетки подправки и той само сви устни, опивайки се да не се усмихне до уши. Захарта беше за него (и може би за много от нас) най-великото откритие на човечеството. Радваше и малки и големи. Докато месеше банановото тесто, само се усмихваше и духваше по някой кичур коса от лицето си.
- Миличък, трябва да направиш кестенов сладкиш. От онзи с лешниците. - бяха минали не повече от две минути, а лелката от Страсбург се беше подпряла на вратата и кокът огромна черна коса беше клюмнал на една страна. Така беше във вторничните сутрини. На момента се месеха някои неща.
- Разбира се. - усмихна се и извади голяма кофа течен шоколад.
- О не, този да е без захар, брашно и шоколад. По оригинална рецепта. Така го иска клиента. - избълва тя с френския си акцент и бързо скри главата си обратно зад вратата.
По оригинална рецепта. Думи които Хари не беше чувал от години. Повиваше кори, поръсваше с пудра захар, лепеше марципан и правеше стотици други неща с цел да украси всички лешникови, безлични и почти безвкусни рецепти в пекарната. И всеки път магията на шоколада, захарта и магиите които те правеха у хората му носеше неоспорим успех. И деца и възрастни излизаха от пекарната с блузи накапани със сладко от ягоди, носове с пудра захар. После се впускаха в топлината на деня и бяха все доволни. Никой никога не се сещаше за оригиналните рецепти. А в менюто, те самите бяха написани с толкова малки букви, че почти никой не ги забелязваше, а и...никой не ги търсеше.
Хари изтри ръцете си от бялата престилка, а от сместа по пръстите му бяха останали фитили тесто. Със сключени вежди и кофа шоколад в ръка, като щит, той пристъпи към кухненската врата, да надникне и да види лицето на тоя намусен и обезличен човек, който си яде кестеновия сладкиш без захар и брашно. Подаде глава и зашари с очи между хората на касата, които жужаха като пчелички, а Мая им раздаваше кексчета с шарени опаковки и димящи чаши чай. Отстрани на касата стоеше клиента който чакаше безвкусния кестенов сладкиш.
Противно на очакванията, беше младок. Хари примижа и трапчинките му веднага се врязаха отстрани на лицето, щом забеляза сините очи на около-двадесет-годишното момче, което стоеше до касата и се усмихваше широко на Мая. Подаваше й пакетчетата със сметана от кутията над витрината, понеже дебелите й пръстенца не можеха да я достигнат. Пакетче подир пакетче, усмивката му ставаше все по-широка, а Мая току го щипеше по хлътналите бузи. Момчето беше по-ниско от Хари, със светло кестенява коса и изключително добродушно лице. Може би най-добродушното лице, което Хари някога беше виждал. Гласът му беше звънлив и някак си Хари си помисли, че ако този глас има вкус, ще е с вкус на манго и шафран. Толкова погълнат от образа на този човек, той не можеше да проумее как би могъл някой толкова цветущ и красив герой да има толкова бледа и скучна характеристика. Въпреки това се отърси и някак си откъсна поглед от сините очи на клиента, връщайки се обратно в студената и силно осветена от задните прозорци кухня. Бързо избута банановия сладкиш настрани и изми ръцете си, пък се захвана припряно да бели кестените.
След известно време кестеновият сладкиш без захар, по оригинална рецепта, беше напълно готов и изстиваше върху студения кухненски плот. Хари го наряза внимателно и сложи всяко парче в различно нагъната хартия, а после върза всичките с тънки конопени панделки. Едно остави за себе си, за да го пробва, да е сигурен, че няма да разочарова момчето с глас като шафран. Поднесе тавата внимателно до витрината и я сложи малко встрани, далеч от действително вкусните неща. Подпря се на касата и зачака клиента да дойде.
- Беше по-бързо отколкото очаквах, майка ми готви тоя кекс за поне два часа. - шафрановия му глас иззвъня пред касата. Носът му беше малък и леко чип, а очите му толкова топло усмихнати, че някак си караха всички кексчета, които Хари беше изпекъл преди пет минути да изстиват за секунди. Не успя да се сдържи и трапчинките пак заиграха по лицето му. Наведе се и извади едно от парчетата.
- За пръв път срещам някой, който да предпочита кестеновия сладкиш без шоколад. - каза той докато въвеждаше цифрите на касовия апарат с усмивка.
- Предполагам, че си има първи път за всичко. - отвърна му вече малко по-далечен шафрановият глас. Беше оставил парите на касата и вече отстъпваше към вратата. - Благодаря че отне време да обелиш всички тия кестени. - посочи към отворената врата на кухнята, зад която се белееше плота покрит с купчина обелки. Докато Хари проследи пръста му зад себе си, а след това отвори уста да отвърне, сините очи на шафрановия глас бяха изчезнали сред топлината на пекарната, сред глъчката на щастливите захаросани душички и дори не се виждаха от големите френски прозорци. Хари само стоеше с трепкащи очи и вдишваше от въздуха все още напоен с манго и шафран, мислейки за това как най-добре изглеждащите сладкиши може би имат най-безвкусната плънка. Мислеше и се усмихваше. А в ръката си въртеше последната кестенова обелка.
---
Това ще има vol.3, тоя край няма да го оставя така.
- Хари, има още един бананов кекс за печене отзад. - каза една от дундестите лелки и ощипа момчето от касата по бузата. Тя беше онази с френския акцент и най-дългите нокти. Казваше се Мая. Идваше от Страсбург и любовта й към малките градчета и обстановките като тази беше неминуема. Хари само й се усмихна и се върна обратно в кухнята. Лъхна го обичайната миризма на десетки подправки и той само сви устни, опивайки се да не се усмихне до уши. Захарта беше за него (и може би за много от нас) най-великото откритие на човечеството. Радваше и малки и големи. Докато месеше банановото тесто, само се усмихваше и духваше по някой кичур коса от лицето си.
- Миличък, трябва да направиш кестенов сладкиш. От онзи с лешниците. - бяха минали не повече от две минути, а лелката от Страсбург се беше подпряла на вратата и кокът огромна черна коса беше клюмнал на една страна. Така беше във вторничните сутрини. На момента се месеха някои неща.
- Разбира се. - усмихна се и извади голяма кофа течен шоколад.
- О не, този да е без захар, брашно и шоколад. По оригинална рецепта. Така го иска клиента. - избълва тя с френския си акцент и бързо скри главата си обратно зад вратата.
По оригинална рецепта. Думи които Хари не беше чувал от години. Повиваше кори, поръсваше с пудра захар, лепеше марципан и правеше стотици други неща с цел да украси всички лешникови, безлични и почти безвкусни рецепти в пекарната. И всеки път магията на шоколада, захарта и магиите които те правеха у хората му носеше неоспорим успех. И деца и възрастни излизаха от пекарната с блузи накапани със сладко от ягоди, носове с пудра захар. После се впускаха в топлината на деня и бяха все доволни. Никой никога не се сещаше за оригиналните рецепти. А в менюто, те самите бяха написани с толкова малки букви, че почти никой не ги забелязваше, а и...никой не ги търсеше.
Хари изтри ръцете си от бялата престилка, а от сместа по пръстите му бяха останали фитили тесто. Със сключени вежди и кофа шоколад в ръка, като щит, той пристъпи към кухненската врата, да надникне и да види лицето на тоя намусен и обезличен човек, който си яде кестеновия сладкиш без захар и брашно. Подаде глава и зашари с очи между хората на касата, които жужаха като пчелички, а Мая им раздаваше кексчета с шарени опаковки и димящи чаши чай. Отстрани на касата стоеше клиента който чакаше безвкусния кестенов сладкиш.
Противно на очакванията, беше младок. Хари примижа и трапчинките му веднага се врязаха отстрани на лицето, щом забеляза сините очи на около-двадесет-годишното момче, което стоеше до касата и се усмихваше широко на Мая. Подаваше й пакетчетата със сметана от кутията над витрината, понеже дебелите й пръстенца не можеха да я достигнат. Пакетче подир пакетче, усмивката му ставаше все по-широка, а Мая току го щипеше по хлътналите бузи. Момчето беше по-ниско от Хари, със светло кестенява коса и изключително добродушно лице. Може би най-добродушното лице, което Хари някога беше виждал. Гласът му беше звънлив и някак си Хари си помисли, че ако този глас има вкус, ще е с вкус на манго и шафран. Толкова погълнат от образа на този човек, той не можеше да проумее как би могъл някой толкова цветущ и красив герой да има толкова бледа и скучна характеристика. Въпреки това се отърси и някак си откъсна поглед от сините очи на клиента, връщайки се обратно в студената и силно осветена от задните прозорци кухня. Бързо избута банановия сладкиш настрани и изми ръцете си, пък се захвана припряно да бели кестените.
След известно време кестеновият сладкиш без захар, по оригинална рецепта, беше напълно готов и изстиваше върху студения кухненски плот. Хари го наряза внимателно и сложи всяко парче в различно нагъната хартия, а после върза всичките с тънки конопени панделки. Едно остави за себе си, за да го пробва, да е сигурен, че няма да разочарова момчето с глас като шафран. Поднесе тавата внимателно до витрината и я сложи малко встрани, далеч от действително вкусните неща. Подпря се на касата и зачака клиента да дойде.
- Беше по-бързо отколкото очаквах, майка ми готви тоя кекс за поне два часа. - шафрановия му глас иззвъня пред касата. Носът му беше малък и леко чип, а очите му толкова топло усмихнати, че някак си караха всички кексчета, които Хари беше изпекъл преди пет минути да изстиват за секунди. Не успя да се сдържи и трапчинките пак заиграха по лицето му. Наведе се и извади едно от парчетата.
- За пръв път срещам някой, който да предпочита кестеновия сладкиш без шоколад. - каза той докато въвеждаше цифрите на касовия апарат с усмивка.
- Предполагам, че си има първи път за всичко. - отвърна му вече малко по-далечен шафрановият глас. Беше оставил парите на касата и вече отстъпваше към вратата. - Благодаря че отне време да обелиш всички тия кестени. - посочи към отворената врата на кухнята, зад която се белееше плота покрит с купчина обелки. Докато Хари проследи пръста му зад себе си, а след това отвори уста да отвърне, сините очи на шафрановия глас бяха изчезнали сред топлината на пекарната, сред глъчката на щастливите захаросани душички и дори не се виждаха от големите френски прозорци. Хари само стоеше с трепкащи очи и вдишваше от въздуха все още напоен с манго и шафран, мислейки за това как най-добре изглеждащите сладкиши може би имат най-безвкусната плънка. Мислеше и се усмихваше. А в ръката си въртеше последната кестенова обелка.
---
Това ще има vol.3, тоя край няма да го оставя така.
четвъртък, 18 февруари 2016 г.
Нещо сладко
Пекарната беше малка, разположена от дясната страна на тротоара, който сам по себе си беше широк и върху него се вместваха четири кръгли маси всяка с по два стола. По две от ляво и от дясно на вратата на пекарната. Прозорците високи, а стената с голи червеникаво-оранжеви тухли, избледнели от ветровете, дъждовете и слънцето. Над вратата имаше голям златен звънец, който се клатеше всеки път, когато някой пристъпеше в мястото, а самата врата беше бежова и малко олющена от боята на места. Пред нея лежеше светло розова изтривалка за крака, а над вратата и прозорците се ширеше голям навес с вълнисти краища, опасващ прозорците от край до край, целия бежов със светло оранжеви и бели райета. Дъжд валеше рядко, затова навеса обикновено пазеше клиентите от лекото слънце, което напичаше сутрешния пиков час, когато хората идваха за бързо кафе и закуска на крак или пък сядаха и дълго говореха, ядяха кроасани и четяха тънки книги в меката хватка на сутрешната светлина.
Влизайки в самата пекарна, човек нямаше как да не се усмихне, понеже беше все едно скачаш надолу с главата в чашка крем карамел. Или за тия които не харесват карамел - просто в крем. Хубав крем, който майка ти прави следобед, тъкмо си се наспал от следобедната дрямка и устата ти още е пресъхнала, премляскваш тихо в сгушения следобед, влизаш в кухнята и те понася миризма на ванилия, канела и още куп други незнайни любови на сетивата ти. Ей в такъв крем се гмуркаше всеки щастливец, попаднал в тази пекарна. Пода беше дървен, със светъл паркет, а масите бяха същите като навън - кръгли с тънки черни крака, обградени от столове с възглавници, а на някои места дори меки футьойли покрити с бели и бежови покривки. По стените, които бяха светло розови, бели и кремави, имаше окачени рафтове отрупани с бели саксии с орхидеи, маргаритки, лалета и всякакви други цветя. Прозорците бяха големи и светлината влизаше лесно, затова нямаше нужда от силно вътрешно осветление и все пак по целия таван се виждаха малки лунички, които през деня светеха рядко. Точно срещу вратата бяха разположени витрините и касата. Витрините, остъклени и осветлени отвътре, бяха отрупани с кроасани с канела, понички пълни с шоколад, бисквити с мюсли, малки кексове покрити с пудра захар, сладкиши от всякаква форма и размер поръсени с пръчици, кокос, боровинки, ягоди, фъстъци, топящи се, хрупкави, топли, току що извадени от фурната красоти. Всеки който се приближеше до тези щандове се взираше в начина по който ореховите сладки стояха в нагънатата хартия и как кремовете ухаеха от студената витрина, или дори как всички чинии под домашната бисквитена торта бяха с различни форми и размери. В пекарната се носеха толкова много сладки аромати, че когато влезеш и помахаш във въздуха имаш чувството, че по пръстите ти ще полепне пудра захар. Когато седнеш на стол ще се вдигне пара от розови ухания. Всичко там беше толкова топло.
На касата се сменяха няколко лелички с червендалести лица и вързани на големи кокове коси, с малки кичури стърчащи отстрани на ластика, заради бързането около масите рано сутрин. Носеха бели дрехи и розови престилки, винаги оплескани със сладко от ягода или пък покапани с горещо кафе. Когато посрещаха клиентите им махаха с дундести ръце и вземаха парите им с нокти лакирани в ярко розово, усмихваха се толкова сладко сякаш ти подсказваха вкуса на трюфелите, които тъкмо се каниш да изядеш. Говореха с всякакви акценти, няколко от тях знаеха правилен френски. Ходеха със ситни и бързи крачки, докато се смееха целите подскачаха и всеки път като плеснеха с ръце във въздуха правеха облак от брашно.
Когато бяха прекалено заети с отсервирането или ваденето на тестените продукти от фурните в кухнята, ги заместваше двадесет-и-нещо годишното момче, което приготвяше повечето от сладкишите сутрин и следобед. Той сваляше пръстените си и ги слагаше в малка кутийка за мъфини над щандовете, където държеше и ключовете си. Всеки път като говореше с клиентите им се усмихваше с трапчинки и слагаше косата зад ушите си, понякога даже носеше диадема. Миришеше на ябълков щрудел, защото явно това беше любимия му сладкиш за приготвяне и в пекарната имаше около осем различни вида. Ядеше кисело мляко по време на почивката, но дори тогава постоянно побутваше фурната в кухнята и пренареждаше пакетите със стафиди, боровинки, малини и орехи, понеже все му се струваха не на място. С такава грижа повиваше корите преди да се изпекат и съвсем леко ръсеше кокоса. Бишкотите винаги подреждаше с излишно внимание, а кремовете винаги пробваше преди да ги сложи в студената витрина. Обичаше безумно да прави торти и когато влизаше в хладилниците в задната част на пекарната, винаги се привеждаше леко и зелените му очи шареха по рафтовете, а в главата си на момента измисляше рецептите и комбинациите между яйцата, блатовете, фондана и всички останали компоненти на една перфектна торта. Той се радваше искрено на сутрините и подаваше горещото кафе с толкова голяма отдаденост, че дори онези, които го пиеха безкофеиново се зареждаха мигновено с поне капка енергия. Обичаше да гледа как слънцето свети през прозорците и навън все още не е станало горещо, а хората влизат с подути от сън очи, бистри както са бистри човешките ириси само след сън. С тиха усмивка го поздравяват и обгръщат с пръсти хартиените опаковки, вдишват блажено аромата. Обичаше да гледа как малките деца мажат по масите, по лицата и по майките си докато ядат заливката на сладкишите и преглъщат жадно студеното мляко. Обичаше да подава тортите за рожден ден на майките и да вижда удивлението в очите им когато установят перфекционизма вложен в рисунката върху тортата. Обичаше следобедната почивка на хората от офисите около пекарната, които уморени, но превъзбудени от деня влизат и с къркорещи кореми избират по малко от всичко, а накрая не могат да го изядат и все пак тайничко пъхат по някой-друг бонбон в чантите си. Когато вадеше бисквити и мъфини от витрините, очите му винаги светеха. А любимо му беше когато влизаха навъсени старци или хора, които очевидно имат лош ден, понеже в пликовете с храната им винаги слагаше по нещо допълнително - два три бонбона, малко печена тиква или пък малко парче от рулото със сладко от ягоди. Те бързо излизаха от пекарната и още пред прозорците отваряха със сключени вежди плика, а щом погледнеха вътре почти винаги се усмихваха. Той не говореше с всички, нито пък им разказваше за работата си, а само тихо преподреждаше ядките. Стараеше се да няма ядове.
Пекарната беше малка, но любовта му към сладкишите и хората беше голяма. Такава любов трябва да търси целия свят. Любов обгърната в хартиени пликове с ухание на розово масло, кокос, какао и други неща, които усмихват и дете, и стар човек. Любовта на двадесет-и-нещо годишното момче със зелени очи, което обича да прави ябълков щрудел. Любовта на леличките с дебелите пръсти към брашното. Любовта на сладкото към хората. Любовта на кафето към сутринта.
В тихата, хладна и слънчева сутрин, отрупана с хора, в която едно двадесет-и-нещо годишно момче пече сладкиши и се усмихва с трапчинки.
Една наистина сладка любов.
Влизайки в самата пекарна, човек нямаше как да не се усмихне, понеже беше все едно скачаш надолу с главата в чашка крем карамел. Или за тия които не харесват карамел - просто в крем. Хубав крем, който майка ти прави следобед, тъкмо си се наспал от следобедната дрямка и устата ти още е пресъхнала, премляскваш тихо в сгушения следобед, влизаш в кухнята и те понася миризма на ванилия, канела и още куп други незнайни любови на сетивата ти. Ей в такъв крем се гмуркаше всеки щастливец, попаднал в тази пекарна. Пода беше дървен, със светъл паркет, а масите бяха същите като навън - кръгли с тънки черни крака, обградени от столове с възглавници, а на някои места дори меки футьойли покрити с бели и бежови покривки. По стените, които бяха светло розови, бели и кремави, имаше окачени рафтове отрупани с бели саксии с орхидеи, маргаритки, лалета и всякакви други цветя. Прозорците бяха големи и светлината влизаше лесно, затова нямаше нужда от силно вътрешно осветление и все пак по целия таван се виждаха малки лунички, които през деня светеха рядко. Точно срещу вратата бяха разположени витрините и касата. Витрините, остъклени и осветлени отвътре, бяха отрупани с кроасани с канела, понички пълни с шоколад, бисквити с мюсли, малки кексове покрити с пудра захар, сладкиши от всякаква форма и размер поръсени с пръчици, кокос, боровинки, ягоди, фъстъци, топящи се, хрупкави, топли, току що извадени от фурната красоти. Всеки който се приближеше до тези щандове се взираше в начина по който ореховите сладки стояха в нагънатата хартия и как кремовете ухаеха от студената витрина, или дори как всички чинии под домашната бисквитена торта бяха с различни форми и размери. В пекарната се носеха толкова много сладки аромати, че когато влезеш и помахаш във въздуха имаш чувството, че по пръстите ти ще полепне пудра захар. Когато седнеш на стол ще се вдигне пара от розови ухания. Всичко там беше толкова топло.
На касата се сменяха няколко лелички с червендалести лица и вързани на големи кокове коси, с малки кичури стърчащи отстрани на ластика, заради бързането около масите рано сутрин. Носеха бели дрехи и розови престилки, винаги оплескани със сладко от ягода или пък покапани с горещо кафе. Когато посрещаха клиентите им махаха с дундести ръце и вземаха парите им с нокти лакирани в ярко розово, усмихваха се толкова сладко сякаш ти подсказваха вкуса на трюфелите, които тъкмо се каниш да изядеш. Говореха с всякакви акценти, няколко от тях знаеха правилен френски. Ходеха със ситни и бързи крачки, докато се смееха целите подскачаха и всеки път като плеснеха с ръце във въздуха правеха облак от брашно.
Когато бяха прекалено заети с отсервирането или ваденето на тестените продукти от фурните в кухнята, ги заместваше двадесет-и-нещо годишното момче, което приготвяше повечето от сладкишите сутрин и следобед. Той сваляше пръстените си и ги слагаше в малка кутийка за мъфини над щандовете, където държеше и ключовете си. Всеки път като говореше с клиентите им се усмихваше с трапчинки и слагаше косата зад ушите си, понякога даже носеше диадема. Миришеше на ябълков щрудел, защото явно това беше любимия му сладкиш за приготвяне и в пекарната имаше около осем различни вида. Ядеше кисело мляко по време на почивката, но дори тогава постоянно побутваше фурната в кухнята и пренареждаше пакетите със стафиди, боровинки, малини и орехи, понеже все му се струваха не на място. С такава грижа повиваше корите преди да се изпекат и съвсем леко ръсеше кокоса. Бишкотите винаги подреждаше с излишно внимание, а кремовете винаги пробваше преди да ги сложи в студената витрина. Обичаше безумно да прави торти и когато влизаше в хладилниците в задната част на пекарната, винаги се привеждаше леко и зелените му очи шареха по рафтовете, а в главата си на момента измисляше рецептите и комбинациите между яйцата, блатовете, фондана и всички останали компоненти на една перфектна торта. Той се радваше искрено на сутрините и подаваше горещото кафе с толкова голяма отдаденост, че дори онези, които го пиеха безкофеиново се зареждаха мигновено с поне капка енергия. Обичаше да гледа как слънцето свети през прозорците и навън все още не е станало горещо, а хората влизат с подути от сън очи, бистри както са бистри човешките ириси само след сън. С тиха усмивка го поздравяват и обгръщат с пръсти хартиените опаковки, вдишват блажено аромата. Обичаше да гледа как малките деца мажат по масите, по лицата и по майките си докато ядат заливката на сладкишите и преглъщат жадно студеното мляко. Обичаше да подава тортите за рожден ден на майките и да вижда удивлението в очите им когато установят перфекционизма вложен в рисунката върху тортата. Обичаше следобедната почивка на хората от офисите около пекарната, които уморени, но превъзбудени от деня влизат и с къркорещи кореми избират по малко от всичко, а накрая не могат да го изядат и все пак тайничко пъхат по някой-друг бонбон в чантите си. Когато вадеше бисквити и мъфини от витрините, очите му винаги светеха. А любимо му беше когато влизаха навъсени старци или хора, които очевидно имат лош ден, понеже в пликовете с храната им винаги слагаше по нещо допълнително - два три бонбона, малко печена тиква или пък малко парче от рулото със сладко от ягоди. Те бързо излизаха от пекарната и още пред прозорците отваряха със сключени вежди плика, а щом погледнеха вътре почти винаги се усмихваха. Той не говореше с всички, нито пък им разказваше за работата си, а само тихо преподреждаше ядките. Стараеше се да няма ядове.
Пекарната беше малка, но любовта му към сладкишите и хората беше голяма. Такава любов трябва да търси целия свят. Любов обгърната в хартиени пликове с ухание на розово масло, кокос, какао и други неща, които усмихват и дете, и стар човек. Любовта на двадесет-и-нещо годишното момче със зелени очи, което обича да прави ябълков щрудел. Любовта на леличките с дебелите пръсти към брашното. Любовта на сладкото към хората. Любовта на кафето към сутринта.
В тихата, хладна и слънчева сутрин, отрупана с хора, в която едно двадесет-и-нещо годишно момче пече сладкиши и се усмихва с трапчинки.
Една наистина сладка любов.
четвъртък, 21 януари 2016 г.
Истината за Марино Цветанов и Велислава Цанкова, трагедията в Лесидрен
Не искам да започвам по този предвидим и посредствен начин, но истината понякога е предвидима и посредствена.
Когато бях малка и родителите ми гледаха новините по БНТ, Бтв или Нова телевизия, винаги слушах докато си играех или се занимавах с друго. И никога не съм им се чудила, нито пък съм влагала каквато и да е мисъл в тях. Израснала съм с фонова музика от цитати като 'Мъж намушка жена си 13 пъти' или 'Бяха убити 8 деца в училище в х град'. Никога дори не съм си правила труда да попитам защо, как, какво. Никога не ми е минавало през ума, че имената на мъртвите, които топовно съобщават всяка вечер по новините в седем могат да бъдат моето име, имената на моите родители или...имената на моите най-добри приятели. Всяка вечер цяла България сяда на масата с шише ракия (което може да бъде отровно и да избие цялата рода), със зелена салата (пестициди, които ни тровят също толкова успешно) и с усмивка пуска новините да гледа все едни и същи лица, които сякаш наизуст и механично изричат имената на убити, пребити, изнасилени и разкъсани деца, възрастни и стари хора. С каменни усти и мълчаливи очи гледат празно в екрана и докато баща ми сърба от чашата с ракия а майка ми реже храната на малки залци, тия репортери напояват детството ми с истории за брутални убийства по улиците и градовете на моята родна страна, майка България.
Както казах, това на мен (а може би и на повечето българчета), никога не ми е правило особено впечатление. Докато не се случи няколко от почернените имена във вечерните новини да са едни от имената, които най-често съм изричала.
Много от вас може би знаят за трагедията, случила се на 11 август, 2015та година край село Лесидрен, в която брутално бяха убити от Филип Михайлов, Велислава Цанкова и Марино Цветанов, а на Петя Божкова бе нанесена средна телесна повреда. Поне така започват всички статии, всички надписи по вестници, всички репортажи по новините вечер. През последните пет месеца чух, прочетох и видях какви ли не версии на тази трагедия, преиначени и изкривени до полуда от медиите, с цел не зная каква. Затова реших, за пръв път в моя живот да не бъда безразлична към умрелите българи. Към поредните двама умрели, които на 11 август 2015та година по случайност се оказаха моите прекрасни приятели Вили и Марино. Имайки това предвид, аз бях отвратена от хилядите версии на една история за смъртта на две деца. Отвратена от публичността, която дава пари на живите, за сметка на мъртвите. Отвратена от хората, които я четат и хвърлят обвинения без реално да осъзнават чия е вината. Отвратена от мненията и етикетите грозно залепени върху хора, които аз лично познавам и обичам.
И ето ме тук. Отново в моя познат блог, но този път...пишеща нещо по-различно. Този път ще изпиша реален случай. Случаят 'Лесидрен' от 11ти август, 2015та година. Ще ви разкажа всичко така, както трябваше да сте го прочели или поне чули в обичаните вечерни новини. Защото просто 'Починаха Велислава Цанкова и Марино Цветанов'...не е достатъчно да хване окото и да задържи ухото. Това, което ще ви разкажа е по думи на моята най-добра приятелка (а и най-добра приятелка на Марино и Вили), която е била на мястото на инцидента. И понеже нейните свидетелства липсваха в днешното дело, провело се в Ловеч срещу Филип Михайлов (Фильо), ето ги и тях -
На 11ти август 2015 година денят започва нормално. Както обикновено. Бях си тръгнала от селото преди няколко дни и този ден бях в София. Ния беше в Лесидрен и възнамеряваше целия ден да остане с Вили вкъщи, за да могат да се видят и да поговорят за всичко най-общо, защото не се бяха виждали дълго време. Както разбирате, плановете й не са се изпълнили в крайна сметка и малка група деца са тръгнали на разходка към Съевата чешма. Тук, за ваша информация ще споделя, че ние не ходим често там. Най-честите ни дестинации за разходки и развлечения са язовир Сопот и филмовата резиденция. На много места прочетох, че Съевата чешма е място на сбирки всяка вечер, което е невярно. В този фатален летен ден, групата тръгнала към Съевата чешма се състои от следните хора - Велислава, Марино, Ния, Петя, Светлин, Денис, Петър и Божидар. В началото на разходката настроението е напълно нормално, обикновено дори приятно за един горещ летен ден. По пътя натам всичко е наред, както и когато пристигат. Слушат музика, замерят се с клечки и камъчета, смеят се, сплитат си плитки, говорят. Всички са спокойни. По някое време, докато Марино си играе с колана на Ния предлага да се върнат обратно към селото, за да могат да излязат и с останалите деца. След известно време всички стават и тръгват. Тук има леко забавяне, защото Денис се е качил на беседката за да отдаде чест на останалите докато ги замеря с клечки. Отново се смеят. После тръгват докато Ния разказва истории от детството и, обичайно за летните дни, вадят телефон за да направят няколко снимки докато вървят през природата. Всички се усмихват и се прегръщат, вече по път обратно за селото. Светлин предлага, както обикновено, на всеки един от групата да се качи на кормилото на колелото, за да го повози и всички отказват, имайки предвид нагорещения метал и риска от пребиване. Марино се съгласява и със смях се качва на кормилото. Останалите им се смеят от далеч и от време на време чуват виковете на Марино 'Много сме се засвяткали!'. Ния прави опит за снимка, но колелото се люшва и Марино скача на крака от кормилото. Светлин и Марино се връщат за да влязат в крачка с останалите. Вървят по нагорещения асфалт, заобиколени от планини и се смеят. Говорят си за това от коя страна на пътя е правилно да се върви, защото тротоар на пътя няма. Марино казва - ляво, а Божидар - дясно. Вили, Петя и Ния решават, уж на шега, да се доверят на инстинкта на марино и минават от лявата страна на шосето, докато Петър, Божидар и Светлин остават от дясната страна. В крайна сметка след кратко време през което са разделени от улицата, Божидар ги повиква и по-специално казва името на Ния. Безапелационно, изобщо без да предполага какво би се случило, Ния пресича улицата за да остане от дясната страна. Вижда колата на Ален (който Филип Михайлов обвинява във всички свои интервюта и изявления) как се приближава до тях и отстъпва още вдясно. Ален намалява скоростта на колата и спира. Тогава Ния забелязва близостта на Аудито на Филип Михайлов. Ауди, с което и аз, и моите приятели сме се возили многократно. Филип губи контрол над колата и започва да занася. Явно опитвайки се да не се блъсне челно в колата на Ален, отбива рязко към лявата страна на улицата където са Петя, Вили и Марино. Ален вече е отминал по пътя, когато Петя отскача леко от се превърта във въздуха ударена от колата на Филип. Веднага след това, два метра над земята политат Вили и Марино. Чува се силен трясък и Аудито, заедно с телата на Вили и Марино изчезва в шубраците. Никой не мърда. Жегата става все по-гъста и въздуха е на вълни. Никой не диша. Не мига. Чува се само слънцето, как пържи асфалта и тревата. Ния се обръща за да срещне погледа на Светлин, Денис, Петър или Божидар. Петър е най-висок и тя поглежда първо него, гледат се за секунди. Срещайки очите му вижда...ужас. Ужас в детски очи. Писък. Още крясъци, нейни и техни. Четири момчета, които познавам от детинство...които сега са мъже. Безсилни под слънцето на август и под натежалата смрад, крещят и...не знаят какво да направят. И пак са деца. Много малки, съвсем малки деца. Деца, които гледат новините и чуват 'Убити са Велислава Цанкова и Марино Цветанов.' Някой изкрещява 'викнете линейка'. Някой от тях. Ния набира докато върви към тялото на Петя. 'Линейка. Пратете линейка, блъснаха три деца.' Отсреща й отговаря съвсем спокоен, свикнал, женски глас 'Линейка искате, така ли? Три деца ли са блъснати?' Все едно я пита дали иска повече сирене на пицата.
Следва дълъг разговор, в който Ния се опитва да обясни на жената къде точно се намират, а жената задава въпроси от рода на 'Вие във Варна ли сте?' Накрая Ния започва да крещи по телефона, че приятелите й умират и не я интересува дали линейката ще дойде от Кирчево, Сопот или Варна, стига да дойде. При последните викове по телефона, Филип излиза от колата с нашия общ приятел, който се случва да е седял в колата с него - Юлиян. Филип носи тяло. Тялото на Велислава. Ния започва пак да вика. Пита го дали са живи. Той казва 'Да, живи са.' (Не за дълго) Оставя Велислава до Петя, а всички са се събрали около нея и се опитват да спрат кръвта. Тече много кръв. И от двете. Навсякъде. Ния сяда до Вили. Юлиян сяда до Петя, съблича тениската си и превързва ръката й, от където тече най-много и най-силно кръв. Петър не знае какво става. Обикаля между безжизнените тела на двете си приятелки. Гледа как децата с които е израснал се опитват да спасят едни други. Ния започва да мокри ръцете си трепереща, с бутилка вода и да чисти лицето на Вили от мръсотия, набила се по него при падането и от многото кръв. Вили е в безсъзнание, но с леко отворени очи. Дрехите й са разкъсани. Денис съблича тениската си и я завива. Ния е продължила да я плиска с вода, особено по главата, защото раните там са били ужасяващи. Устните на Вили са пресъхнали. Ния брои до пет и казва 'дишай Вили.' и Вили диша. ''Вилка, мила, сега само дишай пък не се притеснявай за никой. Марино е жив, Петя е жива и ти също. Знам, че те боли, но всичко ще бъде наред. Чу ли?'' Но тя не диша. Докато Ния не викне 'ДИШАЙ', Вили не диша. Спира все по-често. Поема си дъх и така седи - с отворени очи и уста, изсъхнали. Всички питат Петя иска ли вода. Тя е в съзнание, спи й се, но се държи. Гледа в една точка. Отговаря кратко, не поглежда встрани: 'Не. Не искам вода.' Ния е цялата в кръв и шипки. По това време Ален се връща и спира на пътя. Ния продължава да напомня на Вили да диша и след всяко напомняне изкрещява на някой 'Вървете при Марино!', а всички само я гледат. След петото й отпращане към Марино, не я и поглеждат. Телефоните звънят през две минути, вече всички знаят. Накрая Ния вдига - полицията е. Искат имената й и казват, че идват. След разговора с полицията, виждат в далечината колата на човек от селото - Станимир. Спират го чрез ръкомахания. Ния се връща при Вили, но този път и Ален е там, като само вика 'Ще умре, умира, губим я, направи нещо.' Самият той...нищо не прави. Появяват се и кръстниците на Ния. Питат я как е, проверяват пулса на Вили и казват, че й остава съвсем малко. Почват се закани срещу Филип. При всеки замах, Филип тръгва да се пази, но държи ръцете си долу и навежда очи. Готов е да поеме ударите. Казва 'Не бях аз виновен. Не бях. Не бях аз. Не бях аз виновен.' Бавно се превръщат в животни - биещи се над трупове. Ния само стои при Вили и й говори тихо, все едно са затворени в балонче - Дишай, Вилка, дишай. Все това й приказва. Полицията идва. Бабата и дядото на Ния също са на път. Вили вдишва все по-рядко. Ален и Филип идва.
'ДИШАЙ ДИШАЙ' Някой казва, че трябва да й се направи изкуствено дишане, но нито Ния нито Ален знаят как, а Филип само вдига ръце и със страх в очите отстъпва 'Не ми е позволено да я пипам', казва.
Велислава Цанкова умира. Ния се изправя над нея и я оглежда, да види дали изглежда прилично. Навежда се да й пооправи малко косата и я оставя да почива. Пресича улицата и гледа полето. Слънцето залязва, вече не е толкова горещо, тревичките даже помръдват. Красив залез. Ния, Светлин и Денис са прегърнати и гледат към слънцето, а зад тях лежи трупа на приятелката им. Идва линейка. Ния им обяснява ситуацията - че за Вили вече е късно, че Петя е в съзнание, но губи много кръв, но Марино...все още е под колата. Един от докторите й се усмихва. Ехидно. Усмихва й се. И казва 'Ние знаем каква е процедурата. Стой настрана.'
Макар да знаят процедурата, никой не отива при Марино. Отиват при Вили. Всички крещят 'Умря. Умряла е. Умряла е. Няма смисъл. Умря.', те проверяват пулса й. Децата гледат как слагат приятелката ни в чувал. Най-после медиците отиват при колата и вадят разкъсаното тяло на Марино. Слагат го на носилка. Вижда се само червената тениска, резките в кожата и зверските разкъсвания. Главата му е цялата в кръв, толкова окървавена, че променя цвета на тъмната му кестенява коса. Мушват го набързо в линейката.
След това полицаите многократно питат за имената на трите пострадали деца, като успяват да сбъркат три имена по сто различни начина.
След дълга борба с десетки лекари и умолявания, преливане на кръв, една безсънна нощ и един стресиращ ден...Марино Цветанов умира на 12 август 2015та година.
Петя Божкова оцелява със средна телесна повреда.
Това се случи с моите уникални приятели. Дни преди произшествието седях в колата на Филип Михайлов, смеех се и танцувах с Марино Цветанов. Обвиненията са различни. Всички говорят празно и само разнасят пръст от гробовете на две починали преди пет месеца дечица. Не можете да си представите колко тежък ми се струваше тоя малък ковчег в който носеха един от най-добрите ми приятели. И как задушно струеше оранжевата светлина в стаята му, където майка му плачеше а той лежеше затворен в кутия. И как ми призля като някаква непозната жена ми помогна да запаля свещ в стаята му, до трупа му, защото ръцете ми трепереха прекалено силно и виждах зелени петна. Но не е това целта ми - да ви травмирам.
Най-разтърсващото нещо покрай случилото се беше една от последиците, а именно преждевременното ни порастване. Дни по късно, на вечерта на погребението на Марино Цветанов, в центъра на селото, където той е ходил до преди седмици, се бяхме събрали група деца - обичайните заподозрени, без Петя, защото по това време тя се възстановяваше. Сипахме си по чаша бира, в пластмасови чашки, пиринско светло. Сипахме на стълбите. Събрахме чашите си и ги долепихме една за друга и както винаги казах няколко думи за тях. Преди да отпуснем ръцете си, си направих труда да огледам всяко едно от лицата им. И, вярвайте ми, видях ги как остаряват. Видях как тези детски очички угасват и как физиономиите им посърват, как гледат у земята и дишат тежко. Белязани. Разбити до живот. Няколко сърца, на най-близките ми хора, две от тях на небето, останалите тук - размазани от червеното Ауди в което доскоро сме се возили. Но в тоя момент, както бяха остарели и си казах 'Свършено е. Всичко се свърши. Това ни закопа живи.' В тоя момент, всички те се спогледаха и се усмихнаха. И тия малки деца, момчета и момичета с подпухнали от плач очи, със същите тия летни искрящи усмивки ме погледнаха и станаха гиганти.
Марино и Вили вече са мъртви. Вина в това си писание аз няма да сложа на никого. Но ще попитам вас - кой е виновен?
Защото днес са Вили и Марино. Утре вашето дете ще стои и ще слуша стиховете на репортерите от вечерните новини и ще чуе името на майка си. Името на приятелите си. И така всеки ден едно дете ще затваря очи, а друго ще затваря сърце. Аз вече слушам новините. Вече не заспивам докато не знам, че всичките ми близки са си вкъщи. Искате ли това да се случи и на вас? Всички бягаме от България не толкова заради всичките проблеми, които говорите и пишете, а най-вече...защото Българи убиват Българи. Защото всеки ден по родните ни улици деца биват разкъсвани до смърт, изнасилвани, отвличани, продавани. Ние бяхме просто деца. Помислете. Тази вечер...вслушайте се в песента на мъртвите в телевизора. Направете нещо.
Направете така, че вашите деца да си останат деца.
Българио, пази своите българчета.
- Зоя Антонова
- Зоя Антонова
Абонамент за:
Публикации (Atom)